Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (10)

10

Юни, 1887 г.

Основите на кулата бяха завършени; четири огромни метални кесона, или „обувки“, както ги наричаха, бяха потънали в земята, два в близост до реката и два по-далеч от нея. Така започваше всеки строеж, знаеше Емил, с изваждане, а не с добавяне; работниците бяха изкопали стотици килограми пръст и камък, товареха ги с лопати на каруци и ръчни колички, за да бъдат отнесени по-далеч с влакове или шлепове. И сега мястото приличаше на археологически разкопки, където се копае, за да се разкрият останките на непозната цивилизация, чиито отличителни черти били забравени, но е ясно, че мащабът й е бил огромен, че амбицията й е била огромна; цивилизация, оставила след себе си география от огромни стени и масивни греди.

Трябваше да копаят много по-дълбоко от страната на реката, за да направят основите стабилни. Мъжете се свличаха надолу в изкопите по влажната глина и мокрия пясък, по калта, осеяна със счупени глинени съдове и парчета стъкло, с малки животински кости и люспи от кремък, и сега въздухът смърдеше на разложение, на сяра и гнилоч. Над всичко обаче властваха облаците дим от горящите дървета, те караха очите да сълзят и светът да изглежда сив и замъглен. Огньовете горяха ден и нощ, в еднаква степен пречиствайки и замърсявайки въздуха.

Миризмите напомняха на Емил за Оверн, където бяха строили виадукта „Гарабит“, и за Португалия, където бяха направили моста „Мария Пия“ на река Дуро. В центъра на Париж обаче, от другата страна на реката, точно срещу пищните кули на двореца „Трокадеро“ и застъпвайки входа на Пон д̀Йена, мястото сякаш миришеше още по-лошо от обикновено. Може би бе заради града, може би заради дълбочината на изкопа? Ровът бе хаотичен, вулгарен, грозна дупка в безупречната тъкан на града. Нищо чудно, че толкова много хора идваха да зяпат и да оглеждат, да сочат и да обсъждат.

От първия ден, в който започнаха да копаят, поредица от всякакви превозни средства отбиваха до бордюра, Ке д̀Орсе, и стоварваха десетки любопитни, възмутени или дори гневни зяпачи. Мъже с бомбета се разхождаха бавно наоколо или спираха в периметъра на строежа, облягаха се на бастуните си и чакаха да се случи нещо. Дами с наметала, развени на талази от вятъра като пера на врани, закриваха лицата си с носни кърпички, за да се предпазят от праха, дима и дълбоката, влажна, неприятна миризма на основите. Отначало нямаше кой знае какво да се види. Всичко на строителната площадка потвърждаваше това, което хората вече смятаха: сградата ще бъде чудовищна, един ужасно жалък уличен стълб. И все пак Емил знаеше, че кулата скоро ще започне да се издига; строежът вървеше по график. С това темпо щяха да стигнат до първата площадка преди Коледа.

— Мосю! — разнесе се един глас от другата страна на строежа. — Мосю Нугие!

Той се обърна и се взря през развалините и релсите на вагонетките. През кълбетата дим към него се приближаваше някаква фигура, мъж в черен фрак и цилиндър, сякаш бе тръгнал на театър, опера или балет. Докато го наблюдаваше, мъжът се спъна в един камък, изруга и продължи към Нугие.

— Кой е този? — попита Емил бригадира.

Бригадирът поклати глава.

— Не знам кой му е разрешил да влиза на строежа. Веднага след като разбера, ще го смъмря. Не можем да допускаме тук разни зяпачи да ни се пречкат. На никого не може да се разчита, да му се не види! Ще го придружа навън.

Непознатият приближи и нещо в него се стори познато на Емил.

— Почакайте — каза той на бригадира. — Всичко е наред. Познавам го.

Джейми Арол стисна ръката на Емил и я разклати енергично.

— Казаха ми, че ще бъдете тук. Първо отидох в Льовалоа-Пере, но се оказа загуба на време. Както и да е, толкова е хубаво, че ви виждам отново. И се радвам, че не сте започнали без мен.

Той се обърна и махна с ръка към строежа.

— Всъщност започнахме преди месеци — каза колебливо Емил.

— Шегувам се — отвърна Джейми. — Очевидно е. Както и да е, толкова се радвам, че ви виждам.

Емил се втренчи в шотландеца, с когото се бе срещнал преди пет месеца. Какво, за бога, правеше той тук?

— Арол — обясни младият мъж. — Джейми Арол. Помните ли ме?

— Мосю Арол, разбира се, че ви помня. Дошли сте на още една почивка?

След кратка пауза Джейми Арол се разсмя.

— Много сте забавен. Ето, имам писмо за вас.

Извади бял, запечатан с восък плик от вътрешния си джоб и му го подаде.

— Всичко е тук — обясни Арол. — Разрешение да постъпя като стажант по проекта, както беше предложено. Чичо ми, Уилям Арол, вече се познава с Густав Айфел, така че той беше доста щастлив от тази уговорка. Vive льо старото приятелство!

