Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (7)

7

Със съскане на спирачки и дълга ниска въздишка на свирката лондонският влак спря на релсите точно пред гара „Сейнт Инок“ в Глазгоу. Намираха се на моста на река Клайд. Беше тъмно, но Кейт все още можеше да различи параходите, акостирали един до друг на пристанището Брумилоу, мержелеещите се канали, черните вретена на парните кранове, разтоварващи товарите от въглища, а в далечината — светлините на ферибота от Гован. Нищо не се бе променило, откакто бяха тръгнали за Европа; въздухът бе все така мътен от въглищния дим, небето бе все така натежало от дъжда, който сякаш всеки момент щеше да се излее, и гъста влажна мъгла пълзеше към града от хълмовете Килпатрик. Дори миризмата беше същата, ръжда и сажди, каменовъглени мини и печен хмел от пивоварната. След два резки тласъка влакът най-накрая навлезе в гарата. Кейт се отпусна още по-навътре в седалката; след шест месеца пътуване, вече си бяха у дома.

— Чудя се дали някой ще дойде да ни посрещне — каза Алис.

— Не мисля — отвърна Джейми. — Далеч от очите, далеч от ума, както се казва.

— Когато бяхме в Лондон, изпрати ли телеграма, че пристигаме? — попита тя.

Джейми се плесна с ръка през устата си.

— Знаех си, че съм пропуснал нещо!

Алис го погледна ужасено.

— Той само ви дразни — каза Кейт.

— Знам — отвърна тя, малко по-троснато от необходимото.

Веднага щом спряха в сводестата пещера от стъкло и желязо на гарата, пътниците от втора и трета класа слязоха бързо от влака и се спуснаха в огромна маса към спирката на омнибусите и стоянката за конските екипажи. Пътниците от първа класа не бързаха толкова. Слязоха и се събраха на перона, докато десетки носачи пъплеха из вагоните, за да разтоварят куфарите, пътните им чанти и опакованите в хартия пакети на флотилията от дървени колички. И тогава, след като провериха неколкократно багажа си, някои от пътниците махнаха на кочияшите, а други се отправиха към главния вход, за да чакат превоза си.

Разбира се, имаше група посрещачи на Джейми и Алис. След подходяща пауза двамата слязоха от влака под гръмки аплодисменти.

— Най-после! — изпищяха три млади момичета и се втурнаха да прегърнат Алис. — Видя ли всичко?

— Всичко! — отвърна Алис. — И беше прекрасно!

Кейт се усмихна, докато прибираше косата си в шапката и закопчаваше пътническия си плащ. Нямаше нито думичка за Пантеона, който бе ужасно претъпкан, за голямата катедрала в Шартр — ужасно мрачна, нито за Дуомо в Сиена — ужасно скучна. Но бе вярно, че момичето е видяло много величествени гари, грандиозни хотели и търговски пасажи.

Докато чакаше носачът да изнесе куфара й от влака, Кейт забеляза мъж, който стоеше в периферията на тълпата с букет червени рози в ръка. Алис също би трябвало да го е забелязала, но се преструваше, че не е. След миг обаче, изглежда, той сметна, че е чакал достатъчно дълго.

— Здравейте, мис Арол — провикна се толкова силно, че всички се обърнаха към него. — Бях информиран, че ще пристигнете днес. Дойдох тук за влака в 21:38. За съжаление, информацията ми е била погрешна и се оказа, че не сте на него, а на влака от 22:43. Получихте ли писмата ми?

Посрещачите се разделиха, за да му предоставят достъп до центъра на групата, в която бе Алис. По лицето й се изписа лека паника.

— Мистър Хог, каква изненада! — възкликна тя. — И рози. Колко щедро!

Тя наистина бе получила писмата му. Просто никога не си бе направила труда да отговори на някое от тях.

— Е, получихте ли ги? — попита той отново.

— Не! — излъга Алис. — Опасявам се, че не, мистър Хог. На континента пощата е много ненадеждна. Но няма значение. Колко хубаво, че ви виждам отново.

