Метаданни
Данни
- Серия
- Вътрешен кръг (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fifth Assassin, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Гриша Атанасов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VeGan(2022)
Издание:
Автор: Брад Мелцър
Заглавие: Петият убиец
Преводач: Гриша Атанасов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: юни 2016
Отговорен редактор: Мирослав Александров
Редактор: Надя Златкова
Художник: Живко Петров
Коректор: Нора Величкова
ISBN: 978-954-28-2080-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8048
История
- —Добавяне
Глава 57
Клементин отстъпва назад, навела голата си глава, закрила очи с ръка.
— Клеми, аз… съжалявам. Не исках…
Тя вдига очи. Погледът й ме кара да замълча.
Да я видя такава, толкова бледа, без коса… Лицето й изглежда издължено. Усещам перуката й в ръцете си като нещо мъртво, като стиска слама. Връщам й я. Тя я взема и продължава да стои, докато се взирам в нея.
— Наистина имаш рак.
— Нали ти казах, Бийчър. Не всичко е лъжа.
Светлината в хола се отразява от челото й. Плешивата й глава изглежда толкова малка. Така крехка. И макар че стои изправена и с лека усмивка на лицето, тя изглежда като всяка жена в раково отделение. Тъй като нямат коса, няма как да не се съсредоточиш върху техните очи — и тогава всичко, което виждаш, са, въображаеми или не, тъгата и уязвимостта в тях.
— Дадоха ли ти ли някаква прогноза? — питам.
Тя поклаща глава. Очаквам гласът й да е спокоен. Но не е.
— Никой не знае какво е. Казаха, че никога не са виждали подобно нещо. Затова търся толкова упорито документите на Нико. — Тя стиска челюсти и отново ми подава писмото на баща ми. — Така разбрах какво е написал баща ти. Това п…
— Не го наричай писмо на самоубиец — прекъсвам я.
— Няма.
— И това не означава, че е умрял така.
Тя ме изучава, без да казва ни го дума.
Преглеждам писмото, което уж е от баща ми. В горния край с дребен шрифт е написано „Федекс офис“ с пощенски код 734.
— Какво си правила в Мичиган? — питам.
Тя не отговаря.
— Клементин, точно сега ти съчувствам и заради това, въпреки всичко, което ми причини, обмислям дали да не те изслушам.
— Криех се, Бийчър. Проучвах документите, които откраднах от Архива, и се криех. Първо в Канада. После се промъкнах в Мичиган.
— И това е всичко?
— Какво още искаш да има? Колко лош човек мислиш, че съм? А, вярно, вече ми каза. Използва онази дума, с която наричат баща ми. Чудовище.
Чувствам се зле, когато го казва. Още по-зле се чувствам да я виждам плешива, с рак.
— И все пак уби Палмиоти — казвам й.
Тя не отговаря, но зървам познатото хитро пламъче в очите й.
— Какво? Нещо забавно ли казах, Клементин? Ти го уби. Застреля го.
— Палмиоти не е мъртъв.
— Видях как стана! Видях те да дърпаш спусъка!
— Видях го преди шест дни в „Таргет“, в Уест Блумфийлд, Мичиган, когато изтъргувах с него досието на президента. Боядисали са му косата. Има белег на врата, където го прострелях. И все още си мисли, че панталоните цвят каки с плисе са последен писък на модата. Но със сигурност диша.
Пареща болка пронизва гърдите ми, сякаш някой е забил лопата в тях и започва да копае. Оглеждам се наоколо, но всичко е в мъгла. Виждам единствено Палмиоти. Когато беше застрелян, видях кръвта… врата му… той беше… Как може…?
— О, не…
— О, да — казва Клементин и продължава да се усмихва.
— Т-това не е възможно.
— Бийчър, той е най-добрият приятел на президента на Съединените щати. Всичко е възможно. А ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, без Палмиоти да ми даде досието на Нико, никога нямаше да успея да стигна до лекаря.
— Какъв лекар?
— Военният лекар. Името му беше в документите на Нико от флота. Д-р Йо. Намерих го в Сан Диего. По онова време той е наблюдавал Нико… грижил се е за него по време на експериментите. Но е наблюдавал и баща ти, Бийчър. Наблюдавал е всички тях.
— Не. Няма начин — отричам аз, отказвайки да се поддам. — Баща ми е по-възрастен. Той не е… не може да е служил с Нико.
— Били са първи екипаж заедно — казва Клементин. — Така ги нарече лекарят. Първи екипаж. Знаеш ли какво означава това?
Кимам, целият съм изтръпнал и се взирам безсмислено в бледите лунички, обсипали плешивата й глава. Разпознавам термин от нашите документи за флота.
— Това са първите членове на екипажа на новопостроен кораб.
— Да, но в армията също има първи членове на подразделение. Онези, с които се учредява. Първи екипаж.
Поглеждам написаното от баща ми.
