Метаданни
Данни
- Серия
- Вътрешен кръг (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fifth Assassin, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Гриша Атанасов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VeGan(2022)
Издание:
Автор: Брад Мелцър
Заглавие: Петият убиец
Преводач: Гриша Атанасов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: юни 2016
Отговорен редактор: Мирослав Александров
Редактор: Надя Златкова
Художник: Живко Петров
Коректор: Нора Величкова
ISBN: 978-954-28-2080-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8048
История
- —Добавяне
Глава 42
Когато ключалката прищраква и металната врата бавно зейва, първо ме блъска миризмата.
Горчива е, като на оцет, смесен с нафталин и дъх на дъжд. Познавам го веднага. Формалдехид.
Надписът на вратата гласи Зала Меки тъкани. Не знам какво са меки тъкани, но съм сигурен, че те миришат така.
— Съжалявам, трябваше да ви предупредя — казва Дейл, видяла нашите изражения. — Аз вече дори не я усещам.
Преди да успея да отвърна, сензорът за движение включва осветлението и идва най-лошото — виждам откъде идва миризмата.
Буркани с всякакви форми и размери — всичките пълни с бледожълта течност и подредени рафт след рафт, от пода до тавана. Това е архив. Също като онзи, в който работим с Тот. Но вместо книги, тези полици… Цялата тази стая… е пълна с…
От един буркан слузесто сиво ухо слуша всяка наша дума.
— Сега знаете защо преместихме всички неща от Бут тук — обяснява Дейл, като стигаме до дъното на стаята. — След нахлуването… — тя млъква, когато спира пред метален шкаф за карти. Подобно на онези, които имаме в архива, разполага с половин дузина широки чекмеджета, дълбоки само няколко сантиметра. — Помислихме си, кой ще е толкова откачен, че да се промъкне тук?
Очите ми остават втренчени в Дейл, избягвам да гледам стотиците бледожълти телесни части, които плуват в бурканите навсякъде около нас.
— Значи, говорехте за Джон Уилкс Буг? — напомням.
— Да. Не. Съжалявам, имахме две парчета от него — казва Дейл и издърпва средното чекмедже на шкафа за карти, което е застлано с тънък лист бял пенопласт. В него има прозрачен пластмасов куб с кафеникаво бяло парче кост вътре. По диагонал през костта минава ярка, небесносиня пластмасова тръбичка.
— Гръбначният мозък на Бут — казва Тот, сякаш задава въпрос. Но както и преди, знае отговора.
Този път и аз го знам. След като Бут е застрелян в хамбара на Гарет, му правят бърза аутопсия, а после го погребват тайно, за да не се превърне в мъченик. Не знаех, обаче, че са запазили някои части от тялото му.
— Синята тръбичка показва пътя на куршума добавя Дейл и ми подава куба. — Мнозина смятат, че този изстрел го е довършил…
— Значи това е гвоздеят на сбирката — казва Тот.
— Точно така, а както и преди, вместо да вземат безценния артефакт, те са откраднали това…
Вади от своята папка цветна снимка на тъмносив прешлен, монтиран на кръгла дървена стойка.
— Шийният прешлен на Бут. Бил е улучен и там — казвам, забелязал къде костта е назъбена и остра.
— Имаше ли някакви признаци за взлом? — пита Тот.
— Там е работата — казва Дейл. — Нито счупени прозорци, нито разбити врати, нито пръстови отпечатъци, нищо. Все едно е дошъл призрак и си е тръгнал с всичко.
Тот ме поглежда. Няма нужда да произнася името на Маршъл. През последните четиридесет и осем часа сблъскахме ли се с друг, който да знае как да проникне във военно съоръжение?
— Все пак не виждам смисъл — казва Дейл. — Който и да е влязъл, защо е взел прешлена на Бут, а е оставил далеч по-безценния смъртоносен куршум?
— И защо ще взема копието на маската на Линкълн, но не и автентичния куршум, който го е убил? — пита Тот.
— Той ги иска живи — избъбрям.
Двамата се извръщат към мен.
Очите ми се взират в пластмасовия куб и парчето гръбначен стълб, затворено в него.
— Не схващам — казва Тот.
— Ти каза, че това е смъртоносният изстрел, нали? — питам, вдигнал куба.
Дейл кимва объркан.
— А във вашата витрина е куршумът, пронизал Линкълн. Също смъртоносен изстрел, нали? Куршумът от мозъка на Линкълн.
— Оставил е и двата — казва Тот, който започва да разбира накъде бия.
— Но гипсовата маска, макар и копие… е направена, когато Линкълн е бил жив — уточнявам. — Същото е и с това — добавям и соча снимката на откраднатия прешлен на Бут. — Бут е бил жив, когато е бил улучен тук.
— Значи мислиш, че който и да е нахлул, е пренебрегнал експонатите от времето, когато Линкълн и Бут са били мъртви… — казва Тот.
— … А е откраднал образците от времето, когато са били живи — довършвам аз.
Тот издува бузата си с език. Още не е разбрал. Но е близко.
— Защо, все пак?
— Освен факта, че трябва да си напълно луд, за да крадеш части от телата на хората? Помисли за станалото вчера в църквата — казвам, като имам предвид всички усилия, положени от убиеца, за да пресъздаде престъплението на Бут. — Може би той не просто копира Бут. Може би… Не знам… ами ако иска да съживи Бут?
— Или иска да бъде като него — допълва Тот.
— Или да бъде като всички тях.
Когато тези думи се отронват от устните ми, отвън долита слаб шум.
Вдигам глава и се обръщам по посока на звука.
Тот ми хвърля поглед. Той също го е чул.
— От нашия климатик е — уверява ни Дейл със смях. — Прави го всеки път, когато някой разказва стара история за призраци.
Леката й шега е предназначена да ни успокои, но не мога да се отърся от усещането, че около гръбнака ми се е увила змия, която бавно го стяга и се изкачва по собствените ми прешлени. Едно е да копираш Джон Уилкс Бут, друго да искаш да бъдеш това чудовище или да се превъплътиш в него. Не съм сигурен какво ме притеснява повече — мисълта, че някой може да бъде толкова безумен, че да си представи такова нещо… или мисълта, че този човек може да е Маршъл.
— Същото е и с Гито̀ — добавя Дейл, като има предвид убиеца, застрелял президента Гарфийлд.
— Моля? — пита Тот.
— Нали казахте, че е откраднал образци от времето, когато Бут и Линкълн са били живи. Който и да ги е откраднал, е направил същото и с Гито̀.
Вляво от мен Тот отново издува бузата си с език.
— Значи и тялото на Чарлз Гито̀ е при вас?
Опитва се да не показва изненадата си, но виждам как прекарва пръсти по каубойската си вратовръзка. Може да е знаел за Линкълн — и за Бут — но не е имал представа, че тялото на убиеца на президента Гарфийлд също е тук.
— Защо не ми го каза? — пита Тот.
— Попита за Линкълн и Бут. Не си питал за Гито̀ — обяснява Дейл без намек за извинение. Но истината е, че не бяхме мислили за Гито̀, докато Маршъл не спомена второто убийство.
Дейл се връща при шкафа за карти и посяга към най-долното чекмедже. Издърпва го и то се оказва пълно с убиеца Чарлз Гито̀.
Буквално.