Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (9)

9

Дори нощем Глазгоу сякаш светеше. Големите пещи на железопътната и локомотивна фабрика „Каледониан“ в Спрингбърн, корабостроителниците и валцовите мелници на „Феърфийлд“ в Гован ревяха цяла нощ, а ниските облаци, носещи се от полетата, бяха оцветени в мръсна охра. Тази вечер от Сейнт Ролокс^[1] до кея „Стобкрос“ щеше да бъде прекаран нов локомотив на платформа, теглена от коне. Там щеше да бъде натоварен с кран на кораб и превозен до Индия, Южна Африка или Китай. Някои от хората, работили по локомотива — леярите и майсторите на парния котел, ковачите и превозвачите, вървяха като на парад зад него по целия път до доковете. Други аплодираха от тротоарите или махаха от прозорците, когато огромният парен влак преминаваше бавно, съвсем малко по-бързо от обикновен човешки ход, а огромният му котел и капакът на комина се извисяваха на близо три метра и половина над паважа.

Трамваят, с които пътуваше Кейт, спря, за да пропусне процесията с парния локомотив. Всички пътници се надигнаха на местата си или се спуснаха напред, към кабината на водача, за да видят по-добре.

— Сигурно са го направили за две седмици — провикна се водачът през рамо.

— Където има железница — каза един мъж, застанал до него — ще има работа за глазгоучани.

Над града се стелеше пласт черна мъгла, примесена със ситен дъжд. Във фабриката на Уилям Арол в Далмарнок дворът бе пълен със стоманени греди — готови да бъдат пренесени в работилницата в Куинсфери за новия мост на река Форт. Офисът на Арол беше на първия етаж над голямото хале. В писмото си той питаше Кейт дали може да се отбие по някое време на следващия ден по някакъв личен въпрос.

Кейт била дошла в неподходящ момент, обясни й секретарката. Арол току-що бе разбрал, че един двайсетгодишен такелажник е починал при падане от строителната площадка на моста „Форт“.

— Може би е по-добре да дойда друг път? — попита Кейт.

— Мистър Арол винаги спазва уговорките си — каза секретарката.

Кейт почука на вратата и чу отговор да влезе. Вътре в офиса кепенците на прозорците бяха затворени и камината беше запалена. Отначало, макар в стаята да миришеше силно на тютюн, й се стори, че е празна. После се чу звук от подрънкване на стъкло в стъкло. Уиски, разпозна мириса тя.

— Постоянно им казвам — обади се Уилям Арол — че ако работят нависоко, трябва да използват обезопасителните клетки. Съобщихте ли вече на семейството му?

Кейт видя Арол, който бе седнал в кресло с лице към прозорците и с гарафа за уиски в ръка.

— Мистър Арол. Аз съм.

Той се обърна и присви очи заради светлината, навлизаща от вратата зад гърба й.

— Мисис Уолъс. Разбира се. Моите извинения.

Изправи се, сложи шишето с уиски обратно на един поднос и светна лампата. На бюрото му имаше огромен чертеж, придържан от двете страни с две кабинетни картички^[2]. С бегъл поглед Кейт видя, че и двете бяха портретни снимки на жена му Елизабет.

— Съжалявам за лошата новина — каза тя.

— Какво бих могъл да сторя? Тези млади момчета… те са безразсъдни, безотговорни. Всъщност точно това е поводът, по който ви повиках. Чай?

— Да, благодаря.

— Чувам, че може би трябва да ви поднеса поздравленията си?

— Моля?

— За годежа? Поне за такива новини гърмят барабаните от джунглата. Моля, седнете, няма да се бавя.