— Значи просто намери този лекар и какво? Той охотно сподели всичките си тайни?
— Не, не каза много. Той е стар. Мисля, че е болен. Но знаеше какво са причинили на Нико. Знаеше, че не е било редно. А когато го попитах за документи… Не разполагаше с кой знае какво. Но пазеше това казва тя и сочи бележката на баща ми.
— Баща ми не се е самоубил — изричам за трети път.
— Може би не е. Но щом съществува такава бележка — значи е време да си зададем някои въпроси. Защо баща ти е написал това предсмъртно писмо? И как го е написал една седмица след предполагаемата си смърт?
Мозъкът ми прави цигански колела, мъчи се да запази равновесие. Опитвам се да се убедя, че това е само още един от номерата на Клементин. Но когато я поглеждам отново, разбирам, че не е. Че не може да е така.
— Може би е нещо, което баща ти е написал, но никога не е използвал — предполага тя.
Гледам я объркан.
— Няма никаква логика. Каквото и да смяташ за тази бележка, баща ми е умрял седмица по-рано. Как би могъл да сбърка датата на смъртта си?
— Нямам отговор. Само казвам, че може да е написал бележката — и дори да е планирал да я използва, но е умрял преди това.
— Значи е написал предсмъртно писмо с по-късна дата? Че кой прави така?
— А защо не? Имам предвид, ако искаш да си подготвен за смъртта си, няма ли да го напишеш и… Не знам… да организираш нещата?
— Не мисля така. Мисля, че тези бележки са последното нещо, което хората правят. Най-последното. Освен това, дори и ако приемем, че не е последното, ако е поставил по-късна дата и е планират да умре… а после някак е умрял точно преди големия ден — това не ти ли изглежда малко абсурдно удобно?
Тя се замисля за миг.
— Може би са го заставили да я напише.
— Искаш да кажеш, че са го заплашили, за да го направи?
— Или са изискали да го направи. Кой знае за какво им е била нужна.
Рухвам във фотьойла и смъквам якето си.
— Веднъж четох в Архива за строго секретна военна операция, организирана след първата война в Ирак — група оръжейни инспектори на ООН. Но онова, което никой не е знаел, е, че те не са били оръжейни инспектори. Отиват, за да открият и да спасят трима наши командоси, задържани в Мосул. Носи се слух, че преди да тръгнат, техният командващ офицер им наредил да напишат предсмъртни писма. По този начин, ако всичко тръгне зле и ги убият, истинската им мисия пак ще остане тайна.
— Виждаш ли, според мен има логика — казва развълнувано тя.
— Да, но има логика и да излъжат майка ми и да й кажат, че е инцидент с кола, само за да ни спестят ужаса от баща самоубиец — отговарям и балансирам бележката на върха на лявото си коляно.
Клементин ме гледа внимателно, стиска перуката с две ръце и я притиска отново и отново към корема си. Тя е повече от развълнувана. Прекарала е цяла година в търсене на истината за баща си. Живяла е живот, изпълнен с въпроси, затова не се страхува от отговорите. А аз дори не съм бил наясно, че съществуват въпроси. Прекарал съм целия си съзнателен живот с образа на баща си, издълбан в темелите на моите чувства. Заради историите за неудържимото му трудолюбие все още нося старото му куфарче всеки ден. Заради неразказаните му приключения — и моята обсебеност от смъртта му — започвам всяка сутрин е четенето на некролози. А ако става въпрос за въздействието му върху психиката ми, защо иначе ще работя в Архива, напомняйки на хората всеки ден за силата, която им дава проучването на миналото им?
Но сега… да чуя, че смъртта на баща ми може да не е била въпрос на случайност, а въпрос на избор, че е напуснал майка ми и сестрите ми, че ме е изоставил неслучайно, а нарочно? Взирам се в празната перука на Клементин и ми се струва, че темелите ми започват да се разпадат. Писмото в ръцете ми не просто изтрива образа на баща ми. То изтрива баща ми. Изтрива мен.
— Сега разбираш защо трябваше да ти го донеса, Бийчър. За да изпрати лекарят това…
— Все още не разбирам. Откъде го има въобще?
— Нали ти казах, наблюдавал е цялата им група…
— Група от кои? Каква група?
— Първи екипажи, Бийчър. Първите членове на подразделението.
Поклащам глава и пак пресмятам.
— Клементин, баща ми е бил в армията едва две години. Бил е механик. Как би могъл да служи с Нико, още повече да бъде първи екипаж с него?
— Само ти предавам какво каза д-р Йо. Сподели, че били доведени заедно. И тримата от родния ни град.
— Трима? Тя отлично разбира объркването ми.
— Били са трима, Бийчър: Баща ти… баща ми… и бащата на… — тя се заглежда в далечината, сякаш се опитва да изрови спомена от дълбините на паметта си. — Помниш ли онова хлапе… баща му беше в инвалидна количка… казваше се…
— Маршъл Лъск — прошепвам.