Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (38)

38

Бурята удари Париж в средата на нощта. Вятърът виеше покрай булевардите на левия бряг, а поривите му улавяха камбаните на църквата „Сен Жермен дьо Пре“ и ги люшкаха на въжетата.

Емил се пробуди от внезапен пристъп на паника. Щорите се тресяха от вятъра, силно течение навлизаше през процепите. Отвън долетя трополящ звук на отвян от силния порив велосипед. Емил се облече бързо. Бурята изглеждаше по-голяма от всяка друга, връхлитала града от години. Трябваше да отиде на строежа, за да се увери, че крановете, които се движеха нагоре и надолу по централната шахта, са здраво закрепени на място. Какво би станало, ако някой стълб се отскубне и удари минувач? Какво тогава? А самата кула… ако металните греди се окажеха прекалено слаби или нитовете не бяха достатъчно здрави, за да задържат структурата? Ако основите се разместеха? Докато грабваше палтото си, си представи как цялата кула се срутва като детска играчка, подпорите се огъват една под друга и нитовете изскачат като разклатени зъби в старческа уста.

Улиците бяха пусти. По тротоарите прелитаха боклуци и падналата от едно кафене табела дрънчеше и се търкаляше, докато не се блъсна в основата на дърво. Докато тичаше по улица „Юниверсите“, вятърът го блъскаше фронтално и го възпираше, сякаш бе опрял ръка на лицето му.

Последния път, когато бе посетил апартамента на майка си, той й бе казал истината. Беше му дошло до гуша от лъжи, полуистини и заблуди. Никой ли не може да е честен в този град? Никой ли не може да отстоява истинската си същност?

— Емил — каза майка му. — Каква неочаквана изненада. Сега, щом си тук, можеш ли да подпишеш няколко документа? И следващия път, когато отидеш до Ла Билет, ще можеш ли да провериш пещта?

— Маман — каза той тихо. — Трябва да разберете. Не мога да го направя.

Тя скръсти ръце в скута си и погледна към пода. Очите й се насълзиха.

— Искам само това, което е най-добре за теб.

— Не мога да живея по стария начин. Фабриката не означава нищо за мен, никога не е означавала. Тя ме дърпа надолу като тежка верига.

— Нужно ли е да крещиш? — прошепна тя.

Той я хвана за ръката. Гневът му изчезна, не можеше да я обвинява, не тук, не сега.

— Как се чувствате, маман?

— Не много добре. Но щом те видя, се подобрявам.

— Трябва да се опитате да си починете.

— Ще останеш ли с мен за малко?

— Разбира се.

* * *

Тя се отпусна назад, затвори очи и след една-две минути се унесе в сън.

Вятърът свиреше през металната мрежа и фучеше нагоре по извисяващата се кула, но тя дори не се олюляваше. Една фигура стоеше в подножието й, на мястото, което наричаха „мъртвата точка“, там, където все още можеше да погледнеш нагоре и да видиш малък диск от нощното небе. Емил разпозна маниера, по който бяха разкрачени краката на мъжа, и силно наклонения цилиндър.

— Мосю Айфел? — извика Емил.

Густав Айфел се намръщи, докато той приближаваше към него.

— Емил, вие ли сте? Отвратителна нощ! Защо не сте в леглото?

— Всичко наред ли е? — попита Емил, поглеждайки нагоре.

— Разбира се. Изчислихме конструкцията да издържа на много по-силен вятър от този, нали помните?

Сякаш, за да го опровергае, внезапен порив на вятъра повдигна шапката от главата му и я отнесе в мрака.

— Шапката ви! — провикна се Емил.

— Имам други — пренебрежително махна с ръка Густав.

Кулата изскърца някъде нависоко, едно въже се разлюля напред-назад, сякаш се опитваше да улови диво животно.

— Понякога ми се налага да идвам тук, за да си напомням, че тя съществува — каза Густав, — за да се убедя, че не е само плод на бурното ми въображение. Искам да кажа, не е ли прекрасна? Истинско произведение на изкуството, ако хората имат очи да го видят.

Уличните лампи, т.нар. свещи на Яблочков^[1], трепнаха и след това изгаснаха. Емил погледна нагоре. Сега вече бе невъзможно да различи тъмното тялото на кулата, с нейните напречни греди и площадки.

— Но в сравнение с Панамския канал е просто красиво украшение — продължи Густав. — Когато каналът бъде завършен, трансатлантически лайнер ще може да стигне от Атлантическия до Тихия за няколко дни. Можете ли да си представите колко ще облекчи това живота на хората, колко време и пари ще спести? Целият свят ще разбере какво представлява всъщност — триумф на инженерството. На френското инженерство, за да бъда по-точен.