Мистър Хог, който бе страдал от някакви кожни проблеми като момче, имаше изровена и грапава кожа на лицето като севилски портокал. И все пак очите му бяха красиви, яркосини. Кожата му, макар й обезобразена, сега блестеше от нервно очакване и удоволствие, а по горната му устна бяха избили малки капчици пот.

— Изглеждате… — започна мистър Хог. Но той не владееше особено добре прилагателните или метафорите; не бе най-красноречивият човек, както сам често заявяваше. И така, остави изречението да заглъхне недовършено и след това се прокашля.

Алис трепна и приглади роклята си. После се постара да докара на лицето си изражение, което да не разкрие разочарованието й.

— Мистър Хог е в месарската търговия — обясни тя на приятелите си.

— Пайове — каза лаконично той.

Някой потисна пристъпа си на кикот. От друг перон се разнесе сигнална свирка и изхвърляйки с голямо пуфтене пара и дим, един влак се подготви да напусне гарата.

— Е… — започна Алис. — Ние трябва…

— Да, наистина… — кимна няколко пъти мистър Хог. И в този миг Алис нададе писък.

— Това е Тифи! — извика тя към приближаващото се момиче с огромна бяла шапка. Зад нея вървеше мъж в края на трийсетте, съпругът й от една година насам, който погледна часовника си. Когато посрещачите се разместиха, за да пропуснат приятелката на Алис, и мистър Хог, и мъжът на Тифи останаха встрани, изолирани от групата.

Сред цялата суматоха Кейт слезе от вагона, без никой да я забележи. Алис погледна за момент назад през рамо, сякаш бе забравила нещо, а Джейми улови погледа й и й помаха леко, но след това и двамата бяха пометени от вихъра на племенници, братовчеди, приятели от училище и далечни познати. Кейт видя как братът и сестрата и техният антураж си проправят път през гарата, гласовете им звучаха пронизително високо, смехът им изпълваше вече празната чакалня. Четирима носачи бързаха зад тях, всеки дърпащ количка, отрупана с багаж. Мистър Хог се влачеше най-накрая, все още с розите в ръка, и очевидно се колебаеше дали е поканен там, където отиваха всички.

Сега на перона бе останал само един куфар и той бе нейният. Носачът се огледа, за да види дали има някой друг, някой мъж, който да му каже какво да прави. Като младоженка, това я забавляваше — начинът, по който кочияшите и носачите бяха глухи за гласа й, сякаш бяха устроени да улавят само мъжките гласове. Дали трябваше да говори по-силно, или пък по-ниско, за да я чуват?

— Мисис — попита носачът — това ваше ли е?

И двамата погледнаха към куфара, вече доста изтъркан от шестмесечната употреба. Не изглеждаше много, като се има предвид цялото това време и път.

— Да — каза тя. — Мое е.

— Очаквате ли някой да ви посрещне? — провери носачът.

Тя поклати глава, не.

— Накъде тогава? — вдигна куфара мъжът.

— Към стоянката. Ще си взема файтон.

Докато вървяха през гарата — тя на крачка зад носача, забеляза Уилям Арол, който стоеше под часовника и потропваше нетърпеливо с върха на огромния си чадър по земята. Сега, след като пътниците от лондонския влак бяха слезли, станцията бе почти безлюдна. Щом я видя, той вдигна пръст и се запъти към нея.

— Мисис Уолъс, какво удоволствие е да видя, че се прибирате жива и здрава у дома. Добре ли си прекарахте?

— Много.

Очите му се стрелнаха през рамото й.

— Боя се, че ги пропуснахте — каза тя. — Тръгнаха преди десетина минути.

Той не изглеждаше особено притеснен.

— Забавиха ме в работата.

Отвън започна да вали, внезапен порой, който загърмя оглушително по стъкления покрив на станцията. Арол спря и вдигна глава.

— Специално го поръчахме. По повод пристигането ви у дома.

Отначало Кейт не бе сигурна как да реагира. После разбра, че той се шегува.

— О, много ви благодаря — усмихна се тя. — Как върви бизнесът?

