Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (6)

6

Беше март и Париж се приближаваше към края на Petit saison, Малкия сезон. Емил знаеше, че предстои вихрушка от балове и танци, вечери и салонни приеми. След Великден, Grand saison, Големият сезон, щеше да започне с Concours hippiques, конните състезания на „Шанз-Елизе“. После още балове и конни надбягвания, приеми за изложби, докато средната и висшата класа напуснат Париж за лятото, на север към Côte fleurie, Брега на цветята, или на юг, към Côte d̀Azur, Лазурния бряг, със „Синия влак“^[1].

За останалата част от града сезоните не бяха просто фон за промяна в модата. Топлината, студът, дъждът, сушата се съпровождаха с добавянето на шал или два или с махане на пласт от долните дрехи. Тази година, бе забелязал Емил, времето беше нетипично топло. Многобройните guingettes, или откритите танцови зали покрай реките, които покриваха почти всеки бряг, заработиха по-рано от обикновено. В Монмартър кафенетата на открито, гледащи към целия град, колебливо отваряха терасите, а перачките се катереха нагоре по хълма, или La Butte, както бе известен, с кошовете си с мокри чаршафи, за да ги проснат в пустите полета до вятърните мелници на върха му.

Емил спря до вратата на ателието на художника, за да запали цигара. Докато вдишваше, почувства нечий поглед, втренчен в него. Обърна се и погледна през рамо, по цялото протежение на улицата, надолу към булевард „Клиши“, но не видя никого. Тесните улици под него миришеха на вкиснало вино и застоял въздух, на снощен тютюн и сутрешна урина. Maisons closes — публичните домове, цирковете и кабаретата затваряха за няколко кратки часа, но рано сутринта някои вече бяха отворили и вратите им бяха открехнати, за да се създаде илюзията, че се проветряват.

— Модел ли търсиш? — слаба жена на около трийсет години излезе толкова внезапно от отсрещната врата, че Емил изпусна цигарата си. Беше босонога, облечена като пастирка, с дървена гега и кафява рокля над мръсна бяла риза. Инвентарът й предполагаше пасторална невинност, но очите й намекваха, че притежава много по-дълбоки познания.

— Не мисля — отвърна той и извади табакерата си за още една цигара. — Не и днес.

Жената намести корсажа си и пристъпи няколко крачки към него.

— Всички велики художници са ме рисували. Дори Пусен.

— Дълбоко се съмнявам, че ви е рисувал Пусен — отбеляза Емил. — Той е мъртъв от двеста години.

— Не — тръсна тя глава. — Този си бе съвсем жив. Каза, че е учил в Училището по изящни изкуства. Беше напълно почтен. Защо да не повярвам на това, което ми казва?

Усмихна му се и в изражението й имаше нещо, което разпозна — увереността, че той притежава това, което тя иска, и че тя има необходимите средства, за да го получи.

— Ще ти позирам за петдесет су на ден — каза жената. — Много по-малко от това, което ще платиш там. Събличам се гола за един франк.

Леката издутина на гърдите й се виждаше изпод ризата й. Дъхът й беше издайнически сладникав заради развалените зъби. Той се извърна.

— Мадам, боя се, че малкото талант, който имам, няма да е достатъчен, за да ви нарисувам подобаващо. А сега, ако ме извините, закъснявам за урока си.

Поклони се, обърна се, след това прекоси двора и заизкачва тесните стъпала към ателието на художника.

— Ще се върна — провикна се тя след него. — Да си знаеш за следващия път, името ми е Жана.

Малка групичка мъже чакаха на площадката в края на стълбището пред дървена врата. Вратата беше заключена, но някои от тях все пак пробваха дръжката веднъж или два пъти, за всеки случай. Ателието на художника беше таванска стая със стъклен покрив. Въпреки че светлината струеше през целия ден, през лятото тук бе много горещо, а през зимата — много студено. Преподавателят беше бивш член на Академията, стар мъж с бакенбарди и счупени очила, който, изглежда, не обръщаше никакво внимание на температурата. Бе отворил това ателие, без отопление или вентилатор, и предлагаше обучение на кандидат-художници срещу месечна такса от десет франка. Имаше списък на чакащите. Но въпреки това — или може би именно заради търсенето, той закъсняваше. Винаги закъсняваше и мъжете, както обикновено, се изнервяха. Мнозина бяха дошли часове по-рано, за да си осигурят по-добро място, и вече бяха станали заядливи и навъсени от отегчение. Емил зае мястото си в края на опашката и допуши цигарата.

— Пусен — измърмори отново тихичко на себе си.

