Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (48)

48

Сенките извиваха телата си в стаята. Спалнята бе почти тъмна, с изключение на една-единствена лампа на лавицата над камината. Емил се постара да затвори възможно най-тихо вратата в коридора.

— Кой е? — провикна се майка му.

— Аз съм. Емил.

Майка му въздъхна тихо, от облекчение, предположи той.

— Мислех, че никога няма да дойдеш — каза тя.

— Дойдох. Дойдох веднага щом получих съобщението ви.

Тя лежеше, леко повдигната от няколко малки възглавнички. Леглото бе отрупано с документи, шишенца от хапчета и бурканчета с кремове.

— Как сте, маман? — попита Емил и я хвана за ръката. Бе малка и тънка като на дете.

— Все по-добре.

Той преглътна. Как щеше да й каже? Как можеше да премълчи?

— Има нещо, което трябва да ви кажа…

Тя отдръпна ръката и прибра един избягал кичур коса зад ухото си.

— Има крем карамел за теб в килера. Знам колко много го обичаш.

— Маман…

— Знам. Знам от месеци.

Отвън се разнесе силният гръм и пращенето от фойерверките, изстрелвани на кулата.

— Какво става? — попита тя. — Мислех, че отдавна сме прогонили прусаците.

Емил се усмихна, но не бе напълно сигурен, че тя се шегува.

— Всъщност искам да ви покажа нещо.

Но тя се вкопчи в ръката му и я стисна силно.

— След мъничко. Емил, знам, че според теб никога не те слушам. Мислиш, че възгледите ми са старомодни, остарели.

— Изобщо не е така.

— Чуй ме! — каза тя по-остро и го стресна. Не очакваше такава рязкост от нея.

— Добре, добре…

— Чух какво ми казваш. Чух какво казваш за фабриката, за семейството, за бъдещето. И затова го направих за теб.

Той искаше тя да спре да говори, да не казва това, което щеше да каже. Не искаше да го чува.

— Продадох „Мезон Сушт“. Е, всъщност ти я продаде, когато подписа документите.

— Какви документи?

— Онези, които подписа последния път, когато бе тук. Инвестирах парите в компанията на твоя работодател. В Панамския канал.

Луиз Нугие се усмихна и тежестта изчезна от лицето й. Емил затвори очи.

— Всичките пари ли?

— До последния сантим. Ти беше прав. Трябва да следваш своя път. И парите са в безопасност, ти ме увери в това. Така ще имаш пари да правиш това, което ти харесва. Може би ще основеш своя собствена компания?

Той кимна. Очевидно майка му бе спряла да чете вестници. И може би това бе благословия. Нямаше да разбере, че инвестициите й са изгубени; че състоянието на Нугие е изчезнало. На вратата се потропа тихо. Докторът влезе в стаята.

— Как сте? — попита той.

— По-добре, след като видях сина си. Сега, какво искаше да ми покажеш, Емил?

Кулата се виждаше съвсем ясно от балкона на майка му. Макар да бе на около километър оттук, изглеждаше толкова близо, че те подканваше да се протегнеш и да я докоснеш, да прокараш пръсти по тялото й. Докато наблюдаваше, огромни хризантеми от цветни светлини избухнаха в небето над нея, осветявайки всичко наоколо.

— Готова е — каза той. — Погледнете, маман.

Очите на майка му трепнаха няколко пъти.

— Прекрасна е. Толкова се гордея с теб.

От първата площадка се разнесе топовен гръм — веднъж, два пъти, три пъти. Ято скорци излетя от дърветата отвън на улицата, издигайки се в небето във величествен полет. Когато притъмня, фарът на върха на кулата бе запален и започна да излъчва мигащата си светлина, в червено, бяло и синьо. Сега, и нощем, и денем кулата щеше да се вижда от цял Париж.

— Би ли дръпнал отново щорите — помоли майка му. — Леко ми е студено.

Тя лежеше с отворени очи.

— Разбира се — каза Емил. — Искате ли да ви донеса нещо друго, маман? Започнахте ли новия роман на Зола, който ви донесох?

— О, да. Много ми допада.

Той постави книгата на леглото до нея и запали и другата лампа на нощното й шкафче.

— Така е по-добре — каза тя и вдигна книгата пред себе си.

— Може би ще успеете да четете по-добре, ако я обърнете — отбеляза той. — Наопаки е.

Тя не отвърна на усмивката му, но изглежда, се канеше да каже нещо.

— Майко? Какво има?

Лицето й отново придоби обичайното си сдържано изражение.

— Малко съм уморена — каза тя и затвори книгата. — Колко е часът? Късно ли е?

Емил погледна към малкия часовник, поставен над камината. Бе точно 9.

— Не виждате ли часовника?

Тя трепна с клепки и погледна към него. В очите й видя уязвимост, отсъствие, което не бе забелязвал преди. Направи крачка наляво, но погледът й не се премести, не проследи движението му.

— Какъв часовник? — попита майка му.