— Изграждането на железопътния мост на Форт върви добре. Тъкмо се връщам от Куинсфери. И новият мост на Тей ще бъде пуснат за движение през юли.

— Ще има ли церемония по откриването му?

— Не и този път — каза Арол тихо. — От уважение.

Умълча се за миг.

— Как ще се приберете у дома? Ще ви посрещне ли някой?

— Отивам да си взема файтон — каза тя бодро.

Отне му известно време да осмисли думите й. А когато това стана, Уилям Арол изглеждаше шокиран.

— Много съжалявам. Племенникът ми е трябвало да уреди това.

— Не, наистина… Всичко е наред.

— Моят кочияш ще ви закара у дома. Настоявам. Това е най-малкото, което мога да направя, за да ви благодаря, че върнахте и двамата невредими.

— Още не сте ги видели — отбеляза Кейт.

Арол се намръщи за миг и след това се изсмя рязко.

— Дяволски сте права.

Уилям Арол беше едър мъж, с широки и къси ръце като мистрии. Като че ли за да компенсира ръцете, липсата на образование и бедняшкия си произход, той винаги бе елегантно облечен, бялата му коса бе сресана, бакенбардите — подрязани, а яката му — свежо колосана. И все пак, въпреки че може би не го осъзнаваше, издаваше потеклото си с множество дребни нещица: слагаше твърде много одеколон, ръкавите му бяха отрязани малко повече от нужното, произнасяше погрешно сложни думи, като premise, expertise и emphasis^[1]. След като човек го опознаеше обаче, разбираше, че притежава особен вид интелигентност, каквато не може да се придобие от книгите.

— Признателен съм ви за вашите писма — каза той, докато вървяха през гарата. — Редовните ви отчети. Винаги разведряваха закуската ми. Благодаря ви за отделеното време.

— Най-малкото, което можех да направя — отвърна Кейт. — А как е мисис Арол?

Само лекото потрепване на очите му подсказа колко му е трудно да отговори на този въпрос. Носеха се слухове, доста груби, че съпругата на Арол е с „мек мозък“. Тя рядко излизаше и винаги обясняваха, че страда от едно или друго заболяване. Арол строеше за нея къща в Еър, с огромна оранжерия и изглед към устието на река Клайд.

— По-добре — отговори той. — Благодаря, че попитахте.

Докато Кейт се качваше във файтона, той остана на тротоара, държейки чадъра над главата й, за да я предпази от дъжда.

— А вие? — попита тя. — Как ще се приберете у дома?

— Ще походя. Обичам вечерните разходки.

— Но дъждът… — започна тя.

— Направен съм от по-издръжлив материал от дъжда. Обещавам ви, че няма да ръждясам. Мисис Уолъс, сигурен съм, че ще се видим отново скоро, но междувременно, ако мога да направя нещо за вас, просто ми кажете.

И като потропа с ръка по покрива, даде знак на кочияша да потегля.

Освен купчината неотворена поща, която лежеше на пода, апартаментът й си бе точно такъв, какъвто го бе оставила. Входната врата все още скърцаше и трябваше да бъде смазана, старата й сламена шапка все още висеше на стойката в коридора, а леглото й бе оправено и по завивката нямаше нито гънка. И все пак всичко й се струваше студено на допир, всяка повърхност бе покрита със слой прах. Прозорецът в кухнята бе оставен открехнат и шест месеца бе пропускал влажния и мръсен глазгоуски въздух. Навън един влак подсвирна ниско, докато профучаваше на юг към Кросмайлуф. Чуваше се неразбираемото жужене от разговора в апартамента на долния етаж, кратките изблици на смях на някакъв мъж и по-пронизителният висок женски глас.