Повечето от художниците в Париж, студентите в Училището по изящни изкуства или в независимото ателие „Сюис“ живееха тук, в Монмартър. Мястото почти не се различаваше от обикновено село, едновременно част от Париж и все пак не съвсем, не и със скърцането и повея на вятърните мелници, с жуженето на пчелите, носещо се от зеленчуковите градини на монахините. Щом човек стигнеше до най-ниските склонове на хълма, под вонята на града и миризмата на разораната пръст почти веднага се усещаха терпентинът и блажната боя. Долната част се обитаваше от успелите художници; Реноар и Дега живееха и работеха в близост до булевард „Клиши“. По-нагоре, където улиците ставаха по-стръмни, а стаите — евтини и мръсни, но компенсираха с гледка, бяха всички останали: мъжете, които мечтаеха да излагат картините си в официалния Салон или в Салона на независимите и които харчеха всичките си пари, а вероятно и парите на родителите си, за уроци и боя от „Мезон Едуар“, за вино и курви. Нищо чудно, че толкова много от тях се разболяваха и хващаха шарка, нищо чудно, че намираха мнозина на улицата — просто разплескана купчина плът и смачкани дрехи под някой отворен прозорец на горните етажи. Тези, които оцеляваха, като че ли живееха само на въздух и его, на секс и на супа.

Най-накрая преподавателят се появи, тътреше се из двора под тях с пръчка в ръка и няколко кости, увити в кърпа, в другата. Отключи вратата на ателието и се отдръпна, докато студентите се втурнаха, за да заемат най-хубавите места. Пред класа бе поставена скица на мраморен атлет, класическа скулптура. Докато разполагаха стативите и остреха моливите си, един млад мъж влезе в ателието и — без дума от преподавателя, започна да се съблича. Урокът тази седмица, съобщи учителят, ще бъде посветен на човешката анатомия.

— Вижте — каза той, след като привлече вниманието на учениците. — Вижте как се свързват костите, как се движат под кожата. — Хвана ръката на модела и я наведе. — Помислете за цвета на кожата, за осветеността отвътре. Това може да се постигне чрез изграждане на слоеве пигмент, както правят Дьолакроа, Рембранд и Дюрер. Но да се рисува добре, не е само въпрос на техника. Един художник трябва да разбере човешкото тяло както отвътре, така и отвън. Не стига само да уловите мимолетната повърхност.

Разнесе се одобрително мърморене, знак на съгласие. Всички знаеха, че има предвид работата на импресионистите.

— Това е таз — каза той, като вдигна костите. — Това е бедрена кост, това са тибията и фибулата на левия крак. Когато рисувате днес, искам да видя, че сте опознали костите под кожата.

Бавно намести модела в нужната му поза — в седнало положение, с едно повдигнато коляно и една протегната ръка.

— Е? — попита той. — Кой е това? Вие?

Посочи Емил. Позата му се стори позната, но Емил нямаше представа и поклати глава. На стареца това явно му се стори забавно.

— Ходили ли сте някога в Лувъра? — попита той.

— Много пъти — призна Емил и усети, че се изчервява.

— Е? — обърна се учителят към останалата част от класа.

— Това е „Сътворението на Адам“ — отвърнаха те в хор. — Микеланджело.

Емил се сви от смущение. Разбира се. Трябваше да го познае. Въпреки че оригиналът бе в Сикстинската капела, в Лувъра имаше безброй скици.

Почти чу смеха на Габриел, развеселения й кикот, смесен с нотка презрение. Но тя нямаше представа, че той се опитва да навакса с художническите си умения, че рисува картини или скицира, когато разполага със свободно време. След дните, прекарани в изчисляване на точни мерки и градиенти, с помощта на линии, триъгълници, компас и пергел, за него бе облекчение да работи само с молив и хартия и да рисува това, което е пред очите му. Стилът му бе напълно противоположен на техническата му работа; линиите му бяха неравни, оскъдни, свободни. Искаше да улови това, което му бе невъзможно да задържи, мимолетното, преходното.

От вечерта на изложбата почти не се бе виждал с Габриел. Накрая се уговориха да се срещнат в малко кафене в Монпарнас, което той избра, защото бе малко вероятно да засекат там някой негов познат. Докато приближаваше към масата му — със закъснение, разбира се — той веднага забеляза, че настроението й все още е приповдигнато от продажбата на картините. Ходеше с малко по-високо изправена глава от обикновено, усмивката й бе по-широка, очите й грееха с яркост, която сякаш бе фокусирана върху нещо напълно недостижимо за всички останали.

След като долепи бузата си до неговите, два пъти, и кафето бе поръчано, тя като че ли най-после го забеляза.

— Е, как си? — попита я той.

— По-добре, след като те видях — отвърна Габриел, после посегна към ръката му и я стисна леко. Нещо вътре в него като че ли внезапно се разтресе. Връзката им беше като кон и карета, препускащи без кочияш, понесли се към катастрофата, към която ги тласкаха собствените им решения.

След малко издърпа ръка и се престори, че се налага да изтрие потта от челото си.

— Тук е доста горещо — каза той.

— Работиш прекалено много — отвърна тя.

Габриел примигна и Емил видя, че зениците й бяха огромни и черни. Какво ли вземаше? Лауданум? Опиум? Морфин? Знаеше, че е безсмислено да пита; тя категорично щеше да го отрече. И двамата се умълчаха. След като премахнаха любовната част от уравнението, Емил разбра, че нямат кой знае какво да си кажат. Изпи бързо кафето си, пресушавайки чашата чак до гранулите захар на дъното. Габриел се заигра с лъжицата си, като я въртеше с върха на пръста си.

