Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (4)

4

— Това е Жорж Сьора — прошепна Габриел на Емил. В ъгъла стоеше висок слаб мъж с широко чело и остра брадичка. — А това са неговите картини.

Бяха основно пейзажи, закачени от тавана до пода, сред стотиците други платна. Най-близкият се наричаше „Мостът на Курбевоа“. Емил пристъпи малко по-напред. Картината се състоеше от миниатюрни точици боя; това, което изглеждаше като лилаво от разстояние, всъщност бе яркочервено до бледосиньо. На други места Сьора бе използвал светло до тъмно и топли цветове до студени.

— Знам къде е това — каза той. — Най-северната част на остров Гран Жат. Не е ли рисувал острова и преди? Как се наричаше картината?

— „Неделен следобед на остров Гран Жат“ — отвърна Габриел. — Виждал ли си я? Ужасна е, нали? Хората изглеждат като кукли. Чу ли какво се е случило, когато я показал в Брюксел миналия месец? Имало е направо бунт!

Тя шепнеше; галерията беше претъпкана. Всички искаха да видят за какво е била цялата тази врява и сега се взираха в творбите на Сьора, някои премигваха бързо, сякаш ярките цветове и ярките тонове бяха твърде силни за очите им.

— Съмнявам се, че някога ще продаде това нещо — продължи Габриел. — Освен това е и огромна. Такава загуба на време!

Вдигна глава и Сьора улови погледа й. Тя му кимна леко за поздрав.

— Значи това е той, така ли? — попита Емил.

— Моля те, не говори с него. Няма да можеш да се измъкнеш, с часове ще ти дрънка за наука, хармония и всички онези теории, които измисля с приятеля си, Пол Синяк, който, между другото, е още по-ужасен.

— Може би трябва да я купя?

Габриел изглеждаше искрено шокирана.

— „Гран Жат“? Да не си се побъркал? Ще бъде престъпна загуба на пари, пари, които никога няма да си възвърнеш. Освен това какво ще правиш с нея?

— Ще я закача в апартамента си.

— Но, Емил! Няма да успееш дори да я вкараш през вратата!

Тя се засмя и отметна глава назад, за да разкрие шията си. Не го направи само за негово удоволствие. Освен публика от широката общественост галерията бе пълна с хора на изкуството и търговци, първите — в дрехи с необичайни цветове, с големи мустаци или с бронзов загар от дълъг престой в някоя гореща страна, а вторите — в строги скъпи костюми с джобни часовници. Това беше откриването на третото изложение на Обществото на независимите художници. За разлика от официалния салон Обществото нямаше жури, нито твърди ограничения при подбора и допускаше всеки художник, който бе готов да заплати незначителна такса. Като присъстваха на откриването на изложбата, всички искаха да бъдат забелязани, признати, оценени. И все пак с каква цел?

— Вече никой не продава нищо — прошепна му Габриел малко по-късно. — Не е като едно време. И тези отвратителни картини на Сьора. Сигурна съм, че отблъскват хората.

Изложбата се представяше в просторния Градски павилион на „Шанз-Елизе“. На два етажа и със стъклен таван павилионът бе построен за Световното изложение през 1879 година. Сега фоайето с колонадите се използваше за излагане на скулптури, а в галериите бяха окачени хиляди платна. Закритата изложба^[1] не бе особено оживена, но стотици хора се тълпяха по стълбите и по балконите, за да се натъпчат после в галериите, като повечето от тях търсеха художниците, за които бяха чели във вестниците.

— Погледнете това… — каза една млада жена на английски език. — Ако присвия очи…

За миг гласът й се стори познат на Емил и той се обърна. Бяха момиче и възрастната му майка, двойка, които не познаваше и които се стреснаха, когато се втренчи в тях, сякаш току-що им бе поискал малко дребни.

— Pardon — каза той на френски. — Извинете ме.

Тази сутрин бе получил писмо от младия мъж, с когото се запозна на балона, с молба да ги разведе из фабриката. Не беше невъзможно, каза си той, да са дошли на закритата изложба. Може би дори бяха тук, в друга галерия, в същия този момент. И внезапно си спомни студения въздух, ръката върху неговия ръкав, вкуса на дим по устните си.

— Кой, за бога, й е дал покана? — ахна Габриел.