Кейт запали лампата и тръгна из стаите, възприемайки ги така, както би ги видял някой непознат. Таваните бяха високи, но стаите нямаха добри пропорции. Мебелите, всичките избирани за друга, по-голяма къща, изглеждаха като натъпкани в пространството и не оставяха много място за свободно придвижване. В килера шкафовете бяха пълни с купчини чинии от качествен порцелан и супници, чекмеджетата бяха претъпкани с кутии с позлатени прибори и лопатки за риба, а скринът в спалнята бе пълен догоре с индийски памучни чаршафи и бродирани покривки за маси, приготвени за вечерни приеми, за семейни празненства и кръщенета, които не се случиха. Кейт осъзна, че този апартамент е хранилище за очаквания, каквито вече нямаше, музей на един неизживян живот.

Сутринта, когато напускаха Париж, небето беше бездънно синьо, въздухът толкова чист и мек, че всичко, което се канеха да оставят зад себе си — улиците, хората, миризмата на печено кафе и кестени, изпъкваше още повече, цветовете бяха по-дълбоки и наситени, очертанията на града изглеждаха като гравирани на някаква въображаема карта, а не просто нарисувани. А в далечината, толкова слабо, че може би просто си представяха звука, отколкото наистина да го чуват, се носеше непрестанният тътен от ударите на чук върху желязо.

Кейт беше категорична, че трябва да пристигнат на Северната гара най-малко един час преди заминаването. Докато подвикваше на Алис и Джейми да вървят по-бързо из гарата и организираше превоза на багажа им, тя припираше всички, суетеше се, мъмреше и укоряваше. Резервации, влакови прекачвания, вестници и освежителни напитки, носачи, продавачите на билети, кондуктори и спътници — само за такива неща си позволяваше да мисли в този момент. При пътуването им из Европа тя бе тази, която уреждаше всичко и предотвратяваше затруднения, убеждаваше музейните служители да ги пускат в момента на затваряне, резервираше най-хубавите места в театри или влакове и организираше престоя им — всичко това Джейми наричаше нейните „малки чудеса“.

Тази сутрин обаче осъзнаваше, че ако спре дори само за момент, ако си позволи да осмисли факта, че напускат Париж, Франция, континента и се връщат обратно в Шотландия, очите й ще се налеят със сълзи, а малката буца в гърлото й ще нарасне и ще я задуши. Кейт имаше приятели, не беше сама. Баща й бе починал, но имаше сестра и нейното младо семейство, което можеше да посещава. Ан бе омъжена за по-малкия брат на Сол, Джордж Уолъс. Той беше като Сол и все пак много различен; не притежаваше нито частица от безкрайната енергия на по-големия си брат. Но по-важното бе, че не страдаше и от типичните за Сол изблици на гняв. Което радваше Кейт.

Беше купила дребни подаръци за всички — малки стъклени животни от Рим и дървени марионетки от Германия. И все пак още не можеше да се изправи пред тях; не можеше да се сблъска със съчувствието и загрижеността им, без значение колко добронамерени бяха; не можеше да намери сили за мига, в който ще застане пред дома им, точно преди да натисне звънеца, когато ще знае, че скоро ще бъде облята от топлата светлина и звука на детския смях отвътре. Усещаше остро тази липса, този копнеж; предпочиташе да е сама, отколкото да види с очите си от какво е лишена.

Тук, в студената си гостна с изглед към железопътната линия, тя приседна на дивана, все още с пътническата си наметка, и се загледа към потрепващия танц на искрите от лампата по дъските на пода. Как би могла да остане на това място? Но и как би могла да си тръгне? Затвори очи и отпусна глава на коленете си.

* * *

Сънува острия връх на Айфеловата кула, черно желязо, пробиващо облаците във въздуха. Сънува мъжа зад фотоапарата, който я наблюдаваше през малките лещи. Сънува, че Емил Нугие я пита нещо, но тя няма представа какво казва. Събуди се рязко, с изкривен врат и изтръпнала ръка. Дамаската на дивана бе оставила отпечатъци по кожата й. Часовникът на полицата над камината показваше шест и половина. Все още беше тъмно. Навън обаче движението по улицата вече бе натоварено: трополяха каруците на търговците на въглища и на млекарите, следвани от фургоните на хлебарите, запътили се през железопътната линия към Стратбънго.