Стояха в мълчание и слушаха как вятърът си играе с пясъка на строежа. Айфел току-що бе изпратил още 4000 работници в Панама, за да копаят на обекта. В Бретан изграждането на десетте шлюза вървеше на пълен ход. Наскоро обаче бе плъзнал слух, че Дьо Лесепс е починал и цената на акциите се е понижила. Нищо чудно не само вятърът да държи Густав буден по цяла нощ. И все пак още бе уверен; винаги бе уверен. Не можеше да си представи нещо да не става така, както той иска.

— Как върви засега? — попита Емил.

— Има някои проблеми с финансирането — призна Айфел. — Но Лесепс е организирал среща на акционерите следващата седмица и всички ще се уверят, че си е съвсем жив.

— А парите на инвеститорите? В безопасност ли са?

— О, да, в пълна безопасност.

Започна да вали градушка, малки ледени топчета, които падаха толкова силно и в такова количество, че бързо покриха земята в бяла пелена. Айфел потръпна и повдигна яката на палтото си.

— Каква нощ — каза той. — Имам бутилка в офиса си ей там. Ще се присъедините ли към мен за една чаша?

Офисът на Айфел бе скромен, обикновена барака в средата на обекта. За да стигне до вратата, човек трябваше да се изкачи по купчина железни греди.

— За момента върши работа — каза той, докато отключваше. — Много скоро, както знаете, ще имам няколко стаи в горната част на кулата, на 300 метра височина. Това ще бъде малка отплата за труда ми. Можете да ги използвате, ако искате, когато не съм там.

— Много щедро от ваша страна.

— Аз съм много щедър човек.

Изтърсиха леда от палтата, яките и косите си. Айфел запали малката печка и извади две чаши и бутилка коняк от чекмеджето на бюрото си.

— Как сте всъщност, Емил? Какво ви води на обекта посред нощ?

— Вятърът ме събуди. И се нуждаех от разходка.

Не даде повече подробности.

— Е, радвам се, че е станало така.

Печката беше топла и конякът разнесе сиянието си из гърдите на Емил. Постепенно и двамата мъже почнаха да се стоплят.

— Как се развива ухажването на мис Арол? — попита Густав.

Сиянието избледня в същия миг. Емил остави празната си чаша.

— Тя е прекрасно момиче, но…

— Но? — повтори Густав. — Да не би да има друга?

Кейт изплува неканена в съзнанието на Емил, лицето й, огряно от лунната светлина на терасата на баронесата.

— Нямате нищо против, нали? — попита той, като вдигна бутилката с коняк.

— Заповядайте.

Емил си наля още по-пълна чаша. Питието успокои потрепването в корема му.

— Работата е там — започна той, — че ние сме почти готови, почти издигнахме най-високата кула в света, по-висока от всяка друга постройка, която няма да се поддаде дори на ветрове като този. И все пак…

Той замълча.

— Продължавайте — подкани го Густав.

— И все пак не всичко може да се изчисли с математика и формули.

— Тя не ви иска — каза той тихо. — Случва се. Нищо не можете да направите.

Емил се обърна и погледна към Айфел. Как бе разбрал?

— Но с другата, с момичето на Арол, рискът може да бъде изчислен — продължи той. — Бих казал, че тя е сигурен залог.

— Аз не съм комарджия.

— Животът е хазарт. И се отплаща щедро на късметлиите.

Емил замълча за момент, след това глътна коняка си наведнъж.

— От устата ви звучи много лесно.

— Веднъж щом направите своя залог, наистина е така. Братът е проблемен обаче, имайте го предвид. Чух, че се е забъркал с някого, с когото не би трябвало, на онзи благотворителен бал, на който ходихте. И също подочух, че е виновен за онази уродщина в „Шабане“.

— Каква уродщина? — попита с възможно най-безгрижен тон Емил.

— Не сте ли чували? Това е стая, където можете да се чукате, докато сте в симулиран асансьор, точно като този, който сме сложили в кулата.

Емил се надяваше, че Арол е удържал на думата си и не е разкрил неговото участие в този проект.

— Стаята е изключително популярна, както изглежда. И не е лошо проектирана. Момчето е роден инженер въпреки гнусното си поведение. Трябва да поискаме процент от приходите от стаята.

Айфел се разсмя — дълбок, гръмък смях, който отпусна линиите на лицето му. Погледна часовника си и започна да облича палтото си.

— Трябва да правим това по-често, скъпи Емил. Но следващия път ще пием шампанско там горе, на върха, за да отпразнуваме това, което ще бъде едно от чудесата на съвременния свят, Панамския канал! И след това ще вдигнем и друг тост. За брака ви!

— Брак? — каза Емил. — Кой е казал нещо за брак?

Той се засмя, но лицето на Густав бе сериозно.

— Вярвам във вас. Знам, че ще постъпите правилно.