Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (37)

37

Кейт се настани на редицата столове в дъното на залата заедно с другите придружителки. Повечето от тях бяха наметнали мантията на старостта или поне на средната възраст, независимо от реалните си години. Някои носеха бастуни или се взираха в света през надраскани очила; почти всички бяха с черни или лилави рокли от креп и сламени бонета в същия тон. Те бяха напълно противоположни образи на момичетата, за които се грижеха, по тоалети, възраст и поведение. Кейт усещаше болезнено силно миризмата, надигаща се от тяхното колективно същество — лавандула и потъмняло сребро, трохи от изсъхнала торта и вкиснало мляко. Дамата до нея извади плетивото си и иглите й започнаха да тракат в ритъма на музиката от дансинга. Друга си тананикаше фалшиво.

Балната зала бе огромна. Две колони, боядисани, за да приличат на мраморни, ограждаха главния вход. В далечния край двойно стълбище водеше с две грациозни извивки към балкона, където свиреше малкият оркестър. Огромни позлатени огледала, леко наклонени, за да улавят светлината от кристалните полилеи, украсяваха стените. Кейт вдигна глава към тавана. На фона на пухкавите облаци и синьото небе бяха изрисувани богове, палав Купидон, златни колесници и сребърни рогове. Някой каза, че е от Тиеполо. Преди бе смятала, че Търговската палата в Глазгоу е грандиозна, но тя бе жалка в сравнение с това място.

В един от салоните на балната зала имаше дълга маса, отрупана с подноси с храна, пищни цветни украси и купи с плодов пунш. Нито една от придружителките обаче не бе поканена да хапне или да пийне. Невидима линия ги отделяше от гостите. Понякога някое от момичетата се връщаше и придружителката държеше чашата, докато то прибираше изплъзнал се кичур коса или оправяше жабото си, или пък някоя омъжена вече жена се появяваше, разпознаваше някогашната си компаньонка и предизвикваше лека суматоха, докато си разменяха любезни фрази. Но това беше всичко. Заради благоприличието тяхното присъствие бе необходимо, но то бе по-скоро символично, а не реално. Кой знаеше какво се случва в тъмните ъгли на официалните градини или в библиотеката, когато вратата се затвори? Докато никой не знаеше, стига никой да не е видял, обществото обръщаше сляпото си око към тези авантюри.

През тези два часа, в които Кейт седя там, залата постепенно загуби своята привлекателност. Беше твърде горещо, въздухът прекалено тежък, а миризмата на пот и обувки бе станала непоносима. Златото и стенописите, стъклото и кристалът й бяха втръснали, също като аромата на белите лилии, изящно изложени във вази върху камината. Усети, че леко й прималява, изгубваше се, цветът на роклята й се сливаше с тапета зад нея. Нямаше достатъчно въздух, главата й се замая и се завъртя. Погледна часовника, вече минаваше десет. Със сигурност танците нямаше да продължат след полунощ, нали?

Алис бе облечена в бяла рокля с голяма панделка на гърба, косата й бе прелестно извита на букли и къдрици и украсена с бели пера в прическа, за която на фризьорката й бяха нужни няколко часа. В един момент Емил мина наблизо, прегърнал момичето, докато танцуваха валс. Кейт се престори, че не го е видяла. Беше твърде ужасно, твърде унизително. Имаше чувството, че чака не края на вечерта, а на самия си живот. Да спре, да свърши.

— Ще продължи дълго — каза възрастната дама до нея. — Хората обичат да правят впечатление, щом става дума за благотворителност. Никой не иска да си тръгне пръв.

— Нямам нищо против дългите вечери — каза й друга придружителка. — Но имам против многото сезони. Веднъж изкарах цели единайсет с една моя племенница. Мислех, че никога няма да се отърва от нея, тя беше истинска катринетка^[1]. И после се запозна с богат евреин на надбягванията на Хиподрума и това беше. Но тази — и тя посочи момиче, което танцуваше с един войник, — тази ще се уреди, преди да е навършила двайсет. Помнете ми думата!

Момичето погледна придружителката си, сякаш бе чуло името си, и й се усмихна.

— И тогава получаваме кратка отсрочка — каза придружителката. — До следващата.

Тя потупа Кейт приятелски по рамото. Кейт погледна към ръката на старата дама. Нейната все още не бе толкова стара; кожата й не бе толкова изтъняла и не приличаше на напукан восък. Но щеше да стане. Другите придружителки започнаха да клюкарстват за това кой кого ухажвал, както и за богатата американска наследница, която била дошла на лов за съпруг с титла.

— Тя прилича на жаба — каза едната жена. — Но парите правят дори най-грозните от тях желани, нали знаете.

— Не знам кого да съжалявам повече — намеси се друга. — Наследницата или клетата душа, която ще се обвърже с нея.

— Чух, че братът на баронесата е дал заявка.

— Клеман? Тук ли е? Със сигурност не е толкова глупава.

— Тя е американка!

Всички се разсмяха.

— Е, така ще има един мръсник по-малко, за когото да се притесняваме — каза възрастната придружителка с ръцете с хартиената кожа.

Кейт бе видяла графа. Той не танцуваше, а се придържаше към по-малките апартаменти, пушалнята и бара. Тя се надяваше, че Алис вече не проявява интерес към него. Надяваше се, че разумът е дошъл в главата й. Но какво ще означава това? Колко далеч би отишъл Емил? Не можеше да ухажва Алис безкрайно.