Изправи се и се протегна, след това отиде в банята и изми лицето си. Ще направи списък, ще организира деня си. Трябваше да даде дрехите си за пране, да поръча храна, да отговори на купища писма и да се погрижи за някои финансови дела. И после, след като се възстанови от пътуването, ще посети пастора в църквата и ще предложи услугите си както преди. Вече разполагаше с достатъчно пари, за да поддържа приличен стандарт поне няколко години, ако е скромна. А после какво? Е, ще го мисли, като му дойде времето, или както обичаше да казва баба й, щом стигне до моста, ще се наложи да го пресече. Докато настане това време, има много неща за вършене; грижи за болните, украсяване на църквата за празниците и набиране на средства за сираците в Африка. Това бяха заниманията на благоприличните вдовици. Те оказваха помощ на нуждаещите се, дните им бяха запълнени с благотворителни начинания, често свързани с далечни земи. Тя вече разбираше, че това не се прави съвсем безкористно — всички тези дейности пречеха на мислите им да забият острите си жила в болезнената пустота на всекидневието.

Свали дрехите, с които бе пътувала, сложи ги на леглото и отвори гардероба. Тук бяха дрехите, които бе оставила преди шест месеца: всекидневните сиви рокли и траурните, в черно и лилаво. Висяха недокоснати там от миналата година, носещи спомена за ръцете й вътре в ръкавите и слабия аромат на парфюма й по деколтето. Докосна крепа^[2], бомбазина^[3], роклите от мелроуз и хенриета^[4]; тъканите й се сториха груби. Един молец пърхаше между гънките и тя го наблюдава дълго как кръжи безпомощно на бледата утринна светлина.

* * *

Седмица по-късно стоеше в шивашкото ателие с няколко мостри плат в ръката си.

— В това червено? — попита шивачката.

— И една в индийско синьо — потвърди Кейт.

— И с по-малък турнюр?

— Точно така. В Париж всички сега ги носят много по-малки.

— Ще взема мерките веднага — каза шивачката.

В гласа й обаче имаше нотка съмнение и Кейт се почувства длъжна да обясни.

— Нямам романтична връзка с французин, ако си мислите нещо подобно. Но така се пътува много по-удобно, а пътуването е нещо чудесно, искам да кажа. Дори един ден до Трун^[5] е ободряващ. Били ли сте в Трун?

— Не — каза шивачката.

Кейт прокара пръсти по топовете плат, по атлаза и кадифето, муселина и памука във всички цветове, от бледа горчица до най-тъмното лилаво. Шивачката, слаба жена към петдесетте, облечена в лавандулова рокля от креп, й бе препоръчана от Алис.

— Ще бъдат готови след две седмици — каза тя с нещо подобно на усмивка, след като уговориха цената. — Приятен ден, мисис Уолъс.

Когато тръгна по улица „Бюканън“ към гарата, Кейт вдигна глава нагоре. Слънцето залязваше, а небето беше обагрено в тъмнорозово. Пясъчникът, от който бяха изградени жилищните сгради от другата страна на улицата, грееше окъпан в червено. Откакто се бе върнала, това беше първият ден, в който не валеше.

След като зави по улица „Гордън“, изведнъж бе завладяна от съмнение. По-рано тази седмица бе депозирала чека на Уилям Арол в банката. Само за един ден обаче бе похарчила много повече, отколкото възнамеряваше. Новите рокли, изработени от приличен плат, бяха скъпи, особено ако са ушити от шивачката на Алис Арол. Какво бе сторила? Как можеше да постъпва толкова екстравагантно? Защо, за бога, бе изхарчила толкова много пари? Какъв беше смисълът, щом никой не я поглеждаше, щом никой нямаше да забележи това, което носеше? Само мисълта за презрението на шивачката я възпря да не се обърне, да се върне в ателието и да отмени поръчката.

