Брад Мелцър
Петият убиец (107)

Глава 106

Шест минути по-рано

Вашингтон, окръг Колумбия

„Добре ли си?“ — попита президентът дъщеря си само с поглед.

Неси кимна, но продължи да стиска здраво парапета на подемника. Платформата се спускаше под земята, под Мемориала на Линкълн, и сякаш тъмна сянка се надигаше и ги обгръщаше.

— Какво е това място? — попита Неси, присвила очи, за да се приспособи, докато ярката белота на снежния ден отстъпваше място на влажното, слабо осветено подземие, където миришеше на тиня, дъждовна вода и смазка. С последно изтракване платформата се закова на място, а капаците на тавана се захлопнаха и откраднаха сивото небе.

— Машинната зала — обясни Ей Джей и посочи помещението, изпълнено с огромно индустриално оборудване. — Това са генераторите, които осветяват Линкълн и прочутите му колони. Освен това са нужни бойлер, охладител и резервоар за вода в случай на пожар или друга авария. Под всяка туристическа атракция в света от Айфеловата кула до пирамидите в Египет — има нещо такова — добави той, опитвайки се да звучи успокояващо.

Неси още не пускаше парапета.

— Не се бой, там няма паяци — каза най-накрая баща й. Обърна се към Ей Джей и добави: — Тя не се страхува от тъмното. Мрази паяци. От малка.

Неси слезе от платформата и ги последва, без да възрази. Беше твърде заета да оглежда олющения таван, пукнатините в бетонната стена, имаше даже някакви стари графити. Машините бяха относително нови, но помещението не беше обновявано почти един век.

— Неси, обещавам ти, че ако видим някой паяк, ще накарам Ей Джей да го застреля — каза президентът.

На Неси не й се стори забавно и пусна ръката му.

— Само за твоя информация, татко, един от другите ни придружители… Бащата на Емили Дойчман… тя каза, че и баща й не е гласувал за теб.

Уолъс се ухили с президентската си усмивка.

— Искаш да кажеш, че трябва да включа чара си?

— Не, аз… — Неси замълча, познавайки баща си твърде добре. — Татко, говоря сериозно. Ако ти… Въобще не разговаряй с него, чу ли? — настоя тя и последва водещия агент и военния помощник по основния проход през помещението. Зад тях Ей Джей покриваше тила.

С криволичещите тръби и огромните машини, плюс естествения мрак на подземието, залата беше истински метален лабиринт. Военният помощник отстъпи надясно при гигантския резервоар за вода и спря в очакване президентът да мине, а Ей Джей да излезе напред. Сега Ей Джей и водещият агент бяха отпред, а военният помощник беше отзад. Формация обърнат триъгълник.

На всяка извивка или завой триъгълникът отново се разместваше, така че някой винаги да бъде на пост, когато президентът завива зад тъмен ъгъл. Те все още нямаха представа колко скоро щяха да започнат писъците.

— Значи бащата на това момиче Емили, не беше ли онзи, с когото се видях на родителската среща… с тънките руси коси? — попита президентът.

— Татко, не се шегувам. Ако кажеш нещо…

— Ей Джей, ти чу ли я? Неси току-що ме заплаши.

Без да обръщат внимание на шегата, достигнали до дъното на залата. Ей Джей и водещият агент изкачиха няколкото напукани бетонни стъпала към дебелата метална врата с надпис „Партер“. Президентът беше идвал по този път и преди, на концерта за встъпването му в длъжност. Оттук се излизаше при малката музейна експозиция и асансьора, водещ до залата със статуята. Ей Джей изчезна през вратата, за да провери коридора.

— Знаеш ли, наистина трябва да бъдеш мила с мен — смъмри президентът дъщеря си. — Днес е Денят на президента.

— Той е само за мъртвите президенти — подразни го Неси. — И за добрите президенти… като Линкълн и Вашингтон.

— Шегуваш се, нали? Имаш ли представа колко много хора искат да ме видят мъртъв?

При тези думи Неси сведе брадичката си надолу и се отдръпна.

— Татко, това не е смешно.

— Какво говориш? Не си ли чувала какво е написала кралица Виктория на дъщеря си? — и добави в скороговорка с британски акцент: Струва си да те прострелят — за да разбереш колко точно те обичат.

— Сър, всичко е чисто — извика водещият агент от горния край на стълбите и отвори вратата малко по-широко. Флуоресцентните лампи в коридора осветяваха лявата половина на лицето му. — Насам.

Президентът тръгна по бетонните стъпала с военния помощник зад него, като постави ръка на кръста на дъщеря си и я побутна пред себе си. На върха на стълбите отворената врата водеше към къс перпендикулярен коридор. От Сикрет Сървис го бяха блокирали, вероятно с нещо простичко като табела „Мокър под“. Но от далечния ляв край на коридора се носеше глъчката на туристите, които влизаха и излизаха от тоалетните и изложбата.

— Подготвихме асансьора. Веднага надясно, сър — прошепна водещият агент на президента, когато той се приближи. Както и преди, при отворената врата, водещият агент остана на позиция и пропусна Уолъс, Неси и военния помощник да го отминат и триъгълникът отново се размести.

С бързи, почти танцови движения — като същевременно държеше главата си наведена и криеше лицето си с помощта на бейзболната шапка — президентът на Съединените щати последва дъщеря си в коридора, като я държеше за раменете и я насочваше надясно. Те завиха бързо, като оставиха отляво — там в далечината бяха туристите — място, колкото военният помощник да ги последва в коридора, където блокира с тялото си всякаква ясна видимост към президента.

