Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (44)

44

Няколко седмици по-късно схемата „Панама“ се срина. Компанията за канала бе официално разпусната и бяха назначени ликвидатори. Всичките 800 000 инвеститори загубиха вложенията си. Емил намери Густав Айфел в кабинета му в Льовалоа-Пере, седнал на стола, облечен с палто.

— Все още сте тук! — каза Емил.

— Не мога да се прибера вкъщи. Виждали ли сте вестниците? Според „Монд“ бяха изчезнали един и половина милиарда франка.

— Откога знаете? — попита Емил.

Айфел се облегна назад и се загледа в пространството.

— Имаше коментари, но не мислех, че е възможно. Не мислех, че френското правителство ще допусне това да се случи.

— Но го позволи.

— Така е. Разположили са войски по площадите в Панама и са изпратили военни кораби. Военни кораби! Какво очакват? Че френският народ ще преплава Атлантика, ще грабне оръжие и ще атакува?

— Какво ще правите?

— Ще продължим да работим. Имам шест хиляди мъже там. Повечето от металните части вече са завършени и са на място. И очакват от мен да се откажа сега? Що за човек мислят, че съм?

Той замълча, но очевидно не търсеше отговор.

— Няма да спра строителството. Правителството трябва да намери решение. Междувременно ще се придържам към първоначалния си работен график. Не става въпрос само за Густав Айфел, а за спасяването на репутацията на Франция!

Изправи се и приглади палтото.

— Трябва да продължим както обикновено. Имам покана за един прием тази вечер. Ще дойдете ли?

Емил се поколеба. Густав примигна.

— Ще има музика, там ще е и композиторът Дебюси, за когото всички говорят.

— Трябва да отида да видя майка си. Не е никак добре.

— Отидете на сутринта. Моля ви, Емил, елате! Моля ви не само като колега, а като приятел.

Приемът бе в голяма къща, разположена на реката. Дебюси, тъмнокос млад мъж с леко насмешлив израз, наистина беше там и щеше да свири ново произведение. Освен краткото приветствие от домакинята, съпругата на един парижки банкер, Густав и Емил бяха отбягвани от всички. Хората нито разговаряха с тях, нито ги поглеждаха.

— Превърнах се в социален парий — каза Айфел, след като взе две чаши шампанско от подноса на преминаващ сервитьор. — Колко бързо може да пропадне човек в този красив град. Изпийте това и после си вземете още. Това е единственото, което можем да сторим, за да се забавляваме тази вечер, бих казал.

Тъй като нямаха възможност да общуват с когото и да било другиго, освен помежду си, Емил прие предизвикателството на Айфел. Шампанското се плъзгаше леко по гърлото му и скоро загуби броя на чашите, които изпи. Връщаше се от тоалетната, когато видя, че Айфел разговаря с една жена.

— Емил — провикна се Айфел, щом го видя. — Тази млада дама тъкмо ми казваше, че се познавате.

Жената се обърна и Емил потрепери от шока. Не беше коя да е жена.

— Може би трябва да ни представите? — подкани го Густав.

— Мога да го направя и сама — каза тя и протегна ръка. — Аз съм Габриел.

— Очарован съм — кимна Айфел.

Габриел се обърна към Емил.

— Имаме обща приятелка — каза тя.

— Така ли?

— Алис Арол. Прекрасно момиче.

Наблюдаваше го как ще реагира. Каква игра играеше?

— Предложихте ли й вече? — попита тя.

Айфел се взираше в него с широка усмивка на лицето си.

— Защо хората продължават да ме питат това? — сви рамене Емил. — Все още е рано.

Тя му се усмихна красиво и след това изигра картата си, нейния коз очевидно.

— О, Емил, но аз чух нещо съвсем друго. При тези обстоятелства времето е от съществено значение, не мислите ли?

— Започваме — каза домакинята. — Може да продължите да клюкарствате след рецитала.

В балната зала бе поставен роял. Към Дебюси се присъедини и друг музикант; това бе пиеса за четири ръце. Емил се опита да слуша музиката. Опита се да се съсредоточи върху леещите се ноти и мелодии. Габриел бе застанала отляво на Айфел, но думите й все още пулсираха в главата му като жилото на оса.

— Имам нужда от чаша вода — прошепна той на Айфел, преди да се оттегли.

Мина през къщата, покрай една прислужница, която събираше празни чаши, покрай няколко възрастни придружителки, които плетяха в мълчание, през широк коридор с гоблени и порцеланови съдове от Севр, докато се озова в зимната градина. Тук бе тихо, прохладно, благодарение на стъклените стени и поклащащите се листа на палмите и юките. Опита се да прочисти съзнанието си, да осмисли ситуацията, но главата му все още бе замаяна от шампанското и киселия вкус на собствения му ужас.