Непрекъснат поток от всевъзможни превозни средства, коне и каруци, трамваи^[6] и двуместни конски екипажи се носеше по улица „Джамайка“, в посока към реката. Входът към гарата се намираше от другата страна на пътя. Докато чакаше някаква пролука в движението, за да премине, можеше да подуши дима и парата от локомотивите вътре в гарата, можеше да чуе как говорителят вика имената на спирките — Уифлет, Адросан Сентрал и Каткарт Съркъл. Трафикът не намаляваше; с това темпо щеше да изпусне влака си. В крайна сметка движението оредя леко и тя тръгна да пресича. И тогава един глас я повика зад нея.

— Мисис Уолъс! Почакайте!

Беше Джейми Арол заедно с възрастен мъж, когото не познаваше.

— Знаех си, че сте вие — каза Джейми. — Само дама с истинска класа ще тръгне с такава увереност да минава по средата на най-оживената улица в Глазгоу.

— Не съм сигурна дали това е комплимент, или не е — отвърна тя с усмивка. — Как сте?

— Добре, благодаря. Липсвам ли ви?

— И вие, и мис Арол ми липсвате.

— Мислех, че ще се радвате да се отървете от нас — разсмя се той.

— Изобщо не е така.

— Французите наричат дамите от калибъра на мисис Уолъс formidables^[7] — обясни Джейми на спътника си.

— Разбирам — отвърна непознатият. — Наистина звучи като комплимент, макар да не съм запознат с френския език.

В отговор Джейми тупна възрастния мъж по гърба, сякаш бе казал някаква шега.

— Както и да е. Сестра ми спомена, че сте имали среща с нейната шивачка този следобед — продължи Джейми. — Мислех си, че може да ви срещна. И ето ви и вас! За мен е голямо удоволствие да ви представя моя скъп приятел мистър Синклер.

— Радвам се да се запознаем — протегна й ръка Синклер. — Чувал съм много за вас.

— Така ли? — попита тя, като стисна ръката му и погледна с известно притеснение към Джейми.

— Нашите приключения из континента са основна тема на разговори в града — изръси той. — А вие, скъпа ми госпожо, имате главна роля в тях.

Приближаваше претъпкан омнибус и тракането на колелата му по паважа бе толкова силно, че за момент разговорът спря.

— Не се притеснявайте — допълни Джейми, след като омнибусът отмина. — Винаги ви представяме в добра светлина.

Мистър Синклер се усмихна и двете връхчета на белите му мустаци помръднаха леко. С изключение на мустаците и един тънък кичур коса, подаващ се зад лявото му ухо, бе напълно плешив.

— Бих казал, че дори в повече от добра — добави той.

Пристъпи от крак на крак и й се усмихна. Но бе толкова висок, а очите му така уголемени зад стъклата на очилата с телени рамки, че тя не можеше да улови погледа му.

— Как е животът в „Айрънуоркс“? — попита тя Джейми.

— Не се оплаквам. Но няма да съм там дълго, надявам се. Имам планове, както знаете.

Той повдигна вежди и й се усмихна. Кейт се беше научила да е скептична относно неговите планове. След като бъдеха подробно обсъдени, след като се купеха книги по темата и се потърсеха мнения на множество експерти, плановете винаги, без изключение, бяха безцеремонно зарязвани. Повечето от страстите на младежа не траеха по-дълго от две седмици. Същото беше и с жените. Той можеше да премине от състояние на пълно омагьосване до пълна незаинтересованост в рамките на няколко часа. Някои от жените, които ухажваше и след това захвърляше толкова бързо, оставаха с разбити сърца, други обаче се разгневяваха. Късметлийките запазваха някаква форма на компенсация, бижута или парфюм, които им бе купил в пристъп на любовна щедрост. Останалите си блъскаха главите, за да проумеят какво, за бога, бяха сторили или казали, за да го накарат да охладнее толкова бързо. Не беше работа на Кейт да ги успокоява, че е малко вероятно вината да е тяхна. Изобщо не беше нейна работа да казва каквото и да било. Но й бе жал за тях, за тези клети млади жени, които затваряха сърцата си за мъжете, за болката и за риска. Беше сигурна, че животът им ще бъде по-лош, по-беден заради това.

— Какви планове? — попита тя колебливо.

