Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (5)

5

Беше рано и градът все още бе забулен в мъгла, високите покриви на жилищните сгради изглеждаха по-меки, размити, като че ли по тях бе минала художническа четка. Фабриката на Айфел в Льовалоа-Пере се намираше на кратко разстояние с файтон от центъра, в седемнайсети арондисман, на север от Булонския лес.

— Надявам се оценявате колко невероятно вълнуващо ще бъде това посещение — каза Джейми. — Отиваме да се срещнем с Густав Айфел. Човекът е гений!

— Комитетът 300^[1] изглежда не мисли така — отбеляза Алис. — Как бяха нарекли кулата му? Безполезна. Чудовищна.

— Кой ти каза това?

— Ти — отвърна тя. — Пишеше го във вестника, не помниш ли? Прочете ми статията.

Джейми изтри запотения прозорец и се загледа към възвишенията на Мон Валериен в далечината.

— Какво ли пък разбират те? — сви той рамене.

— Предполагам, че много — не се предаде сестра му.

— Това ще бъде най-високата кула в света, Алис. Триста метра висока. И най-важното е, че ще бъде от желязо, нищо друго, освен желязо, като мост. Мисис Уолъс, какво мислите?

— Трудно е да се каже. Може наистина да се окаже нещо прекрасно.

Алис въздъхна тежко и се обърна към брат си.

— Ще бъде сграда без кожа, изобщо няма да е прекрасна, а напълно гротескна. Не мога да повярвам, че си променил мнението си, Джейми.

Той се облегна назад и въздъхна. Беше нетипично за него да не каже нещо язвително в отговор, да не направи остра забележка. В държанието му се бе появило нещо по-деликатно, някаква нова лекота. Само допреди няколко дни сякаш страдаше от клаустрофобия, движенията му бяха напрегнати, въздишките му — провокативни, бе като пристегнат с вериги и отчаяно искаше да избяга от компанията им. Но сега явно някъде се бе отворила врата и той вече бе прекрачил наполовина през нея. Беше спокоен, примирен, някак над нещата.

Очевидно бе необходима промяна на темата. Алис пое инициативата.

— Разбрахте ли? Мириам Морисън, дъщерята на преподавателя ти по латински, е загубила почтеността си и вече не е сама, така да се каже.

— Откъде, за бога, си научила? — възкликна Джейми.

— Вчера получих писмо от Тифи. Семейството се опитало да го запази в тайна и да я изпрати в някакво място за неомъжени майки в Дъмфрийс, но се разчуло.

— Клетото момиче — въздъхна Кейт.

— Не съм я виждал от години — каза Джейми и се загледа през прозореца.

— Къде беше снощи? — попита го Алис. — Потропах на вратата ти, но не отговори.

— Определено не бях с Мириам Морисън — разсмя се той.

— Джеймс! — ахна Алис. — Това не е шега.

Той направи пауза, преди да отговори, сякаш се чудеше коя лъжа да пробва.

— В стаята беше много горещо. Излязох да взема глътка въздух.

— Защо просто не отвори прозореца? — попита Алис.

Кейт усети, че се задава нов спор, и се намеси, като се съгласи, че стаите в хотела са прекалено задушни, но ако се отвори прозорец, навлиза ужасният шум от улицата.

— Наложи ми се да отворя прозореца в тоалетната — призна тя.

Алис и Джейми потиснаха кикота си. Така я възприемаха през повечето време — ексцентрична и нелепа, и тя поощряваше тази им представа.

— Просто бъдете внимателен — каза Кейт.

— Не искаме да намерим тялото ти в Сена — допълни Алис.

Извън центъра на Париж улиците бяха тесни, сградите по-високи, стените бяха опасани с простори мокро пране или с реклами за питиета, „Absinthe“ или „Cointreau“. Момчета хвърляха камъни в мръсни кафяви локви, а момичета — само няколко години по-големи от тях, чакаха клиенти на прага на къщите с фалшиви перлени нанизи на шиите и капки дъжд в косите, искрящи като бижута. Отначало това бе шокирало Кейт: бедността, безсрамието, с което младите жени се продаваха, небрежното отношение към нищетата и морала.

