Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (49)

49

Празненството за откриването бе почти привършило и металните стъпала на кулата бяха покрити с хартиени серпентини и розови цветчета. Кейт слезе от втората площадка до първата, но главата й все още бе леко замаяна от височината и студения вятър там, горе. Беше се справила, бе преодоляла световъртежа си. Но чувството за победа бе вгорчено от вкуса на тъгата. Синхронът й бе за оплакване. Докато се бе опитвала да си поеме дъх горе, на върха, Емил сигурно бе слизал по витото стълбище. Той никога нямаше да разбере за колко малко се бяха разминали.

Алис не беше там, където я бе оставила. От колко време я нямаше? Един час? Повече? За няколко секунди Кейт отново изпита познатата паника.

— Мисис Уолъс — провикна се един глас. — Насам!

Алис Арол стоеше на прага на англо-американския бар.

— Слава богу!

— Забавихте се доста — каза Алис. — Е?

— Тръгнал си е.

Момичето се протегна и стисна ръката й. Жестът бе някак утешителен.

— Както и да е, няма да познаете кого срещнах!

Габриел седеше на малка маса, заобиколена от мъже във вечерно облекло. Очевидно бе в стихията си, очите й искряха, а красивият кристален звън на гласа й отекваше над бърборенето на групичката.

— Придружителката се завърна — каза тя, щом видя Кейт. — Боя се, че докато ви нямаше, вашата повереница бе съблазнена и изоставена.

Лицето на Алис пламна, докато останалите се разсмяха, Габриел най-гръмко от всички.

— Мис Арол — продължи тя, — не сте докоснали шампанското си. Ще бъде престъпление да го оставите така. Елате тук, скъпа моя, и го изпийте.

Кейт се обърна към Алис.

— Късно е. Не трябва да…

— Добре съм — прошепна й момичето. — Нека остана още малко. Това е последната ми вечер в Париж. Какво толкова лошо може да стане?

— Алис… — започна Кейт.

— Знам… Но вината не е била нейна. Дъщеря й е била болна, затова е изчезнала за толкова време.

Как бе възможно да го вярва? След всичко, което Габриел й бе причинила.

— Трябва да ставаме рано — изтъкна Кейт.

— Моля ви — каза Алис. — Няма да се бавя.

Кейт се подпря на парапета и се загледа на север, към „Сакре Кьор“. Какво можеше да е толкова важно, та Емил да не присъства на откриването? Някакъв инцидент? Да не би нещо да бе станало с майка му? Вече никога нямаше да разбере.

Повечето от гостите си тръгнаха и тя наблюдаваше отвисоко как един по един конските екипажи по околните улици потегляха. Далече под нея река Сена бе сребърна на лунната светлина, черните като смола шлепове бяха закотвени до пристаните. Една жена стоеше до пътя и махаше за превоз. Дори от такова разстояние Кейт я позна. Беше Габриел. След като кочияшът й помогна да се качи, файтонът потегли и се насочи към Лионската гара.

Алис седеше в едно сепаре с плешив мъж на около петдесет години. Смееше се малко прекалено високо.

— Толкова сте забавен — каза тя на мъжа. — Няма ли повече шампанско?

— Пийте — каза й той. — Заведението черпи.

— Всичко наред ли е? — попита Кейт. — Мис Арол?

— Този джентълмен…

— Мистър Пикеринг — представи се мъжът.

— Мистър Пикеринг тъкмо ми разказваше много интересна история.

— Не искате ли да чуете най-забавната част? — попита той. Имаше нещо смътно похотливо в начина, по който я гледаше. Алис обаче, изглежда, не забелязваше.

— Някой друг път — каза тя. — Беше ми приятно, че се видяхме.

Надигна се и му протегна ръка. Пикеринг я взе и я повдигна към устните си. Очите на Алис се разшириха от смущение.

— Мистър Пикеринг, това е прекалено напористо.

— По-напористо, по-бавно — харесва ми всякак — прошепна той.

Лицето на Алис стана руменочервено и тя отвори смаяно уста, после я затвори.

— Стълбите надолу са оттук — каза Кейт и хвана Алис за ръката. — Лека нощ, сър.

— Той е приятел на Габриел — прошепна й момичето, когато си тръгнаха. — Не е толкова досаден, когато го опознаеш. Жена му явно е французойка.

Тъкмо бяха стигнали вратата на заведението, когато мистър Пикеринг ги настигна. Вече не изглеждаше толкова доброжелателен.

— Може ли да поговорим? — обърна се той към Кейт. — Насаме.

— Не беше ли достатъчно? — попита той, след като се отдалечиха на известно разстояние.

— Извинете… Достатъчно за какво?

— Това бе крайно незадоволително — обясни Пикеринг. — Имахме уговорка.

— Уговорка? Каква уговорка?

— За момичето. Платих на приятелката ви двайсет франка за него.

На Кейт й бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае за какво говори.

— За мис Арол?

— Двайсет франка на вашата френска приятелка.

Кейт погледна към пламналото му лице и месестите пръсти. Той отметна кичур коса от челото си. За пореден път Габриел ги бе измамила.

— Е, ще трябва да се разберете с нея.

— Или с момичето.

Той се обърна и щеше да тръгне право към Алис, ако Кейт не го бе дръпнала за ръката.

— Не, не правете това — каза тя.

Дръпна чантичката от кръста си и я отвори.

— Двайсет, казвате?

Докато слизаха по стълбите към приземното ниво, Кейт обви ръка през раменете на Алис.

— Какво искаше мистър Пикеринг? — попита момичето. — Изглеждаше доста разпален.

— Да ми каже каква очарователна млада дама сте.

Алис се усмихна, после я погледна леко натъжено.

— Чудя се къде ли отиде? Знаете ли, дори не се сбогува с мен.

Кейт си представи Габриел, полегнала на пейка в някоя дупка в Китайския квартал. Там ли бе отишла, след като бе прибрала парите на Пикеринг? Представи си облаците опиум, издигащи се във въздуха, отпуснатите крайници, затворените очи, сърцето й — малко и огорчено в гърдите.

— Толкова съм уморена — каза Алис. — Мисля, че съм готова да се прибера у дома.