— В момента не ми е възможно да говоря открито за това — отвърна Джейми. — Но съм сигурен, че можете да се досетите.

Разговорът забуксува. Двамата мъже обаче явно не бързаха да си тръгват. Кейт чу свирка и си представи как влакът й напуска перона сред облаци от пара. Реши да доведе разговора към край, възможно най-учтиво.

— А вие по работа ли сте в града, мистър Синклер? — попита тя. — Или за забавления?

Дясната му ръка неволно се пресегна към лявата му китка. С бегъл поглед Кейт забеляза, че мъжът носи траурна гривна; всъщност не една, а две — и двете, изплетени от човешки косми, едните тъмни, другите — светли.

— Имах среща с адвокат — обясни той. — Скъпата ми съпруга се спомина преди няколко месеца и имаше въпроси за уреждане.

— Много съжалявам. Приемете съболезнованията ми.

— Благодаря ви. Очаквахме го от известно време.

Това бе разговор, който очевидно не можеше да бъде претупан. Мистър Синклер свали очилата си и ги избърса с кърпичката от малкото си джобче. И после обобщи накратко живота и загубите си досега.

— Най-после са заедно — каза с лека усмивка. — В ръцете на Бог.

— Мистър Синклер е стар семеен приятел — обясни Джейми. — Ходех на училище с племенника му. Какъв беше бизнесът ви?

— Железария — отвърна мъжът, слагайки очилата си.

— „Гурок“, нали? — попита Джейми.

— „Гринок“ — поправи го мистър Синклер. — Магазинът се намира на улица „Маркет“. Ние живеем на „Еспланейд“. Сещате ли се за улицата, мисис Уолъс?

— Опасявам се, че не, мистър Синклер.

— Под ние имам предвид сестра ми, мис Амелия Синклер, и себе си — почувства се длъжен да обясни той. — Къщата сега е твърде голяма за нас двамата, но е трудно човек да се откаже от толкова прекрасна гледка към река Клайд.

За пореден път се смълчаха и Кейт започна мислено да си представя мрачния сценарий на този живот: мъртва жена и дете, сестра — стара мома, и красива гледка.

— Е, срещата ни бе неочаквано удоволствие за мен — каза тя, след като прецени, че интерлюдията е стигнала до приемлив край. — Боя се, че може да изпусна влака си.

Джейми сръга рязко, но почти незабележимо спътника си с лакът. Лицето на мистър Синклер изведнъж почервеня.

— Църква… — изломоти той.

Кейт се втренчи в него. Мустаците му бяха започнали да треперят.

— Чудех се, дали ще ми окажете това удоволствие, мисис Уолъс… удоволствието да ми позволите да ви придружа на църква?

Той потърка носа си. Ръцете му, забеляза тя, трепереха прекалено. Джейми я наблюдаваше в очакване.

— Ами аз… — започна тя колебливо — аз съм поласкана, но…

— О, хайде — намеси се Джейми. — Цял следобед редя възхвали за вас на моя скъп приятел тук. Разказвах му за вашия чар, за хубостта и изтънчеността ви. И след това, каква неведома случайност, ето ви и вас!

Млад мъж, който минаваше покрай тях, чу думите му и я погледна оценяващо. Този път лицето на Кейт пламна.

— Бихте ли го направили? — попита колебливо Синклер.

Може би промени решението си именно заради тази плахост, заради потреперването на гласа му и несигурния поглед. Но в действителност, как можеше да откаже и да не изглежда груба?

— Добре тогава — кимна тя.

Мистър Синклер въздъхна, но след това за миг изглеждаше леко озадачен.

— Когато съм в Глазгоу, обикновено посещавам „Сейнт Андрюс“ на площада — каза той. — Приемливо ли е за вас? А после бихме могли да отидем на разходка в парка. Ако не вали, разбира се.

Кейт моментално се стегна. Със Сол се бяха оженили в тази църква. Но как би могъл да знае той?

— Би било чудесно.

— Да ви изпратя ли файтон?

— Не. Ще се срещнем отвън. В 10:45 часа.

