Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Capture What We Cannot Keep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi(2022)

Издание:

Автор: Беатрис Колин

Заглавие: Цветя от лед и пепел

Преводач: Паулина Мичева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Печатница: „ФолиАрт“ ООД

Излязла от печат: 10.02.2017

Редактор: Виктория Иванова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-357-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7994

История

  1. —Добавяне

45

Беше рано, толкова рано, че тънката мъгла все още се стелеше над целия град. Кейт лежеше със затворени очи, но след като осъзна, че сънят си е отишъл и няма да се върне, стана и отвори кепенците. Мека светлина изпълни стаята и се отрази в огледалото и в стъклата на рамкираните ботанически офорти на стената. Сутринта бе спокойна като езеро, въздухът — лек и прозрачен като вода.

Къщата изглеждаше празна без Джейми. Въпреки че и преди рядко бе стоял с тях у дома, винаги съществуваше възможността да влезе всеки момент. Кейт си даде сметка, че бе свикнала да се ослушва за него, че познаваше всяко скърцане на пода и натискане на дръжката на вратата, че бе развила друго сетиво, по-силно от обонянието, за да усеща присъствието му.

— Панама! — извика Алис, когато Кейт прочете бележката му, после я взе от ръцете й и я прочете още веднъж сама. — Как е могъл?

И се разрида.

Масата вече се сервираше за двама, не за трима. Къщата бе прекалено тиха. Дрешникът в коридора бе наполовина празен, палтата висяха нарядко, като изтъняла коса. И сякаш отсъствието на Джейми притежаваше способността да се раздува, докато в крайна сметка споменът за него зае много повече място, отколкото някога бе заемал той самият в този дом.

Що се отнася до Алис… трябваше да се вземат определени решения, да се консултират с лекари, да бъдат направени признания, но случилото се все още бе твърде ужасно, раната все още бе твърде прясна, за да предприемат каквото и да е. Как би могла да каже на Уилям Арол за положението на племенницата му? Как би могла да признае, че племенникът му е избягал в Централна Америка? Разполагаха с малко време, месец или два може би, през които биха могли да живеят в отрицание. И така, Кейт взе пример от Алис и продължи да се държат както преди. Щеше да направи нещо, просто няма да е днес.

Просна дрехите си на леглото: кюлотите и ризата, фустата и чорапите, турнюра и корсета. Бе избрала тъмнозелена рокля с висока яка, тесни ръкави и малък турнюр, купена готова — конфекция, от универсалния магазин. Не беше скъпа.

Докато сваляше камизолата, която носеше в леглото, зърна образа си в огледалото: тъмната коса, дълга и пусната, голите крака, голото тяло. Плъзна ръце по гърдите, по ханша, по бедрата си. Ето как я виждаше Емил, свободна от корсети и фиби, ненагласена, неовързана с панделки и ширити, а способна да диша протяжно и ниско, да се протяга и извива, да омеква и да поема.

Извърна се от отражението си. За момент й хрумна, че вече никой, освен нея няма да види бялата й кожа и меките гърди, никой никога няма да я опознае. Бързо се облече, първо бялата памучна риза и кюлотите, после корсета — черен с банели от китова кост и стоманено скеле, тираничните му извивки притискаха тялото й в правилната форма на пясъчен часовник. Оправи телта на турнюра — всъщност кринолет[1], около кръста си, така че металната клетка да се издаде отзад. Ботушите й се връзваха отпред, чорапите й бяха свързани с корсета, но доста досадни за закачване, и чак след това — последният слой, роклята за навън, с нейните драперии и фестони, копчета и тесни маншети от зелена дамаска.

На входната врата прибра косата си с фиби и прикрепи шапката — кадифена и филцова, без периферия, пъхна ръце в ръкавиците и взе чантата си. Най-после излезе на улицата, опитвайки се да не обръща внимание на неудобството от металното скеле и бодването на телта, на застрашителното плъзгане на левия й чорап надолу, на тежестта на дрехите и стоманата, на дантелата и банелите, и на потта, която вече бе започнала да избива под мишниците й. Сутрешната мъгла се бе вдигнала, въздухът бе застоял от задушливия дим от хилядите камини на въглища. Камериерки бързаха за работа, мъже се бяха запътили към службите си и малки момчета, стискащи чанти с книги, тичаха с все сили към училище. През следващите десет минути подмина половин дузина жени, които ходеха с високо вдигнати глави, лицата им не издаваха по никакъв начин неудобството на допълнителното тегло, което носеха в дрехите си, бавното мъчение на това тъй обикновено нещо — да бъдеш облечен.