— Как ти се стори Америка? — попита внезапно тя.

Предишната година Емил бе прекарал един месец в Ню Йорк, за да помогне на Айфел да инсталира металната рамка за Статуята на свободата. Помнеше вълните в пролива между Статън Айлънд и Бруклин и безкомпромисния блясък на слънчевите лъчи по повърхността на водата и все още усещаше в устата си лошия вкус от гледката на бедните квартали. Помнеше широките улици извън градоустройствения план и пищните зелени пространства на Сентръл парк. Спомни си и първия път, когато видя групичка „улични араби“, както ги наричаха — шест или седем бездомни деца, повечето между пет или шест години, спящи боси пред вратата на един хотел на Западна 23-а улица. Едно от тях бе протегнало малкото си мръсно краче на тротоара. Докато наблюдаваше сцената, дама на средна възраст, облечена от главата до петите в коприна и перли, слезе от един файтон и после просто прекрачи стъпалото на детето, сякаш бе счупена пръчка или дръжка на стар чадър, преди да пристъпи в облицования интериор на фоайето към ресторанта, за да похапне стриди, предположи той, и да пие хубаво вино.

— Прекрасно е, ако имаш пари — каза Емил.

— А защо да нямаме? — каза тя. — Ако решим да отидем, ще имаме. Искам да кажа, какво ни задържа тук?

Той се обърна към нея, но по изражението й разбра, че е другаде, унесена от видението на въображаемото бъдеще. Мразеше се за това, но не успя да се въздържи да не зададе въпроса.

— Разбра ли в крайна сметка кой е купил картините?

Думите му я сепнаха, сякаш бе лиснал в лицето й студена вода. Тя примигна бързо.

— Не. Мъжът ми не поиска да ми каже. Защо? Ти знаеш ли?

Той поклати глава. Никога нямаше да й каже. Сигурен бе, че и съпругът й няма да го стори. Облегна се назад и затвори очи. Какво правеше? В какъв човек се бе превърнал? Трябваше да прекрати всичко сега, веднага, преди да са нанесени повече щети. И все пак неволно се бе пристрастил.

— Габриел? — посегна към нея той. — Ела в апартамента ми. Имаш ли време?

Но след като тя посети тоалетната и оправи грима си, бе станало време да тръгва.

* * *

Учениците в ателието на художника бяха два вида. Слабите, онези с боя по косите и дълбоки линии по смръщените чела, бяха сериозните, готовите да дадат всичко за своето изкуство. Останалите бяха като Емил — мъже, чието елегантно облекло, добре напълнени кореми и чисти ръце издаваха, че са хора с работни места, аматьори.

Докато Емил се опитваше да нарисува модела, в ателието беше тихо; чуваше се само пърхането на гълъбите по стъклото високо на тавана и дращенето на моливите върху хартията. Постара се да улови костите под кожата, но не можеше да не забележи, че кожата на модела не е направена от студен бял мрамор; той се потеше, трепереше, мускулите му не бяха твърди, а леко отпуснати. Имаше белези и следи, оставени от лошо пасващи обувки и от тесните дрехи, а лицето му бе с червеникавия румен тен на алкохолик. Когато най-после му бе позволено да се отпусне, моделът с мъка се разгъна от позата и очевидно всяка става и всеки мускул го боляха от усилието да стои неподвижно. Позата не беше лесна за поддържане.

Преподавателят мина сред учениците, като правеше коментари и използваше собствения си молив, за да поправи някоя линия или да подчертае контур. Когато стигна до Емил обаче, за миг се изправи и се загледа в рисунката му в мълчание, след което продължи напред. По-късно Емил осъзна, че другите фигури в стаята нямаха никаква реална прилика с модела пред тях; всички художници бяха нарисували Адам.

На обяд някои от учениците събраха стативите и или тръгнаха обратно надолу по хълма и сядаха на сянка в кафенета като „Льо ша ноар“, или се изкачваха по-високо, до кафенето под „Мулен дьо ла галет“. Преподавателят избърса нос в ръкава си и след това започна да скицира горната част на тялото на модела, всеки мускул, всяка кост, изтъкани от светлина и сенки.

— Научих се да рисувам, като рисувах трупове — каза той на тези, които бяха останали. — В Академията. Те не получават спазми, нито се уморяват лесно. О, да, наистина е удоволствие да рисуваш мъртъвци.

Без никакво предупреждение в главата на Емил нахлу един образ: Габриел, тялото й бе голо, очите — отворени, а кожата й бе с гладката, безупречна белота на труп. Завладя го предчувствие, че нещо ужасно ще се случи с нея и вината за това ще е негова. Внезапно му се стори, че се задушава; мъчеше се да си поеме въздух. Разхлаби вратовръзката, после взе сакото си и нави скицата. Щом се озова навън, се опита да се успокои, да диша нормално. Допря ръка до студения камък на стената на двора и я задържа там, така че грапавата й повърхност да подразни кожата му. Имаше и други жени; жени, чийто живот не бе изпълнен с трагедия и опиати, жени, които все още не бяха омъжени. Щеше да й напише писмо; утре ще приключи с тази история.