Брад Мелцър
Петият убиец (104)

Глава 103

Един час по-рано

Вашингтон, окръг Колумбия

Рицаря знаеше как ще свърши всичко.

Днес беше идеален ден да убие президента. И след по-малко от час, докато финият снежен прашец се сипеше от небето, този ден щеше да настъпи.

Рицаря се вгледа с присвити очи в сребристочервения туристически автобус в края на пресечката и тогава разбра, че президентът не бе единственият, който щеше да умре днес. Не. Днес беше денят, в който щеше да умре и Рицаря.

Нямаше спор за това. Джон Уилкс Бут, Чарлз Гито̀, Леон Чолгош, Лий Харви Осуалд, четиримата мъже, които бяха успели да убият президент на Съединените щати — всички те бяха мъже с кауза. А когато задачата им бе изпълнена, и четиримата — всеки от тях Рицар на Златния кръг — бяха загубили живота си.

Отначало Рицаря си мислеше, че ще намери начин да избегне това. Че някак си той ще бъде онзи, който ще съобрази как да се измъкне. Но колкото повече проучваше своите предшественици, толкова повече му се изясняваше божията воля. Всяко братство си имаше свои ритуали. И изпитания за посвещаване. Всъщност ако Нико бе успял да убие президента, сега и той щеше да е мъртъв. Нямаше друг избор. За да се присъединиш към това братство, цената за приемането беше самият ти живот. А наградата? Както бяха казали други: само кръвта движи колелото на историята.

Нагоре по улицата млада двойка вървеше право към него, ръка за ръка, и двамата загледани в мобилните си телефони. Като всеки от неговите предшественици, Рицаря беше внимателен и предпазлив. Носеше кариран каскет. На лицето му бе залепена фалшива сива брада. Беше сложил в обувката си камъче, за да накуцва убедително и реалистично. Това беше стар трик на ЦРУ. Промяната на лицето те прави труден за забелязване, а смяната на походката те превръща в изцяло нов човек.

Рицаря отстъпи встрани, за да избегне двойката и продължи по пресечката като оглеждаше всяка пейка наблизо, всяко дърво, всяка паркирана кола. Нямаше Сикрет Сървис. Нямаше агенти под прикритие. И доколкото можеше да прецени, нямаше и следа от Бийчър или от някого от персонала на Уолъс.

Вече го чувстваше. Нямаше да чака още дълго посвещаването му да завърши.

В продължение на седмици Рицаря бе сънувал този момент — беше го сънувал като истински. Гледаше туристическия автобус в далечината и се питаше дали президентът Уолъс е имал подобни сънища. Уолъс нямаше да е първият. През целия си живот Ейбрахам Линкълн бил обсебен от собствените си сънища. А в деня, когато бил застрелян, на оказалото се последно заседание на правителството, Линкълн казал на членовете на кабинета си, че един и същ сън предшествал „почти всяко голямо и важно събитие от войната“. Бил сън, свързан с вода.

В него, разказал Линкълн, той бил в някакъв особен и неописуем съд, който плавал бързо към неизвестен бряг. Казал на кабинета си, че е сънувал същия сън и тази нощ, а това означавало, че скоро ще научат голяма новина. След няколко часа Джон Уилкс Бут влязъл в театър „Форд“. Голямата новина идвала. Точно както щеше да дойде днес.

В края на пресечката се чу силно механично оригване, сребристочервеният туристически автобус отвори предната си врата и изплю на тротоара тълпа от холандски туристи. Рицаря го прие за знак, наведе глава и се шмугна в потока на групата. Те пресякоха по диагонал улицата и минаха покрай униформения служител на Парковата полиция, който стоеше на пост на ъгъла, близо до входа на Мемориала на ветераните от Виетнам.

Когато Рицаря видя вдясно внушителното мраморно стълбище на Мемориала на Линкълн, кожата му настръхна. Опипа в джоба на сакото си чисто новия пистолет, който бе купил за случая. В другия му джоб бяха ловджийският нож, колодата стари карти за игра, и гипсовата маска на Линкълн, която вече приемаше за свой тотем.