И все пак Париж, осъзна тя, носеше с достойнство своята маска. С грандиозното си ново оформление, обширните открити пространства, множество паметници и чисто нова канализационна мрежа, дълга 600 километра, градът бе изграден за една класа, за сметка на другите. Имаше хиляди разкошни жилищни блокове и достатъчно приказно богати, модерни, титулувани и заможни хора, които да живеят в тях. Но те бяха почти невидими, скрити във файтоните си и зад богато украсените метални порти, ядяха зад тежки завеси в ресторанти като „Пейар“ на улица „Риволи“, и прекарваха лятото в Кабур или Довил, Биариц или Баден-Баден.

Предишните жители на центъра на Париж — онези, които някога бяха живели в колиби до Лувъра или в тесните улички на Ил дьо ла Сите, тези, чиито дядовци и баби бяха щурмували Бастилията, провъзгласили Франция за република и пуснали гилотината над вратовете на монархията и нейните поддръжници преди почти сто години, бяха изтласкани към нови, победни жилища във външните квартали на града. Но те се върнаха в района около Халите, на „Риволи“ и в Булонския лес, носейки със себе си целия шум и суматоха, които винаги са ги съпътствали. Тук бяха и гладните, бездомните, изгубените, лудите и неизлечимо болните, които се взираха към теб от излъсканите стъпала на операта „Гарние“^[2] или изпод спретнато подрязаните дървета на авеню „Гоблен“ и на булевард „Сен Мишел“, защото нямаше къде другаде да идат, защото въпреки че Осман би искал другояче, това все още бе техният град — също толкова, колкото на всеки друг.

Въпреки че сега бе столица, украсена с тераси и зелени паркове, с обществени площади и пищни театри, в Париж имаше нещо, което не можеше да бъде зазидано, не можеше да бъде оформено в прави линии и с уеднаквени фасади. Без значение как изглежда един град, той винаги е много повече от своята архитектура. Имаше някакво пращене във въздуха; усещаше се в пенливите вълни на реката и в мириса на смола от обширните гори, проснали се из почти целия път до Бове на север и до Орлеан на юг. Средновековието и съвременността се сливаха под мостовете на Сена, а над града белият, снежнобял прах от строителната площадка на църквата „Сакре Кьор“ се смесваше с черните сажди и смрадта, издигащи се от порутените къщи в квартал Маре и от мизерните улици, ограждащи железопътната линия в Монпарнас, и образуваха мъгла, която при подходящата светлина изглеждаше почти сребриста.

Льовалоа-Пере някога е било малко селце в покрайнините на Париж. Районирането на Осман бе избутало голяма част от индустрията в края на града и селото бе станало индустриална зона, където складове и фабрики се редуваха с малки изоставени градини. Фабриката на Айфел бе заобиколена от висока стена, но бе лесно разпознаваема заради постоянния поток от тежко натоварени конски каруци, излизащи от дървените й порти, и вонята на сяра и горящи дървени въглища. Когато файтонът наближи главната порта, Джейми вдиша дълбоко.

— Не ви ли напомня за дома? За „Далмарнок Уоркс“?

— За съжаление, отговорът е „да“ — каза Алис.

Той погледна към сестра си, но тя мълчеше, устата й бе плътно свита.

— Защо се държиш така, Алис? — не издържа Джейми.

— Как?

— Не искаш ли да постигнеш нещо?

— Искам да си уредя добър брак, ако това имаш предвид. Какво друго би предложил?

— Искаш да кажеш, че желаеш да се върнеш в Шотландия и да изгниеш там.

— Първо, това е родното ни място. И второ, не възнамерявам да гния никъде.

— И двамата — намеси се Кейт. — Просто спрете.

— Не би ли предпочела да останеш тук — продължи Джейми — ако имаш възможност? Искам да кажа, какво може да ни предложи Глазгоу…

— Не знам какво замисляш, но отговорът е „не“ — отсече Алис. — И ти не можеш да ме принудиш. Най-малкото изобщо не познавам този човек.

