Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (3)

3

Дори толкова далеч от града реката беше пълна с параходи и речни шлепове, леки лодки и влекачи с вериги, чиито големи колела издигаха на повърхността капещи водни струи от речното корито. Когато пристигнаха, видяха няколко екскурзионни корабчета, bateaux mouches, вързани до понтона, но само едно изглеждаше готово да потегли и от комина му излизаше пушек.

— Quand partez-vous? — попита Кейт. — Кога тръгвате?

— След две минути — отвърна капитанът на английски език.

Според разписанието, поставено в дървена рамка, щеше да им отнеме около час и половина, за да стигнат до Отьой от другата страна на Париж, и малко по-малко, за да се върнат. Докато Джейми се уговаряше с водача на файтона кога да дойде да ги вземе от същото място, Кейт се загледа към реката. Въздухът бе като застинал в този ден, зимната светлина бе с цвят на зелен чай. Редица малки гребни лодки подскачаха по повърхността. Малко по-надолу имаше плаващ ресторант, къпалня и пералня. От дървената платформа няколко жени удряха с пръчки чаршафите в замръзналата вода. Докато Кейт се взираше в гледката пред себе си, сноп слънчеви лъчи проби ранната сутрешна мъгла.

— Можем да седнем отвън — предложи тя, след като си купиха билети и получиха печати.

— Прекалено студено е — отсече Алис.

И така, намериха пейка в кабината, до един запотен прозорец. Корабчето не беше пълно — няколко възрастни двойки, които седяха и гледаха пред себе си в мълчание, една жена с три малки деца и една монахиня. Въздухът беше натежал от миризмата на мухъл, катран и масло от двигателя, а под всичко това се долавяше и леката зловонна смрад на реката.

— Не ми вдъхва особено доверие — каза Алис, избърса прозореца и се загледа навън. — Къде казахте, че се намираме?

— Град, наречен Шарантон — обясни Кейт.

— Знам това. Но има ли нещо интересно тук, освен реката?

Кейт отвори пътеводителя и погледна в индекса.

— Разположен между Булонския лес, Марна и Сена — прочете тя — място, известно най-вече със своята лудница.

Погледна към Алис и двете се разсмяха.

— Толкова за стремежа да открием шика, елегантността и je ne sais quoi^[1] — отбеляза Джейми.

— Казах ви, че трябва да обиколим магазините — каза Алис.

— Дай му шанс — намеси се Джейми. — Още дори не сме напуснали пристанището. Искам да видя колкото се може повече от Париж за времето, което ни остава — не само вътрешността на универсални магазини и на лъскави файтони.

Кейт се загледа в картата на каналите и реките на Париж, сини змии върху тухленочервен фон. След два дни щяха да поемат обратно към Дувър, да пресекат Ламанша и да вземат влака от Лондон за Глазгоу. Изпълваше я тревога, страх, почти неизмерима тъга.

* * *

Беше напуснала апартамента си в Глазгоу през есента на миналата година, след като покри мебелите с чаршафи и отмени всички доставки. В деня на заминаването им валеше силно и уличните канавки бяха пълни с паднали листа и черен водовъртеж от градска мръсотия. Беше изпратила малкия си куфар по-рано, за да го добавят към общия багаж, и измина пеша целия път от Полокшийлдс до града, следвайки пътя на железопътната линия. Докато чакаше Алис и Джейми на гарата, само дъждът и мисълта, че ще подгизне още повече, отколкото вече е, я възпряха да не тръгне обратно към къщи. Защо, запита тя, бе приела ролята на компаньонка, на придружителка на Алис Арол? Но много добре знаеше отговора; подобна работа се приемаше от жени, които нямат друг шанс.

Семейната им вила беше продадена заедно със сребърната посуда от сватбата, още преди години. След няколко лоши съвета обаче финансовите инвестиции на Кейт се бяха стопили почти напълно. Живееше в скромен апартамент с една спалня, на втория етаж на сграда, която гледаше към железопътната линия. След като осъзна, че спестяванията няма да могат да покриват сметките й още дълго, отговори на обява в „Глазгоу хералд“.

— Какъв късмет — каза Уилям Арол по време на интервюто. — Търся жена точно с вашите качества.

После й сподели, че вече е разговарял с дузина кандидатки, но не ги е одобрил по причини, които не възнамерява да обсъжда с нея. След това обаче се приведе напред и се разсмя.

— Между нас казано, едната беше толкова стара, че самата тя имаше нужда от придружител дори само за да се качи по стълбите. Друга бе твърде млада. Изглеждаше така, сякаш се е приготвила да съблазни всеки подходящ заможен мъж, с когото се запознае. Но вие… вие сте зряла жена. Обличате се добре. Образована сте, изтънчена и вдъхвате доверие. Мисис Уолъс, вие сте идеалната придружителка на млади дами.

Облегна се назад, доволен от щедрата си похвала. Кейт се постара да прикрие ефекта, който й бяха оказали думите му.