На вратата на галерията се бе появила едра жена, без придружител и леко запъхтяна. Беше облечена в розова бухнала вечерна рокля с огромен турнюр^[2], в стил, който отдавна бе излязъл от мода. На шията й бе вързана кадифена панделка, а пищното й деколте бе украсено с изкуствени цветя. Дори на бледата светлина, която се процеждаше през щорите, закриващи всеки прозорец, бе невъзможно да не се забележат пръските от нещо тъмно по подгъва на полата й, може би вино или кал. На Емил му дожаля за нея. Запита се дали е забелязала. Вероятно щеше да види петната след време, когато вече е твърде късно, и срамът щеше да се пропие в нея като неизличим белег.

— „Фоли Бержер“ се намира на улица „Рише“ — прошепна някой, но достатъчно силно, за да чуят всички.

Жената повдигна едрата си брадичка. Нямам време за тези хора, казваше лицето й, имам по-важни задачи. Очите й обходиха тълпата няколко пъти, преди да открият Сьора. И тогава тя оправи корсажа си, изпъна рамене назад, отиде право при него и го целуна по устата. Стаята въздъхна шумно като един, масов израз на възмущение и едва прикрит ужас.

— Неговата любовница — прошепна Габриел. — Не си ли пасват идеално? Еднакво ужасни са. Да вървим.

Хвана го под ръка и тръгнаха да обикалят другите зали, в които бяха изложени стотици картини.

— Толкова много посредственост — отбеляза тя. — Сега всеки си мисли, че може да стане художник. А работата е там, че не може.

— Къде си ти? — попита Емил. — Бих искал да видя картините, на които те е рисувал.

Габриел се обърна и го погледна. В полумрака кожата й беше бледа, долната й устна бе в наситено тъмно червено.

— В съседната зала — каза тя, големите й очи трепнаха притеснено. — Но, моля те… Недей, не…

— Да не ходя?

Габриел не отговори. Вместо това отмести поглед към вратата, която водеше към балкона над главното фоайе. И след това, повдигайки леко полата си с ръка, се обърна и тръгна натам. Недей. Думата отекна в главата му. Недей, не прави сцени. Не се влюбвай в мен. Той не беше сигурен, че може, дори да искаше.

Тази вечер Габриел носеше рокля със смъкнати, голи рамене. Косата й бе вдигната в пищен кок високо на главата. Раменете й бяха тесни, талията — още повече. По-рано му се бе приискало да се протегне, да сложи ръце на този строен кръст, очертан изящно от тънките линии на телта в корсета й, и да я притегли към себе си. Тя сякаш усети впитите му в нея очи и се обърна. Но вместо да отвърне на погледа му, се загледа край него. Той се озърна. Добре облечен възрастен господин с монокъл се взираше в нея. Устните на Габриел бяха леко отворени, по тях играеше лека усмивка.

— Мосю Нугие — разнесе се мъжки глас. — Благодаря ви, че дойдохте. Жена ми ме увери, че ще се появите.

Един мъж накуцваше към него с протегната ръка. Емил изпита чувство на вина; значи това бе съпругът на Габриел.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — каза той.

— Елате — каза художникът. — Елате да видите новите ми творби. Това са най-хубавите, според мен, най-хубавите неща, които някога съм правил.

Съпругът на Габриел не беше такъв, какъвто си го бе представял. Въпреки че акцентът му бе като на човек от средната класа, художникът изглеждаше занемарен, беден, болен. Миришеше на пресен чесън и свинска кожа, на застояло вино и дим. Докато Емил го следваше през тълпата, забеляза, че единият му крак е увреден. Яката му беше протрита, а петите на обувките му бяха износени. Какво ли нещастие бе сполетяло художника, освен очевидния полиомиелит? И как понасяше да дели красивата си съпруга с други мъже?

— Светлината е по-хубава в тази зала — обясни художникът. — Тук изложението е северно.

Емил нарочно изчака, докато стигнат до средата на галерията, преди да погледне картините. Жена четеше книга; жена се гледаше в огледалото; жена спеше с извито настрани лице в леглото; гола жена, с цветя в косата, с озарено от усмивка лице.

— Харесват ли ви? — попита художникът.