На Джейми му бе нужно малко време, докато се сети за какво говори тя.

— Искаш да кажеш, френския инженер? Елегантният мосю Нугие?

— Така ли се казва? — небрежно се обади Алис и се загледа през прозореца.

— Не е ли всичко това наистина малко прибързано — намеси се Кейт. — Както каза Алис, тя го е виждала само веднъж, и то бегло.

— Някой някога да е споменавал нещо за брак? — каза Джейми. — Не мисля така.

— А освен това — вметна Алис — аз очаквам предложение.

— Ако имаш предвид Свинската зурла… възможно ли е критериите ти да паднат по-ниско?

— Достатъчно… — предупреди го Кейт.

— Неговото име — заяви настоятелно Алис — е Хог. Мистър Артър Хог.

— Както и да го наричаш, той има пари, но няма чувство за хумор. Идеалният съпруг!

Лицето на Алис бе пламнало. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Не го слушайте — каза Кейт. — Мисля, че трябва да се извините на сестра си.

— За какво? Че изтъквам очевидното? Тя мисли същото, нали, Алис?

Алис отвори устата си, но от нея не излезе нищо.

— Виждате ли! — възкликна Джейми.

Файтонът спря.

— Просто не го наричай Свинска зурла — каза Алис.

Едната странична врата се отвори и пред тях се показа закритият двор на фабриката. Двойно по-голям от двора на „Далмарнок Уоркс“ на Арол, той бе отрупан с къси железни летви и дървени бъчви, пълни с метални нитове. На основния етаж десетки работници носеха греди или местеха чували, разпалваха огнища или съединяваха различни метални части; от едната страна имаше редица с огромни радиални бормашини, от другата — макари и куки, които висяха от тавана. Въздухът бе матов, почти непрозрачен от праха и наситен с миризмата на горещ метал, бумтящ от тъпите удари на чуковете върху наковалните и пронизван от пискливото подсвирване и воя на бормашините.

— Впечатляващо — каза Джейми.

— Мръсно — тросна се Алис. — Сега накъде?

— Нугие ми каза да отидем право в главния офис.

Вместо да ги поведе навътре към помещенията, където чертожниците седяха превити на бюрата си, Джейми пое през двора. Алис беше облечена в бяла рокля, с кожена наметка и нова шапка, украсена с паунови пера. Не искаше брат й да диктува как да прекарат малкото им останало време в Париж, но накрая се съгласи да посети фабриката на Айфел и реши да се възползва от повода. Постара се и се наконти в чисто нов тоалет, току-що взет от шивачката. Всичко в двора обаче беше покрито с пласт черна грес, от онази, която се забива под ноктите и попива в линиите на дланта.

— Внимавайте да не докосвате нищо — каза Кейт на Алис.

Но беше твърде късно. Пръстите на Алис вече бяха оставили пет малки черни петна по корсажа на роклята.

— О! — извика тя и погледна към Джейми.

— Казахме ти да не пипаш нищо — сви рамене той.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — отвърна възмутено момичето.

— Покрийте го с наметката си — предложи Кейт. — Така няма да го виждате.

Алис придърпа наметката си по-плътно към тялото. Огледа ръцете си и изтри ивиците грес с кърпичка.

— И защо ни гледат така? — прошепна тя.

Неколцина работници бяха спрели работа и се взираха в групата. Един от тях повдигна шапката си за поздрав. Лицето му беше покрито със сажди, но по кожата около очите му имаше тънки бели гънки.

— Просто са любопитни — каза Кейт. — Сигурни ли сте, че е подходящо да идваме тук?

— Защо да не е? — отвърна Джейми.

Емил Нугие ги чакаше пред офиса, на края на метално стълбище. Сред светлината, която падаше на дълги прашни снопове през стъклото отгоре, Кейт видя, че усмивката му е естествена и искрена.

— Добре дошли — каза той.

Кейт бе избрала най-тъмната си рокля — вълнена, на сиви и черни квадрати. С бялата си рокля, руси къдрици и новата си шапка Алис буквално блестеше до нея.