Докато наблюдаваше танцьорите, пред нея се спусна сянка; зрението й започна да пулсира и да потъмнява. Затвори очи. Защо, запита се тя, главоболията идваха в най-неподходящото време? Или може би всъщност бе съвсем подходящо — да бъде недееспособна тук, сред другите полуинвалиди, представителки на избраната от нея професия. След няколко минути обаче слепотата изчезна, пулсирането се премести встрани и се настани там, цветна дъга в ъгълчето на окото й.

— Излизам за глътка въздух — каза Кейт и се изправи на крака. Жените размениха погледи; повдигнаха се вежди.

— Къде отива тя? — провикна се една много възрастна дама от края на редицата.

Клоните на дърветата в градината на баронесата бяха окичени с малки японски фенери, тревата беше настръхнала и заскрежена, високите от пода до тавана прозорци на залата хвърляха правоъгълници от златна светлина върху каменната тераса. Кейт вдишваше и издишваше, остави нощният въздух да изпълни белите й дробове, главата, устата й, и след няколко минути аурата избледня. Скоро, знаеше тя, щеше да я заболи главата, но междувременно бе надарена с яснота, с дълбока проницателност; светът бе зацапано стъкло, което току-що бе почистено.

Оттук музиката се чуваше по-слабо и шумът, бърборенето, смехът и изстрелването на тапите от шампанско вътре се състезаваха с виковете на лисиците и шумоленето на вятъра в дърветата. Беше красива декемврийска вечер, почти прекалено красива, за да е истинска.

— Какво направих?

Тя се обърна. Беше Емил.

— Нищо.

— Тогава защо? Защо ти… защо спря да идваш?

Тя поклати глава.

— Наистина не мисля, че е уместно да питаш.

— Мисля, че е изключително уместно. Твоето писмо определено не ме осветли по въпроса, опасявам се.

— Не съм обещавала нищо, Емил.

— Може би не с думи.

Той миришеше на чист въздух и черен пипер. Очите й бяха на нивото на ключицата му, на гърдите му, и тя бе връхлетяна от почти физическо усещане за това как устните й докосват кожата му. Тялото, осъзна тя след това, пази спомените по-ярки, отколкото умът.

— Излизам с Алис Арол само защото искам да те виждам. Знаеш го, нали?

— Тогава трябва да спреш!

Той преглътна, след това се обърна.

— Не мога.

За миг останаха облегнати на каменната балюстрада в мълчание. Тя усещаше всеки негов дъх, всяко туптене на кръвта му, всеки импулс, който излъчваше, защото те бяха ехо на нейните собствени. Пое си дълбоко дъх и го изпусна в малко студено облаче.

— Защо? — попита той. — Поне ми кажи защо. Толкова лошо ли беше?

Тя поклати глава. Часовете, през които бе лежала до Емил, бяха най-сладките, най-съвършените, които някога бе познала.

— Е? — попита той. — Нищо ли не означаваше това?

Имаше право да поиска обяснение. Музиката се изсипа през вратата и звукът на сто крака, трополящи по полирания махагонов под, се вряза във въздуха като острие.

— Е? — попита той отново.

— Желая на двама ви с Алис цялото щастие на света.

— Не искам Алис.

Тя преглътна и се опита да се съсредоточи върху дишането си. Замисли се за църковни скамейки и неделни проповеди.

— Това не може да продължи. Знаеш го.

— Остани тук. В Париж.

— И какво, да бъда твоя любовница? За да можеш после да си отидеш и да се ожениш за някоя друга и да имаш деца?

— Мога да имам това и с теб.

В балната зала мелодията свърши. Почти веднага оркестърът започна да свири следващия танц, бавен валс. Една двойка излезе през френските прозорци, влезе в градината и се скри от погледите им. И Кейт изведнъж осъзна, че са стигнали края, че след тази нощ никога вече няма да остане насаме с него.

— Танцувай с мен — каза тя.

В този момент бяха сами на терасата. Всички останали бяха вътре, светлините бяха толкова ярки, че щяха да бъдат невидими в мрака. И тя му позволи да я поведе, да я завърти бавно в кръг, докато звездите се размазаха, а умът й се вцепени и всичко, което остана, бе тялото му, притиснато в нейното.

Френските прозорци внезапно се отвориха.

— Ето ви! — каза Алис. — Джейми се развилня и отново се влюби.

Обърнаха се и видяха Джейми да танцува с баронесата.

— Виждате ли!

И после Кейт усети, че Алис се извърна и погледът й се мести от Емил към нея и обратно.

— Мисис Уолъс. Не трябва да сте тук. Ще настинете!

— Права сте. Довиждане, мосю Нугие.

Светлините на балната зала бяха ярки, твърде ярки, очите й пареха от студа и главата бе започнали да я боли. Когато заобиколи полирания паркет на дансинга на балната зала и продължи назад към мястото си, музиката спря и се разнесе звън на дъждовни капки по стъкло. Колко странно, помисли си Кейт, да завали дъжд, когато небето е толкова ясно. И после разбра, че това изобщо не е дъжд, а аплодисменти.

— Браво! — провикваха се гостите един след друг. — Поздравления!

— Защо ръкопляскат? — попита тя една от придружителките.

— Обявяват годеж — обясни й старицата. — Вижте!

Кейт се обърна и там, на върха на стълбището, блестяща сред диаманти и коприна, бе баронесата. А от двете й страни, малко по-скромни в сравнение с нея, бяха графът и американската наследница. Алис стоеше до френските прозорци на терасата. Беше голям късмет, че никой не гледаше и никой не виждаше. На лицето й бе изписан ужас, който тя не успяваше да прикрие.