Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (42)

42

Въпреки че асансьорите вече работеха, Емил все още предпочиташе да използва стълбите. Забави крачка, за да проследи как единият се издига от земята; всяка кабина имаше две нива, като омнибус. Асансьорът го подмина и спря с шумно тракане на първата площадка, малко по-горе. Всеки ден журналисти и официални лица, светски персони и артисти идваха да погледат. Върхът на кулата не бе завършен, но имаше много какво да се види; ресторантите, аркадата, гледката. И Айфел често бе там, за да ги посрещне и да ги омае с чара си.

— Мосю Нугие — прозвуча над него мъжки глас. — Най-сетне.

Джейми Арол бе седнал на стълбите, точно на етажа под първата площадка. Емил усети как сърцето му се свива. Какво искаше сега? Но в същия миг разбра, че се е случило нещо ужасно. Не само защото дрехите на младежа бяха мръсни и очевидно не се беше бръснал отдавна, а и защото на лицето му бе изписано изражение на истински ужас.

— Какво има? Какво е станало.

Арол се загледа в желязната решетка под краката си, а съзнанието на Емил препускаше паникьосано.

— Нещо с Кейт?

— Мисис Уолъс? Не, тя е добре. Не може да е по-добре.

— Сестра ви тогава?

Джейми поклати глава, не, след това преглътна и сякаш събираше сили, за да проговори. И когато го направи, думите се изляха в неспирен порой от устата му.

— Погребаха я, преди да успея да отида… Разбира се, че платих сметката, тя бе скромна; това бе най-малкото, най-малкото, което можех да направя.

Емил изведнъж видя и усети всичко — стаята на Делфин, изцапаното и провиснало легло, киселия мирис на смърт. Думите на Арол бяха извикали в съзнанието му толкова ясно картината на тази мизерия и безнадеждност, сякаш самият той бе присъствал.

— Много съжалявам — каза Емил.

Джейми прехапа устни и изведнъж му се стори толкова млад, просто едно самотно момче, че Емил протегна ръце и го прегърна утешително. Арол изхлипа, отпуснат на рамото му, от гърдите му се надигнаха дълбоки разтърсващи ридания на скръб, която бе отвъд думите, отвъд всякакво обяснение и причина.

Само на няколко метра по-горе, тълпа хора се бяха събрали край парапета, взираха се в гледката и сочеха базиликата „Сакре Кьор“ и площад „Етоал“.

— Казах на мъжа ми, че е напълно безопасно, но той пак не пожела да дойде — обясняваше една жена.

— О, боже! — ахна един мъж, когато забеляза прегърнатите Арол и Емил долу.

Накрая Джейми се отдръпна и избърса лице с ръкава си.

— Сигурно приличам на пълен глупак.

И после тръгна да слиза надолу по стълбите, завой, надолу, отново завой, пак надолу. Емил го последва и го настигна точно над кабината за билети, разположена на малката площадка няколко метра над земята. Известно време не си казаха нищо. Под тях един човек гонеше трамвая. Някакво дете крещеше: „Все още не, все още не, все още не“. Жена се смееше.

— Обичах я — каза Арол. — Много повече от всички други.

— Нищо не можехте да сторите.

Умълчаха се за момент. Емил изведнъж си спомни за последната страстна еуфория на Арол.

— Виждали ли сте баронесата наскоро?

Джейми се изсмя с кратък, горчив смях.

— Вие как мислите?

Вятърът бе студен и силен; започваше да вали.

— Не мога да остана тук, а не мога да се прибера и вкъщи — продължи той. После се обърна и се втренчи в него. — Емил, ще ми помогнете ли? Бих искал Айфел да ме изпрати в Панама, за да работя по канала. Нужно ми е. Трябва да се махна.

Емил си пое дълбоко дъх, след това издиша шумно. Той знаеше какво е да се заемеш с нещо, за да се разсееш от друго. Беше лесно човек да се самозаблуждава, за да прикрие неприятни факти, да си мисли, че ситуациите и хората могат да бъдат манипулирани и насочени към това, което желае, когато всъщност е вярно точно обратното. Спомни си онзи ден преди няколко седмици, деня, когато Арол го заведе в ателието на художника. Кейт бе любезна, но сдържана.

— Може ли да видя картината? — попита той, когато неловкото мълчание стана твърде тежко, за да може да го понесе.

— Все още не — обади се художникът от мивката, където миеше четките си. — Портретът не е завършен.

Но Емил не го послуша, нямаше търпение и време за такива неща и дръпна белия чаршаф от статива, на който бе поставено недовършеното платно. То беше напълно празно. Художникът се засуети, скара му се и замърмори за скици и предварителни етюди, докато покриваше отново платното, преди някой друг да го види.

— Трудна работа ли е? — попита Емил Алис, след като тя бе готова. — Да позирате за портрета си?

Тя кимна, да, така е, и се усмихна. Бе успяла да заблуди Кейт, но не и него.

— Но има и известно удоволствие в процеса — продължи тя. — Както и малко болка.

Погледът на Емил се плъзна надолу към страничния шеф на роклята й, към редицата от седефени копчета. Бяха закопчани погрешно — най-горното бе пропуснато и така най-долното бе останало свободно.

— Той притежава такова умение, такова познание за човешката фигура. Истински експерт е, нали знаете.

— Странно, че не е по-известен — отбеляза Емил.

— Но той е — тросна се малко прекалено остро Алис, — сред артистичния свят.

* * *

Високо над тях, на кулата, някакъв човек се провикна. Сред рев на скърцащ метал и съскане на гореща вода асансьорът започна да се спуска отново от първия етаж. Когато ги подмина, Емил видя, че освен оператора вътре нямаше никого.

— Ще го направите ли? — попита отново Арол. — Чух, че има кораб, който потегля вдругиден. Мога да взема пощенската кола, за да стигна до пристанището навреме. Ще помолите ли Айфел?

Лицето му беше поруменяло, а очите му бяха зачервени.

— Добре — каза Емил. — Щом това искате.

Джейми преглътна и му се усмихна леко.

— Искат ми се много неща — каза той тихо. — Само някои от тях са възможни. Поне в този живот.

Асансьорът ги подмина още веднъж, този път пълен с мъже с боброви филцови шапки и жени с пътнически наметала. За миг очите на двамата мъже бяха привлечени от него, от металните вериги, полюшващи се срещу твърдите железни подпори в крака на кулата, преди асансьорът да спре със стържене високо горе.