— Преди да се съглася — каза тя — трябва да знам какво ще се изисква от мен на тази работа.

— Толкова съжалявам — сепна се Арол. — Малко прибързах. От вас се иска да бъдете придружителка на моята племенница и в по-малка степен на племенника ми в продължение на шест месеца. Те ще направят Голямата обиколка — мисля, че така се нарича — из Европа, за да попият културата на континента и да завършат образованието си. Ще поема всички пътни разходи и ще ви предложа щедро възнаграждение. Ако ви звучи приемливо, мястото е ваше.

Алис и Джейми Арол пристигнаха на гарата петнайсет минути по-късно, сред суматоха от чадъри и извинения, придружени от четирима мъже, които носеха два огромни сандъка. Голяма част от приятелите им бяха дошли, за да ги изпратят. Докато носачът качваше багажа в купето им, кондукторът им дръпна дълга лекция. Нямал намерение да ги чака да се прощават с всички, независимо кои и какви са пътниците. След това, когато влакът най-сетне потегли от гарата, Алис отвори прозореца, махна за прощаване на тълпата и малко поплака.

— Ще й намеря богат съпруг — провикна се Джейми. — Германски барон или италиански принц.

— Това, което ти трябва, е съпруга — извика му някой. — За да те вкара в правия път.

Дори когато влакът започна да набира скорост, Кейт все още мислеше, че има време да промени решението си. Загледа се през прозореца, докато се понасяха на юг, и само за част от секундата зърна апартамента си с неговите черни и голи прозорци. Именно тогава осъзна, че всъщност вкъщи не я чака абсолютно нищо.

Влакът за Лондон бе претъпкан, но когато седнаха в ресторанта на първа класа, тя беше единствената, от чиито съхнещи дрехи леко се вдигаше пара. В Дувър, докато чакаха кораба, се показа слънцето. Кейт не си бе взела чадър, за да се предпазва, затова повдигна глава и позволи на есенните слънчеви лъчи да сгреят лицето й. Зад нея бяха осем години дъжд.

* * *

Екскурзионното корабче бе на път да потегли, мостикът бе вдигнат и въжетата — прибрани. Един файтон спря на пътя и от него изскочиха трима млади мъже и три млади жени. Двама от тях се спуснаха по понтона и помолиха капитана да ги изчака.

— Защо не останат за следващото корабче? — попита Алис.

— Може би се опитват да избягат от лудницата — прошепна й Джейми.

Капитанът изчака; корабчето не бе пълно. Мостикът бе спуснат отново и групата се качи на борда, мъкнейки кошници за пикник и бутилки, одеяла и възглавници. Мъжете носеха цветни ризи и ярки копринени жилетки под палтата. Един от тях държеше в ръка малка дървена китара. Жените бяха облечени в леки чаени рокли^[2] в бледосиньо, убиторозово и наситеночервено. Едната носеше букет цветя.

— Не мисля, че са луди — прошепна Алис. — Приличат на хора на изкуството.

— Не е ли едно и също нещо? — отбеляза Джейми.

— Мисля, че това е сватбено тържество — каза Кейт.

Алис погледна през прозореца и видя как групата се настанява на пейките отвън. Облегна се назад и въздъхна разочаровано.

— Защо не седнахме навън?

— Защото ти не поиска — отвърна й Джейми. — Помниш ли?

— А защо ме слушаш? Обикновено никога не ме чуваш!

Джейми погледна Кейт и въздъхна. Сестра ми, сякаш казваше изражението му, е просто непоносима.

Бяха в Париж вече цял месец, в малък апартамент в хотел „Морис“ на улица „Риволи“. Ако зависеше от чичо им, щяха да са в по-евтино жилище. Но той нямаше да разбере колко им струва престоят, докато не получи сметката. Но какво ли разбираше Уилям Арол? Те трябва да се смесят с правилния вид хора, настояваше Алис, а той самият не бе от този вид. Син на стругар, Арол бе започнал работа на девет години и бе учил механика и хидравлика във вечерно училище. На трийсет години вече ръководеше успешен инженерен бизнес — „Далмарнок Айрънуоркс“, разположен в района на Далмарнок, Глазгоу. Фирмата му бе спечелила поръчки за десетки проекти, включително виадукта „Ботуел“ и железопътния мост „Каледониан“, и той бе натрупал малко състояние. Собствената му жена, Елизабет, не бе успяла да го дари с наследници, затова бе насочил цялото си внимание към децата на овдовелия си брат, Алис и Джейми. Племенникът му, надяваше се Арол, в крайна сметка щеше да поеме бизнеса, докато племенницата с финансовата му подкрепа щеше да сключи приличен брак. Парите му бяха нови, но ценностите му бяха решително консервативни.

Парата закипя, перките се завъртяха и от комина се вдигна пушек, корабчето се придвижи в средата на реката и се спусна надолу по течението. Минаваха с пухтене под мостове, покрай ширнали се полета и ронещи се тухлени стени на стари фабрики. Понякога спираха, за да слязат някои от пътниците и да се качат нови, но не се задържаха за повече от няколко минути. Когато приближиха центъра на Париж, по бреговете на реката започнаха да се редят складове. Градът разчиташе на своите водни пътища и шлеповете пренасяха всичко — от цветя до едър рогат добитък, от прясна риба до въглища.

