Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Capture What We Cannot Keep, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Паулина Мичева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Regi(2022)
Издание:
Автор: Беатрис Колин
Заглавие: Цветя от лед и пепел
Преводач: Паулина Мичева
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СофтПрес ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Печатница: „ФолиАрт“ ООД
Излязла от печат: 10.02.2017
Редактор: Виктория Иванова
Коректор: Правда Василева
ISBN: 978-619-151-357-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7994
История
- —Добавяне
31
Ателието на художника се намираше на върха на шест етажа тесни дървени стълби. Там, върху горната част на сградата, бе добавен още един етаж, като големите дървени греди на оригиналния покрив бяха оставени непокътнати да пресичат пространството. Докато се опитваха да нормализират дишането си, Кейт и Алис хвърлиха поглед към рисунките с молив и въглен на жени в различна степен на събличане, които бяха приковани към гредите. На голям триножник в далечния край на тавана имаше предварителна скица на жена, която не носеше нищо, освен голяма шапка. Кейт пристъпи по-близо; това бе Габриел.
— Надявам се, че той не очаква… — започна Кейт.
— Мис Арол ще бъде напълно облечена, разбира се — каза Габриел. — Освен ако самата тя не пожелае да е гола.
— О, не! — ахна Алис. — Не!
— Пошегувах се — засмя се Габриел.
Алис също се разсмя. После и трите жени замълчаха. В далечния край на ателието един прозорец се разтресе от вятъра и навя хлад в стаята. В помещението миришеше на влажна мазилка и варени зеленчуци, на мръсни дрехи и ленено масло. Беше четири следобед, часът, в който художникът се бе съгласил да се срещне с тях. Гълъб гнездеше върху керемидите отгоре. Жена отвори прозорец в един от апартаментите отдолу и започна да кашля. А в далечината, но достатъчно близо, та звукът да стигне до тях, се чуваше пулсиращият ритъм от строителната площадка.
— Той очаква ли ни? — попита Кейт.
— Разбира се! — отговори Габриел. — Съпругът ми ще бъде тук всеки момент.
— Би ли имал нещо против, ако погледна?
Габриел сви рамене. Кейт стъпи върху захвърлена на пода червена копринена роба, купчина мръсни чинии и няколко палитри, изцапани с боя, за да стигне до натрупаните до стената картини.
— Той е изключително високо ценен — каза Габриел. — Но не е това, което бихте нарекли „традиционен“ художник.
Докато преглеждаше платната, Кейт разбра, че не е и особено добър.
— Алис, скъпа моя, вие какво мислите? — попита Габриел. — Със сигурност имате око за тези неща.
— О, да — каза момичето, оглеждайки една след друга скиците. — Харесват ми. Всъщност много ми харесват.
Кейт отиде до далечния край на ателието, където имаше спусната завеса. Зад нея забеляза голямо неоправено легло. Дали спяха тук?
Кейт и Алис току-що се бяха върнали от един хотел в Довил, препоръчан от Габриел. По крайбрежието бе валяло почти всеки ден. Останалите гости бяха многочислени руски семейства и възрастни вдовици.
— Може би го е объркала с друг — опита се да я оправдае повече от веднъж Алис.
— Винаги можем да се върнем в Париж — предлагаше Кейт.
— Градът ще бъде препълнен с туристи. Никой не прекарва август в Париж.
Един ден пристигна млад англичанин с майка си. Мъжът погледна въпросително към тях.
— Не говорете — прошепна Алис. — Не казвайте нищо или те ще разберат.
— Какво ще разберат?
— Че не сме французойки!
И така те прекарваха дните си в принудително мълчание, четяха книги или гледаха сивото море и надвисналите облаци, чакайки, само чакайки да се върнат в Париж. През това време Алис се превърна в активна писателка на писма. Една сутрин на закуска отвори писмо, което току-що бе пристигнало и мълчаливо го прочете.
— Очевидно и в Париж също вали.
Кейт не можа да сдържа повече любопитството си.
— Как е Джейми?
Алис сгъна писмото и я погледна.
— Това не е от Джейми, а от моята приятелка Габриел.