— Прекрасно — отвърна той.

Улица „Джамайка“ внезапно опустя, не се виждаха никакви омнибуси или екипажи, освен един самотен съсухрен боклукчия със своята количка. След като се раздели с мъжете, Кейт се шмугна зад човека на пътя, изтича нагоре по стълбите и успя да хване влака само няколко секунди преди да потегли. През целия път обратно към Полокшийлдс Уест гледаше към фабриките и жилищните сгради, към техните прозорци — ярки правоъгълници от светлина, и се питаше за какво точно, за бога, бе дала съгласие.

* * *

— Мисля си за него — каза тя на сестра си.

Ан притвори очи. Умът й беше в бебето, лежащо в скута й, което най-после — след един час люлеене, беше заспало, бебе, което бе почти невъзможно да се вдигне и да се премести в люлката, без да се събуди.

— Работата е там — продължи Кейт — че дори не го познавам. Срещала съм го само два пъти. И няма вероятност…

Кейт млъкна. За миг и двете останаха безмълвни. Какво можеше да се каже по въпроса? След като доближи пръст до устните си, Ан се изправи възможно най-плавно и постави бебето — нейното четвърто дете — в леглото. То се пробуди, проплака леко, но след това отново се успокои.

— Най-после — прошепна тя. — Мисля, че му никнат зъби. Сега. Докъде бяхме стигнали? О, да, мистър Синклер? Е, какво мислиш за него? Той е малко по-възрастен, но определено все още е във форма!

— Ти изобщо слушаш ли ме какво ти говоря?

— Разбира се, че те слушам!

Сестра й премигна няколко пъти. Кейт потисна желанието си да изкрещи, да избухне срещу небрежния начин, по който Ан приемаше цялото това щастие; здрави деца, очарователен съпруг, прекрасен дом, в който винаги бе топло и удобно. Вместо това просто отпи от чашата си с хладък чай.

— Не, не чуваш какво ти казвам.

— Мистър Синклер има ли деца?

Кейт поклати глава.

— Имал е дъщеря, но тя е починала от дифтерит като бебе.

— О! — възкликна Ан. Пресегна се и сложи ръка на собственото си дете, сякаш можеше да предотврати заболяването с едно докосване. — Колко тъжно. Но в някои отношения е по-добре. За теб, искам да кажа.

Кейт се загледа през прозореца към оголените от зимата преплетени клони на дърветата в градината.

— Може би — каза тя.

— По мое мнение, ако го искаш… Просто трябва да вземеш това, което ти се предлага.

— Ан… — прекъсна я Кейт.

— В края на краищата, не знаеш колко време ще мине, преди да се появи някой друг. Ако изобщо се появи.

Кейт погледна сестра си. Тя говореше без ирония, без лукавство; нямаше никаква представа за живота, поне не за нейния живот.

— А за французина — продължи Ан. — За онзи инженер. Дори и да се усетиш, че мислиш за него, трябва да спреш.

За миг и двете се умълчаха. Въпреки че това, което Ан намекваше, звучеше прекалено меркантилно, тя вероятно бе права. Човек просто трябва да вземе това, което му се предлага.

— Освен това — добави Ан възможно най-тактично, поне по нейните стандарти — нищо не е имало с инженера, нали? Той не ти е отправил някакво предложение?

Кейт поклати глава. Не.

— Всъщност дори се обсъждаше някаква идея за сватосването му с Алис — каза тя.

Ан изглеждаше облекчена.

— Но така или иначе той сигурно вече си има някого — продължи Кейт. — Вероятно е обвързан с някоя жена.

— Той е французин. Вероятно има две! — възкликна Ан. Направи пауза, но след миг се обади: — Кейт?

Кейт вдигна глава и погледна сестра си в очите.

— Бих казала, може би три — отвърна тя. — Или дори повече?

— Представяш ли си… четири? — прошепна Ан.

И те избухнаха в смях, като накрая вече не можеха да спрат, освен за да изтрият очите си, а бебето се събуди и нададе възмутен вой заради целия този шум.