Емил се втренчи в писмото, опитвайки се да формулира отговор. Той ли му бе предложил стаж? Не можеше да си спомни такова нещо.

— Надявам се, че това удовлетворява изискванията ви — каза Джейми Арол, усещайки колебанието му. — Вашият колега мосю Айфел го предложи, не помните ли?

Не, Емил не помнеше. Ако Айфел го бе предложил, нека сега той да се оправя с тази каша.

— Но след като обсъдих положението с чичо ми — продължи Джейми — стигнахме до извода, че ще бъде по-добре, ако е възможно да работя с вас. Густав Айфел навярно е много зает и освен това вашата дейност е повече в сферата на моите интереси.

Емил сгъна писмото и го пъхна в джоба си. Още утре сутринта ще разговаря с Густав. Това бе неприемливо.

— Предполагам, че ще се радвате да узнаете, че вече се настанихме в Париж — редеше младият мъж. — Наехме апартамент в близост до „Шанз-Елизе“. Всъщност съм готов да започна…

Между тях се вдигна изненадващо плътен облак от дим и той се закашля.

— По дяволите, този дим…

— Настанихте се? — попита Емил, когато кашлянето му утихна. — Не сте ли сам?

— Доведох клана! Всъщност, само сестра ми Алис. Запознахте се с нея! Направихте й силно впечатление, между другото.

Емил кимна, въпреки че в действителност едва си спомняше сестрата на Джейми. Но жената в балона; ръката й на ръкава му, загрижеността в сивите й очи, фигурата й, докато си тръгваше надолу по стълбите в Льовалоа-Пере… нея я помнеше.

— Само вие двамата ли сте? — попита той.

Джейми Арол присви очи към него.

— Сестра ми не си е довела съпруг, ако това имате предвид. Не че й липсват предложения.

Емил се усмихна, но не коментира. Един парижанин никога не би говорил така за сестра си, сякаш тя може да бъде продадена или купена като чувал с ябълки. Запита се колко дълго ще издържи Джейми Арол тук. Париж бе град, който може да те възнагради и да те съсипе; може да те издигне до седмото небе и след това да те повлече към дъното без предупреждение. Нищо чудно, че парижани бяха толкова сдържани, толкова затворени. Тези, които се разкриваха доброволно, тези, които споделяха най-съкровените си тайни след бутилка вино или се смееха гръмко в „Ша Ноар“ и харчеха прекалено много пари в казината, те не бяха парижани.

Откъм гарата при Дома на инвалидите по протежението на реката се зададе влак и ревът на двигателя и тракането на колелата направи разговора невъзможен за известно време. Емил се обърна и тръгна обратно към купчината временни бараки. Джейми го следваше на крачка отзад.

— Имам издръжка от чичо ми — каза той, след като влакът отмина. — Не е изключително щедра, трябва да призная, но ще ми бъде достатъчна за най-необходимото. Айфел няма да се налага да ми плаща нито сантим, разбира се. Аз съм тук, за да се уча!

Наистина ли смяташе, че може просто ей така да започне работа по проект от такъв мащаб? Стажуването бе сериозно начинание, което отнемаше много време. Емил вече бе отклонил поне пет-шест молби от много по-подходящи кандидати. Когато младият мъж свали шапката си и изтри потта от челото си, Емил се обърна към него.

— Трябва да разберете… — започна той.

Но вниманието на Джейми Арол бе другаде, погледът му бе насочен към един файтон, който чакаше до Пон д̀Йена.

— Понеделник? — каза Джейми, запътвайки се към кея. — Да кажем към 10 часа? Ще се срещнем тук, нали?

— Чакайте! — провикна се Емил. Но гласът му бе заглушен от трополенето на минаващ файтон. Докато се взираше след него, Джейми Арол даде указания на кочияша, качи се във файтона и потегли покрай реката в посока към „Нотр Дам“.

Канцеларията в Льовалоа-Пере бе заключена, но нощната охрана пусна Емил вътре. На дъното на едно чекмедже в бюрото му имаше кутия със снимките, които бе направил от въздушния балон на мястото на кулата преди началото на строежа. Пръсна ги по бюрото си. Ето го Марсово поле с „Трокадеро“, едва виждащ се в далечината. И още една с изглед към Военното училище. Следваха няколко изгледа на Париж отвисоко, с разположените като лъчи на звезди булеварди край площад „Етоал“ и в далечината — възвишенията на Монмартър. И накрая бе снимката, която бе направил за проба. Тя бе на пътниците вътре в гондолата. И да, там, сред тълпата от мъже с високи шапки и жени с кожени пелерини, сред размътващата въздуха топлина от мангала, долепена до ръба на ракитения кош със затворени очи бе шотландката. Той докосна снимката и остави отпечатъци от пръстите си по нея. Само да можеше да си спомни името й…