Англичанинът се появи на вратата. Алис поклати глава и наля кафе.
Така че всичко това, посещението в ателието на съпруга й, часът, датата, бяха уредени седмици по-рано. Кейт се чувстваше леко засегната от факта, че Алис й се изплъзва.
Някой идваше по стълбите към ателието на художника. Вратата се отвори с трясък и един мъж нахлу вътре, препъвайки се. Носеше сбирщина от дрехи, които изобщо не си пасваха; панталонът му бе пристегнат с черно въже, на ризата му липсваха копчета, плетената му жилетка бе размъкната. Макар да не бе на повече от 35 и тъмната му коса да бе дълга, отпред на челото бе преждевременно оплешивял.
Без да ги забележи, той се отправи към мивката в ъгъла. Докато вървеше, се видя, че нещо не е наред с десния му крак. Сигурно е следствие от полиомиелит, помисли си Кейт. Всички извърнаха глави встрани, но им бе трудно да пренебрегнат звука от уринирането му.
— Мислех, че ни очакват — прошепна Алис.
Габриел й направи знак с ръка да замълчи.
— Chèri — обади се тя. — Скъпи.
Художникът се обърна, намръщи се за секунда, после изруга, докато затваряше копчелъка си.
— Толкова съжалявам — каза той на английски и избърса ръце в панталоните си. След като целуна Габриел, той подаде ръка на Кейт и Алис. Те се почувстваха задължени да се здрависат с него.
— Мадам… Мадмоазел.
— Може ли да ти представя мис Алис Арол — каза Габриел. — И нейната прислужница.
— Придружителка — поправи я Кейт.
Габриел кимна към нея, но не добави името й.
— Портретът на младата дама — каза художникът. — Сега си спомних. Дайте ми само минута, за да се приведа в благоприличен вид.
— Защо не седнем? — предложи Габриел, след като художникът забърза към далечния край на ателието и дръпна завесата. Имаше обаче само два стола.
— Не се чувствайте длъжна да оставате — обърна се Габриел към Кейт с широка усмивка.
— Аз ще се оправя — добави Алис.
Този ден Габриел носеше представителна рокля от тъмночервена коприна, ръкавици и малка шапка. Трудно бе да се определи възрастта й. Може би трийсет. Лицето й беше почти гладко, без бръчки, косата й беше гъста и тъмна и тя притежаваше уравновесеността на жена, доволна от начина, по който изглежда, жена, която вярва, че красотата е нещо, което се дава на заслужаващите я, а не по случайност. И все пак светлината на утрото разкриваше лицето й по начин, по който по-меката вечерна светлина не успяваше: лекото пожълтяване на кожата, една малка гънка между очите, упорито свитата уста. Нищо от това не можеше да бъдат прикрито с лавандуловата пудра, която носеше.
— Моите уважения — каза Кейт — но предпочитам да остана.
Възцари се кратка, напрегната тишина. Алис хвърли кратък извинителен поглед на Габриел.
После художникът се върна, метнал върху дрехите си мазна черна роба, и заоглежда Алис оценяващо, с присвити очи, взирайки се в лицето й. Сложи пръст под брадичката й и обърна главата й на една страна, после на друга.
— Съвършен профил — промърмори той. — И каква кожа! Тя е истинска красавица!
Алис се изчерви, но бе очевидно, че се наслаждава на вниманието. Габриел разглеждаше съсредоточено ноктите си.
— Казах ти — кимна тя на мъжа си.
— Беше права. За мен ще е удоволствие да я рисувам.
В цялата тази история имаше нещо повече. Алис бе хубава, това бе вярно, но не беше толкова зашеметяваща, колкото я изкара художникът. Тук имаше някаква уловка.
— Каква ще бъде цената на портрета? — попита Кейт.
Габриел я погледна обвинително, Алис изпуфтя.
— Мисис Уолъс! Трябва ли винаги да говорите за такива неща!
— Тя е права да пита — каза художникът. — За приятели няма да има предварително заплащане. Ако ви хареса портретът, ще се споразумеем за цената по-късно, а ако не, забравете!
— Това устройва ли ви? — попита Габриел.
Алис погледна нея, после Кейт.