Оглеждайки тълпата и плътния поток от туристи. Рицаря забеляза още двама служители на Парковата полиция, но все още не виждаше агенти от Сикрет Сървис. За момент се притесни, че може да е преценил погрешно президента, но, както винаги, се довери на своите предшественици.

Когато третият Рицар, Леон Чолгош, бил още момче, ходел на лов с брат си. Леон винаги носел пушката. Но брат му, въоръжен само с тояга и чувал от зебло, се оказват по-умел. Щом откриели заешка дупка, брат му палел малък огън пред отвора в единия край и покривал другия изход с чувала от зебло. Щом започнел да излиза дим, като по часовник, заекът побягвал и попадал право в чувала. Най-хубавото било, че нямало кръв. До по-късно.

Рицаря не забравяше този урок. От няколко дни, от убийството в църквата „Свети Йоан“ до тази сутрин в болницата, всички мислеха, че това са престъпления на имитатор или някаква тъжна почит към ранните дни на Нико. Но за Рицаря всяко нападение бе просто малък пожар.

В този момент бе изпратил Бийчър да се втурне в една заешка дупка, а президента в друга. Всичко, което трябваше да направи Рицаря, беше да държи здраво чувала от зебло.

— U ziet de architectuur — обяви водачът на холандците като поведе групата през главния площад и им сочеше Водното огледало от лявата им страна. Пред тях турист със сак за тенис се оглеждаше, преструвайки се, че се наслаждава на гледката. Агент на Сикрет Сървис под прикритие, разбра Рицаря. В саковете за тенис криеха пушките М-4.

Холандската група се събра в основана на прочутите стъпала и се запъти към отворената врата в далечната лява страна на монумента.

Отпред на малка табела имаше пиктограми за мъжките и дамските тоалетни и ярка бяла стрелка, сочеща право напред. През отворената врата, зад тоалетните, се стигаше до малка музейна сбирка и асансьор с достъп за инвалидни колички за онези, които не можеха да изкачат стъпалата до залата със статуята. Но онова, което табелата не казваше, бе, че имаше машинно и електрическо отделение, което се простираше под целия монумент и излизаше в задната част, което го правеше най-удобния частен вход за един президент, който иска да направи изненадващо необявено посещение.

Усещайки кожата си по-настръхнала от всякога, Рицаря затвори очи за миг и се замисли за първия Рицар — Свещения рицар, известен като Виньол. В продължение на векове му бе приписвана заслугата за създаването на боите, които все още виждаме на съвременните карти за игра. Пики, купи, спатии, кари, всяка от тях символизираща част от средновековното общество. Но онова, което бе изгубено в хода на историята, беше фактът, че в началото боите не са били само четири. Били са пет.

Рицаря отвори очи, все още усещащ болезнено татуировките с бяло мастило, които бе избол по собственото си тяло. Четири символа — на четиримата му предшественици — бележеха гърба, бедрата, лявата му ръка. Беше нанесъл последните тази сутрин. Всички бяха невидими с просто око. Но сега, когато извади лявата си ръка от джоба и погледна надолу към отворената си длан, видя плътното черно мастило (вече нямаше защо да го крие) на последния символ — тайния символ: малък полумесец. Да, четирите бои символизираха прослойки от обществото, но Луната символизираше последната част, частта, която правеше кръга завършен: Просветените.

— Да продължаваме нататък! — извика служителят на Парковата полиция и подкани с жест опашката да пристъпва напред.

Когато холандската група започна да преминава през отворената врата. Рицарят застана точно пред входа и изчака търпеливо да влезе вътре. Погледна диагонално нагоре, към самия връх на грандиозните мраморни стъпала, но не можеше да види статуята на Ейбрахам Линкълн. От този ъгъл беше скрита от йонийските колони. Но Рицаря знаеше какво е изсечено в мраморната стена, точно над главата на Линкълн:

В този храм

и в сърцата на хората, за които спаси съюза,

паметта за Ейбрахам Линкълн

е запечатана завинаги

Рицаря обели един карамелов бонбон, метна го в устата си и влезе вътре.

Знаеше как ще свърши всичко.

В храм. Точно както трябваше да бъде.