Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (26)

26

Коледа дойде и си отиде. Майка му бе твърде болна, за да присъства на Вечерната литургия и дори не успя да похапне от гъската, която икономката бе приготвила. Емил я посещаваше почти всеки ден, но тя постоянно изглеждаше разочарована, само въздъхваше и се взираше тъжно над празната дълга маса, която ги разделяше, или пък свиваше рамене, когато й предлагаше разходка в парка или из Булонския лес.

— Там ще е пълно с хора — казваше тя. — Ще има цели семейства, с детски колички, баби и дядовци.

Емил седеше на бюрото си във фабриката. Църковната камбана започна да отброява часовете — един, два, три, четири, пет, шест, седем… Всички вече се бяха прибрали у дома. Беше шести януари, Богоявление, празникът на тримата влъхви. Понякога му се искаше да има такава вяра, съжаляваше, че не е способен да се посвети на идеята, че животът му има посока, че едно събитие води до следващото като в нечий добре развиващ се план. В работата му имаше сигурност, имаше ъгли, наклони и точни измервания и все пак дори и тук той усложняваше нещата за себе си. И това водеше до проблеми.

— Защо сте направили ъглите толкова извити? — попита го веднъж един от чертожниците. — Защо не направихте стените прави и кулата да прилича на удължена пирамида? Как ще успеем да вмъкнем вътре асансьорите?

Емил смяташе, че е очевидно защо. Защото така би било твърде грозно, твърде грубовато и лесно. Идеята на кулата не беше такава. Искаше линии, които дори от разстояние приканват окото да се спусне по тях и да ги погали, както ръката се плъзга по изящна женска талия.

Докато определяше градиентите с молива и изчисляваше ъглите, остави ума си да се спре на най-сладкото нещо, което се съдържаше в момента в него, образ, който бе съхранил: лицето на Кейт в замъглената светлина на файтона, руменината на бузите й, мократа коса и гладката кожа — като пясък в морските плитчини. Все още помнеше мириса й — сняг и чист въздух и следа от изсушена лавандула, която сигурно висеше в гардероба й, все още чуваше мекия звън на акцента й. „Ще продължа пеша оттук.“

Една парижанка никога не би се качила във файтон с чужд мъж, независимо какво е времето, но пък и парижанките никога не биха излезли навън, когато времето е лошо, за да не съсипят дрехите си. Кейт беше толкова различна от французойките, колкото се различаваше желязото от камъка. Очите й, погледът й, в които нямаше никакъв свян, ни най-малко. Тя го гледаше право в очите, когато той говореше, сякаш искаше да го открие, сякаш се опитваше да разгадае всичко, което някога е бил и което някога ще бъде.

Когато се съсредоточи отново в чертежа, по който работеше, видя, че е начертал два пъти една и съща част. Разкъса страницата с двете си ръце; трябваше да започне отново. Само това бе от значение. Кулата. Всичко друго бе мимолетно, непознаваемо, ненадеждно. Кой знае какви тайни криеше Кейт Уолъс? Кулата щеше да бъде построена, за да остане в града двайсет години. Достойнствата на човешкото сърце, както добре знаеше Емил, не можеха да издържат дори толкова.

Отвори чекмеджето на бюрото си, за да потърси транспортир, и вместо това откри снимката от онзи ден в балона. Беше обещал на Кейт, че ще й я подари. Преди да промени решението си, надраска кратка бележка, сгъна я в плик и после я пусна в пощенската кутия на компанията.

По вратата му се разнесе тропане.

— Влез.

— Надявам се, че не ви притеснявам? — попита Джейми Арол, пристъпвайки в офиса му.

Емил пое дълбоко дъх и се опита да издиша така, че да не прозвучи като въздишка.

— Не, изобщо не. Заповядайте.

Арол внимателно затвори вратата след себе си.

— Дължа ви извинение.

Емил сбърчи вежди и го остави да продължи.

— Знам, че не бях много добър стажант. Не спазвах работното време и присъствието ми на обекта бе непостоянно.

Нугие остави молива и отвори чекмеджето на бюрото си, за да извади оттам бутилка коняк и две чаши. Най-после шотландецът щеше да си тръгне, а това бе достатъчен повод за едно питие.

— И… продължи Джейми.

И? Ръката на Емил застина във въздуха.

— И се чудех дали има някакъв шанс да погледнете няколко скици, които направих? Те са за една приятелка. След като приключа с това, ще съм в състояние да се съсредоточа напълно върху кулата!

Емил въздъхна, този път демонстративно, и затвори чекмеджето.

