Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (32)

32

Емил се събуди от звука на много тихо потропване по вратата. Отвори и видя Кейт да стои там, в черна пътническа наметка; гърдите й се повдигаха тежко, сякаш бе тичала нагоре по стълбите, вместо да изчака асансьора.

— Осем седмици — въздъхна той, стискайки я в прегръдката си.

— Девет — поправи го тя.

— Колко е часът? — прошепна Емил, все още заровил лице в косата й.

— Късно е. Трябваше да изчакам, докато Алис заспи. Не можех да се измъкна по друг начин.

Хвана лицето й в ръцете си. Тя затвори очи и се отпусна на дланта му.

— Липсваше ми — каза той.

В отговор тя целуна китката му.

— Ела — подкани я Емил. — Ела в леглото. Там е по-топло.

Един, два, три, четири, пет. Камбаните отекнаха из града, техните клепала разтърсваха медта в хор от различни ноти и мелодии. Беше почти сутрин. Вече се чуваше далечното трополене на каруците, запътили се към пазара, и шуртенето на вода от bouches de lavage^[1]. Емил бе буден от часове; часове, които бяха толкова ценни, че не можеше да си позволи да загуби нито миг от тях в сън. Знаеше, че Кейт също е будна. Кожата му бе настръхнала под калиграфията на пръстите й. Представи си я как му става все по-близка, мириса на косата й, топлината, тежестта на тялото й на дюшека до него; представи си как спи в леглото му в далечни места, в Северна и Южна Америка, в Русия, в Далечния изток, страните, където го водеше работата му; представи си деца, дом, един живот заедно, и това го замая, опияни го с надежда, с ново безразсъдство.

— Какво ще стане… — прошепна той — когато кулата бъде завършена?

Тя замълча. Емил не можеше да разгадае изражението на лицето й в тъмното.

— Е?

— Предполагам, че ще се прибера у дома.

— Можеш да останеш. С мен.

— Това би било невероятен скандал, мосю Нугие — каза тя тихо.

Той се засмя и я целуна нежно по рамото. Тя беше права. Докато майка му е жива, не можеше да се ожени за нея. Майка му никога не би го приела; ако научеше за Кейт, това вероятно би ускорило смъртта й. Щеше да се наложи да почакат. И все пак майка му се променяше, тя вече приемаше по-благосклонно кариерата му. Спомни си как последния път, когато бе отишъл да я види, се бе заинтересувала от проекта за Панамския канал.

— Казваш, че хората инвестират в него. Колко?

— Хиляди, стотици хиляди всъщност.

— И парите им са в безопасност?

— Облигациите са обезпечени от правителството, така че би трябвало да е така. Във вестника ли прочете за това?

Тя кимна и след това го помоли да й налее кафе.

— В живота няма смисъл да се играе на хазарт, Емил. Това е особено вярно, когато става дума за брака.

Той постави отново каната с кафе на масата.

— Нямаш ли някакви новини?

— Не и днес.

Седяха в мълчание, докато тя отпиваше от кафето си. Още веднъж стигнаха до задънена улица.

— Просто искам да видя, че си се установил — майка му постави ръка върху неговата — преди да си отида.

Все още усещаше тежестта на този допир, макар кожата й да бе лека като хартия. Все още чувстваше как бе забило сърцето в гърдите му, изпълнено със съпротива. Навън съмваше, тъмният плащ на нощта се повдигаше. Кейт се претърколи и го погледна.

— Къде беше?

Той поклати глава и се усмихна.

— Бях тук, с теб.

— Не, не беше. Трябва да тръгвам. Преди да забележат, че ме няма.

Очите й бяха сребристи като живак. Тя премигна и той видя, че плаче.

— Какво има?

Кейт въздъхна, дълго и тежко, и изтри сълзите си с длан.

— Нищо.

Започна да се облича, омотава, закопчава, стяга и защипва.

— Искам да се виждаме по-често — каза той.

— Няма ли да ти омръзна? — попита тя, намятайки плаща върху роклята си.

Емил хвана ръката й и я привлече към себе си, след това я целуна по косата.

— Скъпа Кейт — прошепна той. — Никога няма да ми омръзнеш.

Опитваше се да не я очаква, да не чака, но беше по-силно от него. И двата пъти, когато се бе появила на вратата му след полунощ, бе почти заспал и макар да се будеше, имаше смътното чувство, че тя не е реалност, а сън. Бавно това чувство отмираше и тя започваше да придобива форма в ушите, очите и в ръцете му. И после лежаха заедно, докато от улицата започваше да се носи аромат на кафе и прясно изпечен хляб. Щом часовникът удареше пет, тя се обличаше, целуваше го за довиждане и излизаше, а той оставаше да лежи напълно буден и си представяше как тръгва към дома си, влива се в потока от магазинерки и прислужнички, работници и хлебари, без да остави следа.