— Благодаря — каза Джейми. — Извиняваме се за закъснението. Помните сестра ми, нали?

Инженерът се поклони на Алис, след това се обърна към Кейт.

— И мадам Уолъс — продължи Джейми.

— Разбира се.

Тя му подаде ръка. Това бе приетият начин една омъжена жена да поздрави мъж, но Кейт изведнъж остана без дъх, изведнъж се почувства неудобно и притеснено, когато той пое ръката й и лекичко я стисна.

— Трябваше да използвате входа за посетители — допълни домакинът им. — Вие минахте през двора.

Алис погледна Джейми многозначително, но не коментира.

— Искахме да видим двора и цеха — отвърна Джейми. — Впечатляващи машини.

— Всичко, което виждате, е за кулата — обясни Нугие. — Всяко парче ще бъде пробито или оформено тук и след това ще бъде отнесено до мястото.

— Звучи като доста сериозно начинание.

— Със сигурност е такова. Според нашите изчисления ще са нужни 18 000 различни парчета и повече от два милиона нита.

— Божичко — каза Алис.

— А как ще ги сглобите? — попита Джейми.

— Ще започнем с основите и ще градим отгоре. След като всяко парче бъде изработено, ще бъде пренесено до обекта и ще бъде занитено на място на ръка.

— Ще се получи ли? — попита Алис.

След кратка пауза, толкова кратка, че бе едва забележима, инженерът се засмя.

— Надяваме се. Нека да започнем — каза той, като ги поведе по коридора. — Освен десетки работници имаме и цял етаж с чертожници.

— Кога ще можем да се срещнем с великия мъж? — попита Джейми.

— Мосю Айфел е много зает. Но ще проверя дали може да ни отдели няколко минути.

Нугие спря в края на прозореца, който гледаше към двора.

— Както виждате, работим върху материалите, които ще бъдат вкарани в бетонните плочи на основите.

Огромни железни релси пламтяха червени, докато ги ковяха и оформяха. Тук шумът бе оглушителен. Нугие трябваше да вика, за да се чува.

— За да сме сигурни, че кулата ще бъде абсолютно равна — продължи той — ще използваме кесони със сгъстен въздух…

Алис се прозя. Пробиването спря.

— Може би ще искате да погледнете? — предложи Нугие. — Звучи прекалено скучно, когато се обяснява.

Алис мигна няколко пъти един след друг, след което поклати леко глава.

— Може би — предложи Кейт на френски език — бихме могли да почакаме някъде…

— Момичето изобщо ли не проявява интерес? — отвърна Нугие също на френски.

Кейт се усмихна, но не отговори.

— А вие? — продължи той. — Защо не дойдете без нея?

— Какво казва? — прошепна Алис.

Кейт се опита да пренебрегне прямото му предложение.

— Има ли някъде място, където можем да изчакаме? — попита отново тя.

Мъжете се отдалечиха заедно по коридора, докато Кейт и Алис приседнаха на твърда дървена пейка. За миг останаха смълчани. Кейт затвори очи и внезапно си припомни ниския сив хоризонт на Файф в родната Шотландия, подчертан от далечния океан, и начина, по който слънцето грееше над земята, като ласка от небрежна ръка. Кога бе ходила там за последен път? Дали беше със Сол, малко преди да се оженят? Или още като дете, на почивка в Сейнт Андрюс? И защо си спомни за това сега? Може би, защото там за последен път бе почувствала, че щастието й се полага? И след това гласът на Алис я откъсна от спомените и я върна в цеха на инженера в Париж.

— Той наистина е елегантен — казваше тя. — А и аз няма да идвам тук, поне не често, нали?

Кейт отвори очи. Лицето на Алис бе смръщено, очевидно мислеше за нещо.

— Искам да кажа, вие не сте ходили, нали? Когато сте били омъжена? Не сте ходили в офиса на мъжа си?

