Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (46)

46

Ято гъски летеше на юг над остров Гран Жат, толкова ниско, че човек можеше да ги чуе как си крякат тихо една на друга, звукът от техните криле пореше въздуха, сякаш биеше масло в хаванче. Небето бе надвиснало, облаците бяха натежали от предстоящия дъжд, в полетата отвъд реката всички крави бяха полегнали. Преди час Емил прекоси тесния железен мост и приседна, чакайки на една от пейките, гледащи към Сена.

Два дни по-рано бе разположил фотоапарата си на втората площадка, в посока на юг, към Монпарнас. Мъглата бе погълнала четиринадесети арондисман и районът се разтапяше в белота като прекалено дълго проявявана снимка. Изведнъж усети, че някой диша тежко зад него. Беше мъж, когото не бе виждал никога преди, коняр. Подаде му писмо.

— Какво е това?

— Отворете го — предложи мъжът.

Беше от графа. Докато го четеше, Емил се разсмя.

— Това някаква шега ли е?

Конярят поклати глава.

— Е? — попита той. — Ще бъдете ли там?

— И какво ще стане, ако не дойда?

Конярят се почеса по ухото. Очевидно тази идея никога не му бе хрумвала.

— Нали сте човек на честта?

— Разбира се!

— Тогава получих отговора си.

Мястото на срещата бе в най-горния край на острова, в малка горичка. Дуелите бяха забранени, затова островът бе идеалното място, достъпно и все пак скрито от главните пътища. През почивните дни бе предпочитан за разходки. В картината си Сьора бе запечатал образа на следобедната тълпа, лаещите кучета и ревящите деца, светлината, спускаща се като капки от върбите. Но сега наоколо нямаше никого, не и толкова рано сутринта, в неделя.

Щеше да има пистолети, предполагаше той, и после на всеки от двамата се полагаше по един изстрел „до първа капка кръв или смърт“. Дори терминологията звучеше старомодно и мелодраматично. Това бе игра, разбира се, игра на фукане, любима на остарелите хлапетии. И той внезапно видя живота си отстрани като нещо много далечно. Сякаш се въртеше по спирала в сътворен от него пашкул, от едно лошо решение към следващото, от Габриел към Кейт, от разкаянието до скръбта, в неспирно затягаща се намотка. Може би, реши Емил, заслужаваше точно това. За всичко, сторено от него, за всяко прегрешение и егоистично решение, за всяко злодеяние или безразлична постъпка. Да бъде убит от един-едничък метален куршум, му се стори напълно подходящ край за човек, прекарал дните си, използвайки метални нитове, за да съединява нещата.

Чу звук от стъпки по чакъла и се надигна. Беше графът със същия млад мъж, който му бе доставил писмото. Този път той носеше голяма дървена кутия.

— Къде е вашият секундант? — попита графът. Дъхът му вонеше на алкохол, дрехите му на секс.

— Нямам — отвърна Емил.

Мъжете се обърнаха и си казаха нещо шепнешком.

— Ваш проблем — отсече графът.

Кутията бе отворена. Вътре имаше два пистолета. Емил избра единия; бе студен и тежък в ръцете му.

— Секундантът ми ще ги зареди — каза графът.

— На колко крачки ще сме един от друг?

Графът го погледна, извивайки устни в подигравателна усмивка.

— О, божичко! Новак.

— Ще отбележа къде трябва да бъдете — каза конярят. — И не забравяйте, не престъпвайте означението или противникът ви може да стреля.

Емил наблюдаваше как конярят начерта кръст на чакъла с петата на ботуша си. И тогава, както бе инструктиран, зае позиция.

— Може да приеме устно извинение — обърна се конярят тихо към него. — Струва си да опитате.

— Не, благодаря ви — отвърна Емил.

Младежът въздъхна и хвърли бърз поглед към графа.

— Добър е, знаете ли. Последният мъж изгуби ръката си.

Емил се опита да прогони изплувалата в съзнанието му картина — празния ръкав, забоден към палтото с игла. Устата му пресъхна, ушите му бяха започнали да бучат. Искаше само да се свърши с това.

— Готов съм. Нека той да стреля пръв.

Абсолютно сюрреалистично е, помисли си Емил, докато стоеше на кръста си и наблюдаваше как другият мъж повдига пистолета и го насочва към него. Поне щеше да умре с непокътната чест. И все пак в гърдите му имаше лекота, която не би трябвало да е там. Вгледа се в графа, предизвиквайки го да го направи. В очите му видя същия поглед, който бе видял и в зимната градина. Графът се боеше от него.

— Огън! — извика конярят.

С мощен изстрел и много пушек пистолетът на графа гръмна. Емил затвори очи. Чу свистенето на куршума и усети ужилване по врата си, но когато отвори очи, все още стоеше прав.

— Пропуснахте — каза той.

Беше негов ред. Повдигна пистолета. Графът стоеше на мястото си, повдигнал арогантно брадичка, с ръце в джобовете.

— Готов ли сте? — попита конярят.

Емил кимна.

— Тогава стреляйте.

Емил се фокусира върху гърдите на графа, там, където в момента сърцето му — бе сигурен — туптеше два пъти по-бързо.

И си спомни Алис в ателието на художника. Представи си как графът я съблича, грубо, припряно, как открадва доверието й, репутацията й, девствеността й с такава небрежност, сякаш развързва ботуша си.

— Огън! — извика отново секундантът.

От тежестта на пистолета вече го боляха ръцете. Сега се прицели в главата на графа. Бе прецизен, методичен; точността му бе професия. И все пак никога досега не бе стрелял с пистолет и пръстът му потрепери на спусъка. Мирисът на барут и димът изпълваха устата му.

— Огън, мосю!

Един кос зачурулика на дървото близо до реката. Нов образ изплува неканен в съзнанието му; градината на Арол през пролетта. Повдигна пистолета си и стреля, без да погледне. Графът залитна назад и се строполи на земята. От лявото му рамо потече кръв. Попадение.

Графът извика нещо, конярят — нещо друго. Емил захвърли пистолета и тръгна обратно към металния мост, обратно към живота, от който не се бе отказал, все още не. Нямаше да се ожени за Алис Арол. Нямаше да работи повече за Густав Айфел. И днес бе денят, в който щеше да му го каже.

Чу зад себе си звук от презареждане на пистолет. Отекна изстрел, който рикошира в парапета на металния мост до него. Някой ден ще доведа тук децата си, помисли си той, и ще потърсим следата от този куршум, и този ден ще ми се струва толкова, толкова далечен.

На булевард „Бурдон“ взе файтон.

— Марсово поле — провикна се на кочияша.

— До кулата? Май почти е завършена.

— Да — каза Емил. — Почти.

— Какво ви се е случило?

Емил вдигна ръка и докосна шията си. Куршумът на графа бе минал на косъм, по-близо, отколкото мислеше. Беше го лизнал, оставяйки по кожата му малка следа като опашка на комета.