Разбира се, че го очакваше; виждаше, че Синклер щеше да й отправи предложение — и как би могла да не го види? Личеше си по почтителността, с която свежда глава към нея, по изящния почерк, с който изписваше името й, по лекото докосване в средата на гърба й и по начина, по който се взираше в нея, когато смяташе, че тя не го вижда — като че ли е кон, който обмисля да купи. В края на краищата, каза й той, това е съвсем логично развитие на отношенията им. Въпреки че бе по-възрастен, и двамата бяха загубили съпрузите си и това преживяване ги свързваше. И все пак пръстите на дясната му ръка все още инстинктивно галеха онези гривни от косми на лявата китка. Дали някога щеше да ги свали? Дали щеше да ги прибере в някое чекмедже? Дори само мисълта как студените кичури от косите на първата му жена и на дъщеря му докосват кожата й я изпълваше с отвращение.

— Мога ли да си помисля малко? — отговори тя, когато той най-накрая попита. Стояха на прага на нейната жилищна сграда, подслонявайки се там от внезапно излелия се проливен дъжд. Лицето на Синклер се бе вцепенило при думите й. Не такъв отговор беше очаквал.

— Разбира се — каза той с лек, неловък смях. — Колко дълго?

— Една седмица.

— Но не повече — уточни той.

Кейт се канеше да се прибере в сградата, когато забеляза, че Синклер иска да добави нещо.

— Сигурно ви липсват… брачните задължения.

— Извинете? — не разбра тя.

— Била сте омъжена, не гледайте толкова шокирано. Дори и по-стари кобилки харесват малко спорт в определено време от месеца. Особено такива като вас, личи си.

Мустаците му помръднаха. Очите му бяха скрити от сенките, отразяващи се в стъклата на очилата му.

— Ще очаквам отговора ви със затаен дъх.

И после се обърна и закуцука към железопътната гара.

Това бе станало преди шест дни и оттогава Кейт почти не беше спала. Не беше само заради факта, че не изпитва абсолютно нищо към Роланд Синклер, нищо, освен неясна тежест в главата, като начало на настинка. Беше заради факта, че нямаше основателна причина да не приеме предложението му, поне не и такава, която да може да му признае. Беше на трийсет и една и нямаше собствен доход. Роланд Синклер бе финансово стабилен, необвързан, уважаван; бракът им бе подразбиращо се изгоден и за двете страни. Тя щеше да се омъжи за него и да стане мисис Р. Синклер. Щяха да живеят на „Еспланейд“ със сестра му. И той щеше да идва нощем при нея за това, което наричаше „спорт“.

Арол се върна в кабинета с поднос, отрупан с порцеланов сервиз за чай, две чаши с чинийки и кейк.

— Захар? — попита той, след като сипа чая и добави млякото.

Тя поклати глава.

— Сигурна ли сте? — каза Арол, докато й подаваше чашата. — По изражението ви личи, че малко сладост ще ви се отрази добре.

— Всички ли знаят?

Той повдигна вежди и кимна многозначително. Кейт отпи от чая, след това постави чашата обратно в чинийката.

— Трябва да дам отговор до утре.

Арол се втренчи в пода за миг, преди да проговори.

— Не е нужно да се съгласявате.

— Как мога да откажа? Нямам никакви основателни причини…

След това закри лицето си с една ръка и се разрида. Арол извади чиста носна кърпа от джоба си и й я подаде. Отвън, на улица „Дън“, се носеха гласовете на мъже, които се смееха, закачаха и ругаеха един друг.

— Много се извинявам за безпокойството, особено сега, когато имате толкова сериозни проблеми — каза Кейт, след като се успокои и избърса лицето си.

— Няма проблем — отвърна Арол. — Но жена като вас трябва да бъде предпазлива. Два пъти мери, един път режи. Нали така казват? Особено след това, което се е случило предишния път.

Тя се втренчи в него. Какво знаеше той за брака й?

— Предишния път? — повтори тя.

Арол я изгледа озадачено.

— Казват, че причината е била в напречното укрепване. И изработката не била на високо ниво. Но по мое мнение всичко е било лошо. Дизайнът, изграждането и поддръжката.

— А, да. Разбира се.

Кейт изведнъж се почувства глупава, истерична и затова се фокусира върху сгъването и разгъването на салфетката.

— Новият мост на Тей е завършен, както чух — отбеляза.

— Ще бъде отворен през юли. Знаете ли как строим моста на Форт?

