Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (43)

43

Февруари, 1889 г.

Кейт прокара пръст по календара с програмата на Алис — проби за рокли и уроци по френски, позиране за портрета и часове при фризьора. Този следобед най-после щеше да дойде майсторката на корсети, която имаше репутация на най-добрата в града и списък с клиенти, за място, в който се чакаше по няколко месеца. Очите на Кейт се плъзнаха по месеца, годината. Нима наистина вече бе 1889? Времето се бе изплъзнало между пръстите й като копринено въже, след три месеца щеше да се прибере у дома. Бе спестила по-голямата част от парите, които Уилям Арол й бе платил, и имаше около седемдесет паунда в банката, което бе достатъчно поне за заминаването й. Бе дочула, че самотните жени като нея, вдовици или стари моми, са наемани редовно за мисионерска работа в Йоханесбург, Басутоленд^[1], Натал^[2] или Кафрария^[3]. Нямаше да се върне в Шотландия. Поне не за по-дълго, отколкото се налага.

Сега избягваше да се поглежда в огледалото. Разхождаше се всяка сутрин, без значение какво бе времето. Това й помагаше да прочисти главата си, да запази самоконтрол. Защото бе тъжна, по-тъжна, отколкото е била през живота си. А знаеше, че няма право да бъде, никакво, никакво право. Надяваше се, че не го показва, че кръгът от тъмнина, който носи вътре в себе си, не личи в тона на гласа й или в отпуснатите рамене. За всеки случай говореше по-ясно, стоеше по-изпъната, преструваше се. Когато й дойдеше прекалено много, поднасяше извинения, качваше се в стаята си и се сгушваше на леглото като някакво мъртво създание. Ще отида в Африка, казваше си тя, и никога няма да се върна.

Майсторката на корсети бе донесла десетина нови модела. Никой не ставаше на Алис. Момичето стоеше право в спалнята си само по бяла памучна риза. Кейт се вгледа в набъбналите й гърди и в извивката на корема й.

— Ям твърде много хляб — обясни Алис, когато шивачката я изгледа с подозрение.

— Откога? — попита Кейт веднага след като жената си тръгна.

Алис седна на леглото си.

— Колко време е минало след последното ви кървене?

— Не помня, никога не помня.

На лицето й бе изписана болезнена досада. Кейт се изправи, обзета от дълбоко притеснение. И изведнъж разбра, че за пореден път е преценила грешно ситуацията.

— Не! Кажете ми, че не сте го направили.

От паниката в гласа й Алис се вцепени.

— Това е просто хляб! — повтори тя и се обърна.

Кейт сграбчи китката й и я завъртя към себе си.

— Не ме лъжете!

По лицето на Алис започнаха да се търкалят големи сълзи.

— Всички правят така в Париж — измънка тихо тя. — Габриел ми каза.

— Кога? Как?

Но всичко си дойде на място без обяснение. Сеансите при художника.

Кейт стисна Алис за раменете. Прииска й се да я разтърси, да я стресне по някакъв начин. Беше толкова наивна, толкова лесна за манипулация и Габриел я бе поднесла в чиния на мизерника.

— Как можахте?

Лицето на момичето се изкриви в гримаса. И нищо чудно. Кейт се чуваше как звучи — огорчено, злобно.

— Не се сърдете — каза тихо Алис. — Всички имат своите малки флиртове. Срещи от четири до пет. Така ги нарича тя.

И после се разплака, лицето й се изкриви като на невярващо малко дете.

— Но изобщо не трябваше да става така! — продължи тя. — Защо ще се жени за онази грозна стара американка? Защо, когато ме обича?

— Не говорите за художника, нали?

— Съпругът на Габриел? Не, разбира се, че не — момичето избърса очите си с ръкав. — Но идеята бе моя, не нейна.

— И от колко време продължава това?

Алис преглътна тежко.

— Ами… Нали знаете, че го видяхме на балета и след това в Булонския лес. И после, когато пробвах онази булчинска рокля, чух някои жени да говорят за ледената пързалка. Бяха го виждали там.

— Значи тогава е започнало?

Алис поклати глава.

— Почти не го видях. Не и тогава, поне. Не до…

— До Лувъра?

Алис кимна.

— И сеансите за портрета? Изобщо не са били такива, нали?

Момичето поклати глава.

— Габриел го уреди — каза тихо.

Кейт се надигна. Беше толкова бясна, че не можеше да седи и секунда повече. Габриел бе предала и двете, бе съсипала Алис. Но защо?

— Какво направих? — проплака момичето. — Такава съм глупачка. Не ми се карайте, Кейт. Аз не съм като вас. Никога няма да бъда. Защо изобщо дойдохме тук? Иска ми се да не бяхме идвали.

Гласът й бе равен, но очите й все още бяха насълзени. Преглътна веднъж, два пъти, опитвайки се да ги прикрие. Сякаш едва в този миг бе осъзнала случилото се и бе смазана от него.

Кейт затвори очи. Още веднъж се помоли Бог да й вдъхне сила.

— Алис — каза тя и разтвори ръце. — Елате тук.

Останаха така в мълчание, докато дневната светлина се стопяваше.

— Ще кажете ли на Джейми? — прошепна Алис. — Не съм го виждала от дни.

Не изрече това, което и двете си мислеха. В чие легло спеше сега? Коя жена бе привлякла вниманието му?

Стаята на Джейми беше по-подредена, отколкото можеше да се очаква. Леглото бе оправено, но вратичките на гардероба бяха отворени. Вътре не висеше нищо, освен един редингот и няколко ризи. Скринът бе напълно празен. Стомахът на Кейт се присви.

— Кога казахте, че сте го видели последно?

— Не помня — отвърна Алис. — Но вие го знаете какъв е. Вероятно се прибира едва след като сме заспали. И после отново хуква. Забавлява се. Защото мъжете могат да го правят без последствия.

И тогава и двете почти едновременно видяха подпряната на нощното шкафче бележка.