— Ще му хванеш цаката, Неси — каза Ей Джей, когато те се присъединиха към него в изчакващия ги асансьор, последвани от военния помощник и водещия агент. Когато вратите започнаха да се затварят, Уолъс и дъщеря му бяха в дъното на асансьора. Но президентът не се удържа и вдигна поглед към празния коридор — и към перпендикулярния в далечния край. Точно когато Уолъс повдигна шапката си, чернокожа жена в черно зимно палто се обърна към него. Погледите им се срещнаха, докато вратите се затваряха.

— Тя те видя — засмя се Неси.

— Не, не можа. Не и с моята страхотна бейзболна шапка. Това нещо защитава и от сателитно наблюдение.

И петимата се усмихваха, докато асансьорът тихо се издигаше към залата със статуята. След по-малко от минута съучениците на Неси щяха да спрат и да се обърнат като я направят истинския център на вниманието и завистта на всяко дете там. Неси никога нямаше да го признае, но това бе един от онези моменти, когато беше щастлива — истински щастлива — че баща й е най-могъщият човек в света.

Заразен от вълнението на дъщеря си, президентът благодари с бързо кимване на Ей Джей — защото се бе погрижил за всичко с Бийчър.

След трийсет секунди писъците щяха да започнат.

— Знаеш ли какво да говориш? — предизвика го Неси.

— Сега ще видиш какъв екскурзовод съм! Направих проучвания — отговори Уолъс и потупа джоба на сакото си, където беше страничката, подготвена предварително от екипа му. — Знаеш ли, че статуята на Линкълн е изсечена от 28 блока мрамор от Джорджия? Или че облегалката на креслото му е драпирана със знамето на САЩ? Или че главата му е наведена надолу, така че погледът му да среща твоя? Повярвай ми, президентът знае всичко за Деня на президента — каза той и усмивката на Неси стана още по-широка.

Асансьорът забави и спря, поклащайки се. Ей Джей и водещият агент пристъпиха напред. Щяха да излязат първи и да огледат тълпата. При такива изненадващи посещения като това на околните им отнемаше най-малко четири минути да разберат какво се случва, а дори и тогава не можеха да повярват. С бейзболната шапка и навалицата от деца около него, можеше да е нужно и по-дълго време. Никой не се оглежда на училищна екскурзия.

В този момент на очакване, когато асансьорът беше спрял, но вратите все още не бяха се отворили, Уолъс нагласи усмивката на лицето си. Чуваше през вратите тълпата отвън, ехтящите гласове в облицованата е варовик зала.

— Татко, само ми обещай… за бащата на Емили — каза Неси и го задърпа за ръката.

Той наведе глава и я стрелна с игрив поглед, поглед, който тя познаваше добре. Нямаше нужда да го казва. Никога не би направил нещо — за нищо на света, — което би могло да нарани дъщеря му.

Вратите на асансьора се отвориха с дрънчене. Президентът нахлупи шапката си, отново сложи ръце на раменете на дъщеря си и я насочи да върви зад Ей Джей. Когато излязоха навън, студеният вятър лъхна приятно лицата им и те се промушиха покрай малкото хора, които чакаха да се качат на асансьора. Никой от тях не забеляза, че мъжът с нахлупена бейзболна шапка беше президентът на Съединените щати.

От другата страна на залата един агент под прикритие от Сикрет Сървис седеше на мраморната пейка и се преструваше, че чете вестник. Друг стоеше в ъгъла, а трети от дясната страна на статуята, като и двамата носеха сакове за тенис. От лявата страна на статуята, но най-малко на десет крачки от нея, се тълпяха група единадесетгодишни хлапета, точно на мястото, където им бяха казали да чакат.

Изведнъж няколко деца тръгнаха да се извръщат. Едно от тях — една от приятелките на Неси — започна да сочи, когато разбра кой идва.

— Неси! — извика друго момиче, а усмивката на Неси разцъфтя по-широка от всякога. Те крещяха нейното име. Не на баща й. Едно по едно и останалите деца започнаха да се обръщат… започнаха да се оглеждат… започнаха да се усмихват.

Но когато Уолъс закрачи през залата, той не гледаше децата. Нито скритите агенти. Нито дори някого от десетките туристи, правещи снимки във всички посоки. Не, в този момент, с вдигната нагоре глава, с двамата агенти пред него и военния помощник зад него, единственото нещо, към което гледаше президентът на Съединените щати, беше извисяващата се 175-тонна статуя от бял мрамор на Ейбрахам Линкълн, стиснал подлакътниците на креслото си.

Той дори не забеляза брадатия старец с кариран каскет, който стоеше отстрани на асансьора.

Докато Уолъс минаваше покрай него, човекът се наведе напред, сякаш искаше да кихне. Но Уолъс и неговите агенти не забелязаха, че когато се изправи, беше с гипсова маска.

— Татко, виж — каза Неси и посочи назад през рамо. Този човек… той е облечен като Ейбра…

Президентът Орсън Уолъс се обърна. Същото направи и военният помощник.

Никой от тях не беше достатъчно бърз.

Рицаря бръкна в джоба си.

Чу се тихо пффф. Като приглушен изстрел.

После избликна кръв.

А после нямаше нищо, освен писъци.