— Разбира се. Много е вълнуващо.

— Това е първият мост в света, който ще бъде изграден изцяло от стомана — не от желязо, а от стомана. Съоръжението ще бъде конструирано на принципа на балансирани свободно носещи греди; всеки от трите участъка първоначално ще бъде издигнат самостоятелно в реката. И после ще ги свържем — стъпка по стъпка, педя по педя, докато, с малко късмет, се срещнат.

— Искате да кажете, че може и да не се срещнат?

— Трябва да имаме вяра — усмихна се той.

— В Бог?

— В математиката. След като приключим, това ще бъде най-безопасният мост, строен някога. Но все пак ще го има този момент, онова последно протягане между ръцете от двете страни, когато все още нищо не е сигурно, нищо не е ясно.

За миг двамата се умълчаха.

— Мистър Арол — каза Кейт, след като възвърнала самообладанието си. — За какво всъщност искахте да ме видите?

— Притеснявам се за племенника ми Джейми. Имам чувството, че при него това последно протягане се разминава, така да се каже.

— Какво е направил сега?

— Иска да се върне в Париж.

— Мисля, че спомена нещо подобно, когато го видях за последно.

— Казва, че има шанс да постъпи на работа при инженер във фирмата на Густав Айфел. Иска да работи по изграждането на желязната му кула. Защо, попитах го аз, когато сме по средата на строежа на моста на Форт?

— Опитвали ли сте се да говорите с него? — попита Кейт.

Арол се изсмя за миг възмутено, след това вдигна чашата си с уиски и изсипа остатъка от него в чая си.

— Щях да попитам за вашето мнение. Дали според вас идеята е добра. Но сега, сега ми хрумна нова идея, която може да се окаже решение за всички ни.

Сирената на фабриката се разнесе от другия край на двора, дълга и ниска, с кратка пауза по средата. И в това кратко затишие, докато мъжете оставяха инструментите си и вдигаха празните съдинки от обяда си, докато техните съпруги и дъщери, чувайки свирката, слагаха тенджерата с картофи на газения котлон или кипваха вода в чайника, Кейт зяпна. Това, което й предлагаше Арол, бе последното, което очакваше да чуе. Остана за миг така, с отворена уста, сякаш канейки се да каже нещо, след това отново я затвори. Арол повдигна вежди.

— Е?

— Париж — повтори тя.

— Говорим за Джейми. И за Алис, която е готова да се омъжи и за уличен стълб, ако той й предложи.

Сърцето на Кейт биеше бързо, прекалено учестено, за да следи ритъма му. Пое си дълбоко дъх — поне колкото корсетът й позволяваше, и след това погледна Уилям Арол право в очите.

— Напълно сериозен ли сте?

Той се втренчи в нея в полумрака.

— Това няма да е безметежна почивка. Ще бъдете отговорна да контролирате поведението на моите своенравни племенници.

Тя вдигна чашата си и отпи. Ръката й трепереше.

— Колко време смятате, че ще отнеме?

— Доколкото ми е известно кулата трябва да бъде завършена до 1889 година за Exposition Universelle, Световното изложение. Ако не друго, това ще ви даде основателна причина да отклоните предложението на вашия Синклер, поне в обозримо бъдеще.

Въпреки че си даваше сметка за светкавичното издигане, за изхвърлянето през перилата на тежестта, на баласта, този път не й се виеше свят, не бе завладяна от страх.

— Аз ви правя услуга и вие ми правите услуга — продължи Арол. — Вие ще бъдете метафоричната обезопасителна клетка за моите безразсъдни млади племенници. Да, колкото повече мисля за това, толкова повече ми харесва. Идеален план за всички ни.

Той сякаш се отпусна. Протегна крака и ги кръстоса.

— За всички, с изключение на мистър Синклер, разбира се — добави след кратка пауза.

— Мистър Арол — каза Кейт. — Нямате представа колко много означава това за мен.

— Мисля, че мога да предположа — отвърна той и се засмя. — Кейк?