— Защо не отидете и не разгледате онзи музей, за който винаги говорите? — предложи тя.
— Ако прислужницата ви иска да остане — намеси се Габриел — нека остане.
— Придружителка — напомни Кейт.
Габриел се разсмя.
— Какво си мислите? Че съпругът ми ще компрометира нейната добродетел, докато съм тук? Това ли мислите? В такъв случай наистина съм доста засегната.
— Не казах това — отвърна Кейт.
— Мисис Уолъс — намеси се Алис — всичко ще е наред.
— Не, Алис…
— Прислужницата дърпа конците. Какъв роман!
— Моля ви, просто си вървете! — каза Алис. — Ние ви плащаме, забравихте ли? И аз ви казвам да си вървите.
Лицето на Кейт пламна и тя мигна нервно два пъти. Алис никога не бе говорила с нея с такъв тон. Габриел многозначително погледна часовника си.
— Аз… — започна Кейт.
— Тръгвайте — повтори Алис.
Какво можеше да направи? Тя наистина бе просто придружителка, на която плащаха. Алис бе възрастен човек, тя нямаше власт над нея.
— Добре. Ще се върна след час.
— Нека бъдат два — каза момичето. — Няма да ходя никъде.
Габриел пушеше, когато Кейт се върна в ателието. Изглеждаше нетърпелива да се измъкне оттам и загаси цигарата си и тръгна към вратата почти веднага.
— По същото време следващата седмица! — провикна се към мъжа си и това не беше въпрос, а заповед. — И не ни карай да чакаме.
Не позволиха на Кейт да види картината. На никого не е позволено да вижда портрета, обясни Алис, докато не бъде завършен.
Художникът плакнеше четките си в мивката.
— Колко време ще отнеме според вас? — попита Кейт.
— Зависи — каза той през рамо. — От светлината, от времето, от атмосферата.
— Не бъдете такава шотландка — смъмри я Алис. — Ще отнеме толкова, колкото е необходимо.
По пътя към къщи девойката мълча. Лицето й имаше трескав вид, въпреки че в ателието бе студено. После се обърна към Кейт и на нея й се стори, че Алис току-що се е върнала отнякъде много далеч.
— Съжалявам, че ви говорих така. Прощавате ли ми?
Кейт все още бе засегната от грубото отпращане. Два часа бе скитала из галерията, без да види нищо. Какво искаше Габриел от момичето? Знаеше, че трябва да е повече от заплащането за един портрет, но все още нямаше представа какво би могло да е.
— Прощавате ли ми? — попита отново Алис.
— Разбира се.
— Аз съм достатъчно голяма, за да знам какво правя — заяви девойката и се загледа през прозореца.
Пътуваха в мълчание. Между тях бе зейнала бездна. В Кейт ли беше вината? Тя беше разсеяна, потънала в собствените си мисли, в които бе някъде другаде, обзета от копнеж, който не намаляваше, а ставаше по-силен с всеки изминал ден.
— Знаете, че не е нужно да позирате за портрет, нали? — каза Кейт. — Искам да кажа, може да си направите дагеротип?
Алис се отдръпна и в изражението й се появи нещо от Габриел.
— Дагеротипите са толкова вулгарни! Как може дори да предлагате такова нещо?
Файтонът им стигна до къщата точно когато Джейми излизаше. Цялото напрежение бе изчезнало от лицето му. Той направи дълбок поклон и към двете.
— Моята най-скъпа, красива сестра. И прекрасната мисис Уолъс.
— Какво ти става? — попита го Алис. — Не трябва ли да си на работа по това време?
— Натам съм тръгнал.
Изглеждаше на ръба да й каже нещо, нещо значимо. Но вместо това преглътна и закопча палтото си.
— Наред ли е всичко? — попита Кейт.
Той я изгледа настоятелно, сякаш лицето й можеше да му разкрие какво и колко знае всъщност тя за неговите дела.
— В известен смисъл имах труден период, да — кимна той. — Но го преодолях. И сега може да се каже, че съм отново в подем.
И се усмихна с толкова широка и открита усмивка, че бе невъзможно да не повярваш на думите му.