Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (35)

35

— Мили боже всемогъщи! — проехтя дълбок глас откъм входната врата, ясен и висок, и определено шотландски. Кейт повдигна полите си и изтича надолу по стълбите. Уилям Арол стоеше в преддверието, докато икономката протестираше припряно на френски.

— Не те разбирам, жено — сви рамене той.

— Мистър Арол! — извика Кейт.

— Мисис Уолъс! Най-после. Бях започнал да мисля, че сме сбъркали къщата — разсмя се той.

— Какво правите тук? Искам да кажа, това е толкова неочаквано!

Тя пое шапката му и надникна през рамо към улицата, където кочияшът помагаше на една жена да слезе от файтона.

— Но аз писах на Алис, че идваме.

— Така ли? Сигурно е забравила да го спомене. Ще ви приготвя стаята за гости.

— Няма нужда. Вече съм резервирал хотел. Само се отбивам за кратко. Едва три дни, опасявам се. Имах да свърша малко работа в Лондон и реших да удължа пътуването.

— Е, чудесно е да видим вас и жена ви, дори за кратко.

Уилям Арол си пое дълбоко дъх, преди да отговори.

— Клетата ми съпруга не е достатъчно добре, за да пътува — обясни той с наведена глава.

На улицата отвън жената се обърна, приглади полите и оправи шапката си.

— Но братовчедка ми мис Ламонт бе така любезна да ме придружи. Може би сте я срещали?

Кейт поклати глава — не.

— Мис Ламонт, елате и се запознайте с мисис Уолъс, жената, която прави чудеса за мен тук, в Париж.

— Не бих се осмелила да кажа такова нещо — отвърна Кейт.

Арол размаха ръка.

— Не бъдете скромна. Вие сте идеалната придружителка — очарователна, но благоприлична и целомъдрена. Е, къде е моята племенница… Алис? — провикна се той.

— Не е тук. Тя е на проба при шивачката — обясни Кейт. — Ще се срещна с нея по обяд.

— Няма значение. Сега, кажете ми нещо. То е много по-важно. Къде може човек да получи чаша хубав чай в този град?

Луси Ламонт бе дребна, издокарана и предизвикателна. На лицето й се изписваше известна раздразнителност, когато смяташе, че никой не я наблюдава, но тя участваше оживено в разговора, измъквайки всякакви факти и информация, които после разчепкваше така, както мушитрънчето си играе с уловен червей.

Когато се върна от шивачката, Алис не помнеше да е получавала писмо от чичо си. Набързо бе уредена вечеря в заведение, което самият Арол препоръча, „Леон“, на площад „Пале Роял“, и пратиха известие до Джейми на строежа на кулата. Докато се настаняваха, настроението беше празнично; железопътният мост на река Форт вървеше по график и Арол обсъждаше нови поръчки с няколко други компании.

— Предполагам, че идвате тук постоянно — каза той, като се огледа из ресторанта.

Алис изглеждаше ужасена. Менюто бе prix fixe^[1] и почти всички други клиенти бяха британци.

— Не, никога — отвърна тя и затвори рязко менюто.

— Един мъж, когото срещнахме във влака, ни го препоръча. „Човек трябва да е внимателен в Париж — така ми каза той. — Ще те оскубят само с поглед.“

— С един поглед само — подчерта Луси Ламонт за повече ефект.

— А тук дават и чаша шампанско! Вечеря за по три франка на човек. Това е добра сделка!

— Добра сделка! — повтори като ехо мис Ламонт.

Алис огледа салона. Кейт знаеше какво си мисли. Никой нямаше да ги види на място като това, място, пълно със стиснати чужденци. За щастие всъщност, защото така никой нямаше да стане свидетел на поведението на чичо й. Кой в Париж знаеше, че той си има съпруга — съпруга, чийто ум блуждае, но все пак още е жива? Никой нямаше да разбере какъв е истинският характер на отношенията с братовчедка му.

Какво бе бракът, освен капан, от който всички искаха да се спасят? Какъв беше смисълът, ако всичко това служеше само за прикритие на мъжката изневяра? Кейт погледна към Уилям Арол. Той слушаше Алис, която му обясняваше за светските сезони в Париж, малкия от декември до Великден, и след това големия, от май до юли. Кога бе разбрал, че собственият му брак е провал? Кога му бяха казали, че жена му няма да е в състояние да му роди деца, кога бе приел, че въпреки огромния си успех и лично богатство, ще трябва да се грижи за нея като за бебе до края на живота си? Като се имаше предвид всичко, той понасяше трагедията забележително добре. Дали обаче осъзнаваше, че прекалената му любов към племенницата и племенника му, любов, която им прощава всичко, невинаги е добра за тях?