Това не беше Габриел: крайниците й бяха прекалено тромави, очертанията на фигурата не бяха плавни, брадичката не бе достатъчно грациозна. И все пак, бе тя.

— Харесват ми — каза той. — Много.

По-късно Емил стоеше до прозореца в гардеробната и наблюдаваше редицата от конски екипажи, минаващи под дъжда по „Шанз-Елизе“. Мъж с една ръка се подаде изпод едно дърво. Разкопча мръсната си риза и плисна вода по врата и гърдите си, после изтърка брадата, лицето, тялото, чуканчето си. Но това бе градски дъжд, от онзи, който оставят черни ивици по лъснатите прозорци и мръсотия по чистото пране. Емил подозираше, че човекът скоро ще бъде по-мръсен, отколкото бе преди дъждът да започне.

Дали този мъж е бил в Париж през май 1871, запита се той, по време на „кървавата седмица“, когато улиците на града са били покрити с труповете на революционерите и въздухът бил непрогледен от дима на горящия Париж? Тогава ли бе загубил ръката си? Емил бе пропуснал обсадата; по това време работеше в Австро-Унгарската империя на един мост на река Тиса. Не беше пострадал по никакъв начин.

Веднъж, когато бе пила твърде много, Габриел му описа звука на вятъра в стрехите, смесен с далечния тътен от стрелбата. Разказа му, че през онази седмица тя и по-малките й сестри стояли затворени в стаите си в дома им, разположен в горната част на квартал Белвил, умирали от глад заради пруската обсада и чакали баща им, който бил член на Парижката комуна, да се върне и да им донесе малко хляб. Той не се прибрал — нито в онази вечер, нито на следващия ден. Не било необичайно. Често изчезвал за дни наред, след като им хвърлел редовния бой. Но този път не се прибрал изобщо. В крайна сметка майка й била повикана да разпознае тялото му сред купчина мъртъвци, нахвърляни до стената в гробището „Пер Лашез“. Като най-голяма дъщеря Габриел я придружила. Там научили, че баща й, след като бил преследван покрай гробовете на Балзак и поета Делавин, бил хванат, вързан, изправен пред една от външните стени и разстрелян от наказателния отряд.

— Когато го видях, изпитах единствено гняв — каза Габриел на Емил. — Джобовете му бяха празни. Не носеше никакъв хляб. Беше ни оставил само синини.

Въпреки че пруската армия бе обсадила града, въпреки че тя бе изолирала жителите и ги бе принудила да ядат всичко, което успеят да намерят, за да оцелеят; въпреки че заради нея хората бяха изклали животните в зоологическата градина и бяха ловили плъхове, убийството на членовете на комуната бе дело на правителствените войски и бе извършено след подписване на споразумението и оттеглянето на врага. Габриел рядко говореше за детството си и в това нямаше нищо чудно; баща насилник, майка — починала от сифилис, две сестри, станали жертва на охтиката, самата тя преболедувала скарлатина, която отслабила сърцето й… истински каталог на болест и насилие, на бедност и горчивина.

И все пак, за разлика от други хора от гетата, чиито скули бяха изпити от глада и бедността и оставаха завинаги такива, по лицето на Габриел не личеше нищо от това минало. Външността й бързо я бе извела от Белвил. На дванайсет години я бе забелязал някакъв художник и я бе наел като модел. През следващите петнайсет години бе минавала от един художник към друг, от мръсни тавани към просторни мансарди. Освен че се бе сдобила със съпруг някъде по пътя, нейното издигане в обществото бе бавно, но постоянно. Постепенно бе придобила по-изтънчени маниери, бе събрала предани почитатели и си бе спечелила известен социален статут. Вече не й се плащаше на час; бе много над този период. Любовниците й, художниците, приятелите й я възнаграждаваха по други начини — с картини или рокли, с бижута или посещения на опера. Беше почти невъзможно да се каже откъде е тръгнала. Шията й беше дълга и аристократична, гласът й — нисък и обработен. Емил бе решил, че е прекалено мелодраматична, когато веднъж му каза, че не пази нищо от детството, освен душата си. Но когато я опозна по-добре — нея и душата й, осъзна, че е вярно. Но понякога все още виждаше малкото момиче в нея, момичето, което бе гладувало и молело за хляб.