Въпреки че слънцето все още светеше ярко, се бе спуснала някаква сянка. Кейт се опита да каже, че това е било преди много, много време. Но времето не е линейно. Шокът от случилото се не бе намалял, просто бе погребан надълбоко и понякога потрисащият ужас, мрачното унижение, непоносимият срам от него избухваше вътре в нея и се разтваряше като нощно цвете.

Когато не отговори, Алис се обърна и се вгледа в лицето й.

— Толкова съжалявам… Пълна глупачка съм, задето го споменах…

— Не, не се притеснявайте — отвърна Кейт и успя да докара нещо като полуусмивка.

Убедена, че неловкият момент е отминал, девойката отново се върна към това, което я вълнуваше.

— Разбирате ли, една част от мен не иска да чакам прекалено много и да свърша забравена на лавицата като стара мома. А другата половина иска да избяга.

— Вие няма да свършите на лавицата, Алис.

— Знам. Свинската зурла винаги е вариант.

— Мистър Хог очевидно е мъж с много качества. Не обръщайте внимание на Джейми.

Алис се обърна и погледна към Кейт.

— Какво мислите за него? — прошепна тя. — Инженерът? Смятате ли, че би могъл да бъде подходящ партньор за мен? Чичо Уилям ще бъде на седмото небе от радост. Но той е толкова стар!

— Дали е стар?

— Сигурно е най-малко на четиридесет години.

— Това не е стар. Не и за съпруг.

Но Алис вече не я слушаше. Вместо това бе погълната от хода на собствените си мисли.

— Ще се наложи да науча френски… Може би вие ще ме научите? И след това, след като се оженим, може да се преместим в хубава малка къща близо до Булонския лес и да имаме много френски деца с имена като Пиер и Матилд.

— Алис, може би не трябва да прибързвате толкова. Стъпка по стъпка…

— Но чичо ми бе толкова добър към нас. Не искам да го разочаровам.

На долния етаж се тресна врата. Разнесе се смехът на Джейми, кратък изблик, последван от тътрене на крака, качващи се по стълбите. Връщаха се.

— Как изглеждам? — попита Алис и насочи големите си очи към Кейт.

— Прелестно — отвърна тя. Беше вярно; наистина изглеждаше прекрасно.

— А роклята ми?

— Той не се интересува от роклята ви, Алис.

Емил, Джейми и един по-дребен около петдесетгодишен мъж с буйна бяла коса се появиха в горната част на стълбището. Веднага след като ги видя, непознатият се приближи към Кейт и се поклони.

— Мадмоазел Арол? — каза той. — Густав Айфел.

Имаше кратък неловък момент, когато Алис пристъпи напред.

— Всъщност аз съм мадмоазел Арол, мосю Айфел. Мисля, че познавате чичо ни.

Погледът на мъжа премина от Кейт към Алис, след което той се поклони още веднъж.

— Моля да ме извините. Наистина се познаваме. Той е прекрасен инженер и изключително добър бизнесмен. Аз съм му голям почитател.

Алис сякаш се успокои и отпусна. Усмихна се и придърпа кожената наметка още по-плътно около тялото си.

— В момента той работи по друг мост — каза тя и погледна към Емил. — На река Форт, близо до Единбург.

— Ах, да — отвърна Айфел. — Възнамеряваме да направим специално пътуване до Шотландия, за да го видим, когато бъде завършен.

Алис засия от гордост, сякаш става дума за нейния мост и нейната река. Джейми ги наблюдаваше внимателно. Накрая забеляза удобен момент.

— Убеден съм, че чичо ни ще е съгласен с мен, че е нужно помежду ни да има по-здрави връзки. Да намерим начин да свържем Париж с Шотландия. Всъщност… имам предложение.

Алис рязко си пое дъх. Сините й очи се разшириха от ужас.

— Не гледай толкова шокирано — разсмя се Джейми. — Имам няколко собствени идеи, идеи, които включват мен самия. Мосю Айфел? Бих искал да се върна и да работя като стажант на кулата. Дали е възможно?

Той погледна с очакване инженера.

— Аз нямам възражения по принцип — отвърна Айфел. — Мосю Нугие?