Кейт изведнъж усети, че някой я наблюдава. Обърна се и видя, че Луси Ламонт се е втренчила в нея.

— Е, как ви се струва Париж, мис Ламонт?

— Мирише — каза жената с прямота, която би се сметнала за вулгарна дори сред шотландската средна класа. — И кочияшите очакват бакшиши, въпреки че единственото, което правят, е да карат файтон.

Също като своя братовчед Уилям Арол Луси Ламонт издаваше бедняшкия си произход по множество различни начини. Тя намести корсажа си, въздъхна тежко и след това започна да си вее с платнената салфетка.

— Но има какво да се види — отбеляза Кейт.

— Утре ще разгледаме кулата — каза мис Ламонт. — Сега ми кажете нещо повече за инженера, за този Нугие.

Обърна се и я изгледа очаквателно. Кейт отпи глътка вода, а след това изведнъж осъзна, че колкото повече мълчи, толкова по-съмнително става.

— Почти не го познавам. Но изглежда благоприличен.

Луси Ламонт все още я наблюдаваше.

— Направил ли е предложение?

Кейт се намръщи.

— Предложение? Не, все още не.

Но вече беше твърде късно. Луси Ламонт бе усетила намек за нещо нередно в думите и маниера й.

— Но смятате, че е подходящ, нали? — продължи мис Ламонт. — Не я ухажва само заради парите й. Иска ли деца?

— Да, иска. Много.

Луси Ламонт се облегна назад. Откъде, за бога, би могла Кейт да знае нещо подобно?

— Очевидно е — добави тя, но твърде, твърде късно.

Разговорът се насочи към времето и Кейт млъкна. След като всички поръчаха, Луси Ламонт насочи вниманието си обратно към нея.

— Тук е горещо — отбеляза тя.

— Искате ли малко вода, мис Ламонт?

— Това мъдро решение ли е? — попита тя тихо.

— Кое да е мъдро решение?

— Да се пие водата — многозначително отвърна жената.

Влак на метрото премина дълбоко под ресторанта и водата в чашите потрепери.

— Алтернативата е да останете жадни — каза Кейт. — Веднъж или два пъти обаче пиенето на тукашната вода не би трябвало да окаже някакъв дълготраен ефект.

Малко потрепване на устата на Луси Ламонт и начинът, по които мигна — неведнъж, а два пъти, издадоха, че тя предполага, че някак се е досетила, че Кейт се е поддала на изкушението и има неморална връзка с мъж, който никога не би могъл да бъде неин.

— Стига да не ви става навик, няма проблем — каза тя. — Не искаме да хванете някаква болест, а знам със сигурност, че на Уилям ще му е неприятно да ви търси заместничка.

Сервитьорът пристигна с пет много малки чаши шампанско.

— Вижте се само — обърна се мистър Арол към Джейми и Алис. — Мисис Уолъс е била права. Париж, изглежда, ви се е отразил добре. Беше доста голяма инвестиция, но мисля, че си е струвало всяко пени. Тост! За Алис и Джейми!

Шампанското беше кисело и малко изветряло. Бе допито и провъзгласено от всички за много добро.

— Как е кулата? — попита Арол Джейми.

— Расте.

— По-бързо от всякога, както чувам. А как е нашият скъп приятел, мосю Нугие?

Джейми погледна сестра си.

— Най-накрая поразен. Беше нужно доста време обаче.

— Момиче като Алис е страхотен улов, идеалната партия — отбеляза Уилям Арол. — Вероятно инженерът се готви да я отстреля, докато говорим.

Алис преглътна и отпи от чашата си, въпреки че, както всеки можеше да види, тя вече бе празна.

— Всичко ценно си заслужава чакането — каза момичето със слаба усмивка.

Джейми повдигна вежди и се засмя.

— О, скъпа сестро. От твоята уста тези думи са просто безценни. Това ми напомня, завърши ли го? Художникът. Завърши ли портрета ти?

— Не съвсем. Но ми каза, че е tour de force^[2].

— Имаш предвид, че не си го виждала? — уточни Уилям Арол.

— Не, но ме увериха, че се получава много добре.

Алис се изправи и се оттегли в дамската тоалетна. Арол се занимаваше с пурата си. Но очите на Луси Ламонт се местеха напред-назад, докато попиваше цялата ситуация.