— Емил — повика го някой. Обърна се. Беше Айфел.

— Чухте ли това? — попита Емил.

Густав кимна и се настани на един плетен стол.

— От нея ще стане чудесна малка съпруга — каза той.

Емил беше на път да избухне, тялото му се потеше, сърцето му препускаше бясно.

— Какво казахте?

— Знаете какво си мисля. Брак, семейство — ще ви се отрази добре.

— Това не е мое дете! — изсъска Емил.

Айфел повдигна вежди и се облегна на стола си. Запали пура и вдиша дълбоко силния тютюн.

— Вие я ухажвахте, при това публично!

— Но не съм спал с нея.

— И все пак трябва да постъпите както е редно и да се ожените за нея.

— А ако не го направя?

Густав Айфел издиша шумно.

— Вие работите за мен. Имам репутация. А репутацията е всичко в този град, знаете го.

— Чухте ли какво казах?!

Айфел се изправи.

— Фирмата ми вече е опетнена от скандал не по моя вина — отговори той рязко. — Просто не мога да си позволя още един, толкова близо до откриването на кулата. Не мога да си го позволя.

— Това заплаха ли е?

Айфел изтръска пепелта от пурата си в саксията на една палма.

— Оженете се за момичето. И си вземете любовница.

Емил поклати глава.

— И ако не мога да направя това?

Айфел сложи ръка на рамото му.

— Нека поговорим за това на сутринта. Но не ми се иска да бъда принуден да ви освободя.

От залата се разнесоха аплодисменти. Айфел му кимна и тръгна обратно към приема.

Емил се отпусна на една каменна пейка. Всичко, което искаше, бе Кейт, всичко, което някога бе искал, бе Кейт. Трябваше да я послуша, трябваше да прекрати всякакъв контакт с нея, когато го беше помолила. После му хрумна друга мисъл. Дали тя бе наясно, дали участваше във всичко това? Дали умишлено го бе свързала с Алис? Не, той знаеше, без всякакво съмнение знаеше, че това е дело на Габриел. Нямаше представа как или кога бе организирала всичко, но беше сигурен. Това бе отмъщението й, нейното възмездие.

Внезапно осъзна, че в полумрака до него стои някакъв мъж и пуши пура.

— Не разбирам за какво е целият този шум — каза мъжът. — Този композитор, как му беше името?

Графът погледна към Емил, красивото му лице бе съвсем спокойно, устните му — извити въпросително.

— Дебюси.

— Точно той. Предпочитам балета. Там поне има какво да зарадва очите ти, ако разбирате какво имам предвид?

Засмя се — кратък момчешки хилеж, изпълнен с вулгарни намеци. Ако не се бе засмял, мислеше си Емил по-късно, ако беше продължил да говори как не обича класическа музика, резултатът щеше да е доста по-различен. Вместо това смехът му отекна сред стъклата на зимната градина и се върна обратно към него, присмиваше му се, докато проникваше през блещукащите листа. Не помнеше точно как се бяха развили събитията, не помнеше да е вземал съзнателно решение за това, но вместо да продължи мълчаливо да се съгласява, изведнъж осъзна, че е стиснал графа за яката.

— Няма ли край вашия разврат? — прошепна Емил.

Графът се втренчи в него, премигващ от изненада.

— Дори не ви познавам — закашля се той.

Емил го държеше здраво, изпълнен с гняв, какъвто не бе изпитвал никога в живота си. В този момент му се струваше пределно очевидно, че този мъж с неговата копринена риза, красиво лице и превъзходен генофонд е виновен за всичко, за цялото страдание, болка, омраза и мъка в света, за цялото неравенство, несправедливост и лицемерие, за загубата на всеки и всичко, което някога бе обичал. И все пак той бе непоклатим, недосегаем, безразличен към вредите, които е причинил. Емил не искаше нищо повече в този живот от това да го накара да страда.

— Мосю! — прозвуча глас някъде зад него. Беше една от враноподобните придружителки, плетивото все още висеше от ръцете й, очилата й бяха бутнати на края на носа.

Емил пусна графа и залитна назад, гневът му се срути като крехко скеле. В главата му имаше лекота, сякаш кръвта във вените му е газирана от шампанското, което бе изпил.

Графът не бе особено пострадал, но сега разтриваше врата си и го гледаше със смръщено лице.

— В какво точно ме обвинявате?

— Да ви нарека „курва“, ще бъде обида за професията — каза Емил. — Не, мосю, вие сте обикновен мръсник.

Емил тръгна към вратата, препъвайки се в прага. Композиторът все още свиреше, прислужницата още събираше чаши — бяха изминали само няколко минути, но той знаеше, че тъканта на неговия свят бе непоправимо разкъсана.