— Не искам да ви безпокоя, разбира се — заяви Арол. — Ако сега не е подходящо?

Емил завъртя няколко пъти в устата си думите, които обмисляше, но не успя да се насили да ги изрече на глас. Искаше да каже на Джейми Арол, че е невъзпитан млад мъж, който пропилява всяка възможност, която му се дава, че всяка проява на благосклонност от страна на хората към него е била чиста загуба на време. Спомни си колко разстроена бе Кейт и се ядоса заради нея.

— Добре… Нека да погледна.

— Нося ги, ето — каза младежът, извади мърляв свитък и го разгъна.

Това не беше сграда, нито нещо архитектурно. На листа бе нарисувана малка стая с голямо платно, закачено на въртящи се цилиндри в долния и горния край, разположено зад легло с балдахин.

— Приятелката ми работи в театъра — обясни Джейми.

— Декор? И каква е тази пиеса?

— Пиеса, в която има легло — сви рамене Арол.

Това не беше точно обяснение.

— Виждате ли, екранът ще се върти и леглото ще се изкачва — допълни младежът.

— Къде ще се изкачва?

Шотландецът се изчерви и потърка носа си.

— Ще изкачва кулата. Това е зрителна алюзия.

— Значи стаята е…

— Асансьор. Точно така.

— Но в нашите асансьори няма легла. Защо, за бога, някой ще иска легло в асансьор?

Джейми се захили.

— Е… Хората искат и по-странни неща.

Емил прегледа чертежите. Те бяха зле изчислени и небрежно направени.

— Ъгълът тук е напълно сгрешен. Освен ако нямате някаква носеща конструкция, екранът ще падне. А не искате да убие някой от актьорите.

Взе молива и започна да рисува.

— Ето… Така е по-добре.

Арол погледна коригираните чертежи и кимна с глава.

— Благодаря ви. Наистина го оценявам.

— И кога мога да дойда и да я видя?

Джейми изглеждаше озадачен.

— Кое да видите?

— Пиесата.

Арол повдигна вежди и започна да се поклаща назад и напред на петите си.

— Хм… Когато казах, че е пиеса, не исках да кажа точно пиеса.

— А какво искахте да кажете? Точно?

Джейми преглътна тежко.

— Може ли да седна?

Историята, която разказа на Нугие, бе пълна с крещящо самосъжаление. Бе залагал на хазарт, бе се напивал, бе похарчил повече, отколкото трябваше.

— Защо, сигурно се питате? Защо е такъв глупак?

Макар че Емил поклати глава за „не“, всъщност той се питаше точно това. Джейми извади малък дагеротип, изображение на младо момиче.

— Платих, за да й направят снимка. В студиото на един фотограф на улица „Бари“. Казва се Делфин.

Емил я погледна за миг и после му върна снимката.

— Много е красива. Актриса ли е?

Джейми не обърна внимание на въпроса.

— Работата е там, че дължа почти 1000 франка. В „Шабане“. Това е…

— Това е публичен дом — довърши Емил.

За миг и двамата се умълчаха.

— Имате ли нещо за пиене? — попита Джейми.

Емил отвори чекмеджето на бюрото си и този път извади коняка и наля щедро и на двамата. От канала отвън се разнесе шумното свистене на парна свирка.

— Да не би да ми искате заем? — полюбопитства Емил.

— Не, о, не! Мадам е склонна да приеме една нова стая вместо частично плащане.

— Не разбирам.

— Тя вече има японска стая и една в стил Луи XVI. Защо да не предложи на клиентите си реплика на интериора на това, което скоро ще бъде една от най-известните постройки в Париж?

— За…

— Точно така.

Емил въздъхна и отпи малка глътка от коняка си. Не беше сигурен дали трябва да е шокиран, или развеселен.

— И ако й построите тази стая, дългът ви ще бъде изплатен?

Шотландецът го изгледа леко колебливо.

— Не целият — призна той — но ще бъде доста сериозна вноска. Но моля ви, моля, не казвайте на никого. Ако чичо ми разбере за положението ми, ще ни накара да се върнем веднага в Шотландия.

Емил си наля още веднъж. Внезапно усети, че е останал без дъх. Това не беше негова работа, не беше негов проблем, но бе въвлечен в тази история. Спомни си отново лицето на Кейт Уолъс във файтона. Спомни си нещо, което бе пропускал до този момент; малката тревожна гънка на челото й, мимолетния признак на паника в очите й.

— Някой друг знае ли? За вашето положение…

— Не — Джейми се облегна назад в стола си, после поклати глава. — Не. Разбира се, че не.

— Сигурен ли сте? — попита тихо Емил.