Намери празна пейка в парка и поседя там известно време. Пролетта бе много далеч, но тревата бе преждевременно изпъстрена с жълти и лилави минзухари. Една жена тичаше по широките алеи и явно търсеше някого, или поне така изглеждаше. Когато се приближи, Кейт я позна — беше тяхната икономка. Търсеше я.

Виковете на Алис се чуваха още от входната врата. Тя лежеше превита на леглото си, тялото й се гърчеше от болка. Алис сграбчи ръката на Кейт и я стисна.

— Ще умра — каза тя.

Лекарят потвърди, че няма да умре. Окървавените чаршафи бяха махнати и преварени, предписана бе почивка в леглото в следващите два месеца и диета с лека храна. Никой не изказа с думи какво се бе случило или какво означава това. Бе от онези благословени нещастни случаи, които са твърде ужасни, за да се моли човек за тях, но все пак бяха благословия за толкова много млади дами.

Три дни по-късно Алис слезе на закуска. Беше бледа и очите й бяха зачервени.

— Трябва да сте в леглото — каза Кейт.

— Не мога да лежа там и ден повече. Мисля, че се вкаменявам като изкопаемо.

— Как сте?

Алис кимна и си взе препечена филийка. Кейт отпи от чашата си с чай. Когато вдигна глава, сълзите капеха от лицето на Алис и се стичаха по порцелановия поднос, на който бе сервирана закуската.

— Трябва да видя Габриел — каза момичето. — Тя не отговаря на писмата ми и искам да разбера защо.

За момент Кейт не знаеше какво да каже. Нима Алис не осъзнаваше какво й е причинила Габриел? Бе се възползвала от доверието им, бе подтикнала графа да се възползва от нея, бе я съсипала.

— Алис… — започна тя.

— Знам какво ще ми кажете. Но не е така, тя само се опитваше да ми помогне. Вярвам в това. Трябва да й се е случило нещо. Никога не би поискала тези пари, ако не е възнамерявала да ми ги върне.

— Дали сте й пари?

Сълзите отново се канеха да прелеят от очите на девойката. Тя кимна веднъж.

— Това беше заем, нищо друго. Тя ми е приятелка. Моля ви, не я съдете, мисис Уолъс. Просто трябва да говоря с нея.

Алис я гледаше, в очите й се четеше молба. Как би могла да откаже?

— Къде живее?

— Не съм сигурна.

— Мислех, че си пишете с нея.

— Има пощенска кутия. Знам, че звучи странно, но тя ми го обясни. Постоянно е в движение из града и така й е по-удобно. Знам обаче коя пощенска станция използва.

* * *

Габриел се появи в пощата късно на третия ден, точно когато Кейт бе на път да се откаже. Беше облечена в черно, турнюрът й бе смъкнат ниско, а шапката й бе нахлупена над очите. Кейт напусна кафенето, където чакаше, и тръгна след нея. Габриел вървеше бързо, почти подтичваше. Зави надясно и се отправи към реката. След двайсет минути стигна до Китайския квартал, който заобикаляше Лионската гара, след това зави по улица с ориенталски магазини. В далечния край почука на една врата и веднага бе пусната вътре.

Кейт се помота покрай сергиите, където продаваха прясна риба и зеленчуци, пъстри кимона и хартиени фенери. За разлика от останалите, на прозореца на последния магазин бе пусната щора. Кейт надникна през вратата и след малко тя се отвори и един китаец я покани да влезе. Въздухът беше натежал от миризмата на тютюн и нещо друго, нещо сладко, като смола. Мъжът я поведе по коридора към голяма стая без прозорци. В стените бяха вградени дървени нарове, закрити със завеси и красиви шалове. Някои от обитателите вдишваха дим през тръби. Габриел лежеше на последното легло отляво, със затворени очи и ръка, отпусната през ръба.

— Искате пуши? — попита китаецът на развален френски. — Дамите харесват пуши.

Бележки

[1] Във втората половина на XIX в. кринолинът се променя в кринолет. Има промяна във формата на стоманените обръчи — вече са дъги, както и в дължината и в начина им на пришиване към роклята. Приема се, че кринолетът е преходен етап към турнюра. — Б.пр.