Стелажите с палта и шапки миришеха на влажна вълна и камфор. Но поне гардеробната бе празна; поне беше тихо. Емил седна на дивана и прокара пръсти през косата си. Загледа се в ръцете си, ръцете, които остаряваха. Беше време да продължи напред, да се освободи, да поеме отговорност. Какво правеше с живота си?

Дръжката се завъртя и вратата се отвори.

— Ето къде си бил! — Габриел стоеше на прага. — Търсех те навсякъде. Всъщност вече бях напът да се откажа.

В гласа й имаше намек за упрек, сякаш е виновен, че се е скрил така.

— В залите бе твърде пренаселено — обясни той. — Нуждаех се от малко въздух.

Габриел затвори вратата след себе си. Пое дълбоко дъх, после издиша шумно. След това се усмихна.

— Както и да е — каза тя. — Никога няма да познаеш какво се случи…

Емил поклати глава.

— Той ги продаде — каза тя. — Продаде картините си.

Сега видя, че очите й блестят и бузите й са поруменели.

— Знаех си — продължи тя. — Знаех си, че това все някога ще се случи. Всички отиваме да празнуваме!

И после се сепна изведнъж.

— Ще се радвам, ако дойдеш… Стига да искаш, естествено. Но ще те разбера, ако не пожелаеш… искам да кажа, не се чувствай длъжен.

Покани го и го отпрати едновременно. Такава си беше.

— Всъщност… трябва да работя — отвърна той.

Габриел кимна. Да, това правеше Емил. Работа. Робуваше в някаква безлична канцелария. Веднъж го бе помолила да й обясни какво точно прави, но го спря след няколко минути.

— Все едно ми говориш на руски — бе казала тя. — Не разбирам нито дума!

Отвън някакъв мъж се разсмя гръмко. Една жена се провикна към друга и помоли да я изчака. Атмосферата се бе променила, хората си тръгваха. Габриел отметна назад кичур коса, след това се наведе към него, за да го целуне.

— Е, поне си тук. Много ти благодаря, че дойде.

— Между другото — попита Емил — кой купи картините на съпруга ти?

Тя се умълча, устата й все още бе близо до неговата, сякаш тази мисъл не й бе хрумвала досега.

— Някой търговец на картини, предполагам — изправи се отново. — Никой друг — искам да кажа, никой, които е от значение — не е продал повече от една или две картини.

— Дори Сьора?

— Със сигурност не и Сьора.

За момент Габриел застина. После погледна Емил отново и премигна два пъти.

— Не беше толкова зле, нали?

Той зарови лице дълбоко в гънките на синята й копринена рокля, роклята, която й бе помогнал да избере и за която бе платил, роклята, за която все още не му се бе отблагодарила, и вдъхна аромата й.

— Харесаха ли ти картините?

— Не толкова, колкото ми харесва моделът. Да заключим вратата и да го направим — прошепна той. — Сред палтата.

Габриел се засмя.

— Никога ли не мислиш за друго?

— Не. Никога.

И тогава тя сякаш се вцепени.

— Какво? — попита той. — Какво има?

— Нищо — отвърна тя и се загледа някъде встрани.

— Габриел?

— Добре… Неприятно ми е да те моля, но ще ми заемеш ли двайсет франка?

Той се отдръпна от нея, извади банкнота от портфейла си и й я подаде.

— Това е заем — каза тя.

— Разбира се, че е.

— Ти си съкровище — целуна го тя по главата. — Какво мислиш? За роклята.

— Много е изискана.

Габриел се завъртя и Емил я хвана през кръста. Напипа под горния пласт на полата някаква малка мека кожена чанта с нещо твърдо вътре.

— Какво е това? — попита той и я измъкна.

— Нищо — тросна се Габриел и се опита да я грабне от него.

— Не ми прилича на нищо — каза Емил, като държеше торбичката извън обсега на ръцете й. Отвори я и оттам падна малък предмет, които се търкулна по пода. Той го вдигна, преди тя да успее да се наведе — корсетът не й позволи да го направи бързо. Усмивката й бе изчезнала.

— Дай ми я.

Очите й бяха потъмнели, изпълнени с враждебност каквато никога преди не беше виждал.

Той постави малката посребрена спринцовка в отворената й длан. Габриел я стисна в ръката си, прибра я отново в торбичката и без да каже нито дума, си тръгна.