Но Емил Нугие не го слушаше; един служител тичаше по коридора към тях. Мосю Айфел трябваше да отиде в цеха веднага.

— Мосю Нугие — обади се отново Джейми, щом Айфел им пожела хубав ден и се оттегли по коридора. Нугие примигна рязко, разтърка очи и след това се извини.

— Станал съм в пет — обясни той. — Съжалявам.

— Трябва да си вървим — каза Кейт. — И без това отнехме твърде много от времето ви.

Очите на Алис се стрелнаха между Джейми и Нугие и обратно.

— Но кулата! — каза тя и добави с тих смях: — Няма ли чертежи или нещо, което бихме могли да разгледаме? Набързо, искам да кажа.

Изчака с кокетно наклонена глава.

— Ще се радвам да ви покажа оригиналните чертежи — бе принуден да отвърне Нугие.

На лицето на Алис бавно се изписа изражение на облекчение.

— О, да — каза тя. — Ще ми бъде интересно. Много интересно всъщност.

Кейт вдигна ръка, за да прикрие очите си. Мигна няколко пъти, но нещо не бе наред, точно пред нея се разливаше тъмно петно и зрението й се размазваше. Винаги започваше така. Главоболието. Първо — заслепяване, последвано от ярки проблясъци от мигаща светлина, и след това бумтяща болка от едната страна на лицето й. Приседна на дървената пейка.

— Съжалявам. Мисля, че ще остана тук. Заболя ме главата.

— Мисис Уолъс има такива пристъпи — обясни Алис. — Но ще се възстанови съвсем скоро.

— Тръгвайте — каза Кейт. — Ще се оправя.

Внезапно обаче усети нечие присъствие, съвсем близо до нея.

— Нуждаете ли се от нещо? — попита я Емил Нугие.

Осъзнаваше, че е приклекнал пред нея, просто не можеше да го види.

— Чаша вода. Ако няма да ви затрудни.

Когато той се върна, ослепителното пулсиране се бе изместило от центъра на зрението й и пулсираше в малка дъга наляво. Отново можеше да вижда. Изправи се, когато той се приближи, и пое чашата от ръката му.

— Благодаря ви. Къде са мистър и мис Арол?

— С един от моите колеги. Как сте?

— Вече много по-добре — каза тя бодро. — Не е нищо сериозно. Лекарят каза, че е неврастения, нервно изтощение, което се проявява в това, което той нарича мигрена.

— Ах, да, и майка ми страда от това заболяване. Лекарят предписа ли ви нещо?

— Индийски коноп. Определено намалява силата на болката. Но пък напоследък предписват индийския коноп за всичко — от кашлица до холера!

Нугие се разсмя.

— За лудост и базедова болест.

— За епилепсия и опиумно пристрастяване — продължи тя.

— Само да действаше — каза той тихо.

За миг Нугие изглеждаше някак отнесен. Кейт намести шапката си.

— Беше много мило от ваша страна, че ни отделихте толкова време от деня си.

— Ни най-малко.

Погледът му се плъзна от очите към устните й и обратно.

— Кога си тръгвате от Париж?

— След два дни.

— Ще се върнете ли? — попита той. — В Париж, искам да кажа.

— Не мисля.

Последва пауза, малка пауза, в която тя усещаше само очите му и тежкото повдигане на гърдите.

— Както и да е — каза, докато му подаваше обратно чашата. — Сигурна съм, че трябва да се връщате на работа. Бихте ли казали на спътниците ми, че ще ги чакам във файтона?

— Разбира се — каза той. — Au revoir.

Не „сбогом“, а „довиждане“. Никога нямаше да се срещнат отново. Тя бе имала своя шанс. Но въпреки всичко усети как косъмчетата по врата й настръхват, докато си представяше очите му, които я следят, обгръщат тялото, раменете, талията и бедрата й… тесния турнюр. В долната част на стълбището се поколеба, после се обърна и погледна назад. И той бе там, все още стоеше на върха с празната чаша в ръка, гледайки я как си тръгва.