Сена се разделяше около малкия остров — Ил дьо ла Сите, и докато минаваха покрай катедралата „Нотр Дам“, тесните канали бяха доста претоварени. При Парижката община разтоварваха половин дузина шлепове и въздухът беше сладък и тръпчив от миризмата на ябълки. На палубата един от артистичната компания взе китара и започна да подрънква. Жената в роклята от червено кадифе, булката, както предположи Кейт, отпусна глава в скута на млад мъж със светла брада и се загледа в каменната фасада на прочутия Пон Ньоф. Друг мъж отвори бутилка червено вино, разля го в шест чаши и разчупи франзела.

— A votre santé! — провикна се той към приятелите си, към другите пътници, към хората, които надничаха към тях от моста отгоре. — За ваше здраве. Bonne chance!

Късмет!

Малко по-нататък минаха покрай Лувъра в мълчание. Алис бе отказала да влезе вътре, беше възнегодувала срещу предложението за още велики майстори или древни египтяни. Със сигурност, настоя тя, в галерията „Уфици“ във Флоренция има достатъчно изкуство. Параходът продължи, спря до Градините на Тюйлери и след това, от другата страна, до пищния Дом на инвалидите.

— От реката изглежда по-голям — отбеляза Алис. — Припомнете ми, какво има вътре.

— Гробницата на Наполеон — каза Джейми. — Мисля, че трябва да го посетим.

— Не видяхме ли вече достатъчно мъртъвци? — попита Алис. — Колко време прекарахме на гробищата „Пер Лашез“? Часове наред.

— Определено не беше достатъчно — отвърна Джейми. — Само защото се съобразих с теб, не посетихме катакомбите.

— Какво, за бога, им е интересното на купчина кости?

— Ако проявиш желание да погледнеш, може би ще разбереш — отвърна той.

Джейми изгледа сестра си. С напредването на пътуването ставаше все по-малко дипломатичен. Алис, без значение колко бе сладка, никога не се бе славила с приятен нрав.

На Марсово поле покрай кея бяха струпани купчини пръст. Няколко коне и каруци пренасяха камънаци и купища боклук. Десетина мъже копаеха с прави лопати; звукът от ударите с чук отекваше над водата.

— Какво правят? — простена Алис.

— Кулата — обясни Джейми. — Започнали са основите.

В далечния край на площадката Кейт видя няколко мъже, които си водеха бележки. Запита се дали някой от тях не е Емил Нугие.

— Излизам навън — заяви Алис. — За глътка въздух. Сама, ако нямате нищо против.

Изгледа ги, за да види дали Джейми или Кейт ще се опитат да я спрат.

— Върви — каза брат й. — Никой не те спира.

На Кейт изведнъж й дожаля за него, приклещен с две жени в един от най-интересните градове в света.

— Не е нужно да сте с нас през цялото време — каза тя. — Защо не слезете на следващата спирка? Можем да се срещнем за вечеря в хотела по-късно.

Джейми се изправи, напрежението, изписано на лицето му, на мига се изпари.

— Каква чудесна идея. Бих искал да видя картините на Тициан в Лувъра, преди да си тръгнем. Мислите ли, че трябва да се обадя на моя нов познат, инженера? Може да ме сметне за невъзпитан, ако не го направя. Къде ли е визитката, която ми даде?

Извади я от джоба на жилетката си.

— Емил Нугие — прочете той с колебливо френско произношение.

Кейт почувства, че страните й пламват, докато поправяше произношението му.

— Първо трябва да му изпратите бележка. Не може просто да се появите неочаквано.

Джейми се обърна и се втренчи в нея.

— Мислите, че просто трябва да го забравя, нали?

Корабчето се поклащаше по вълните; те просто минаваха през града — туристи, отмятащи забележителностите една по една, нищо повече. Трябваше да спре да иска повече; да спре да жадува непостижимото, особено с нейното минало. Но всъщност, какво значение имаше? След няколко дни се прибират у дома. Нищо не бе заложено, нищо не рискуваше.

— Напротив. Сигурна съм, че и Алис би искала да дойде. Ако го уредите.

— Алис? — повтори намръщено Джейми. После се усмихна. — Убеден съм, че може поне за малко да се престори, че се интересува от инженерство. Чудесна идея! Ще го попитам дали може да приеме и трима ни.

Параходът спря на площад „Трокадеро“.

— Е, слизайте — каза Кейт. — Ако сте решили.

— Благодаря ви, мисис Уолъс — каза той, докато си слагаше шапката. — И кажете на сестра ми, че ще се видим на вечеря.

— Непременно. Но в момента ми се струва, че е малко ангажирана.

И двамата погледнаха през прозореца. Алис бе стиснала с ръце перилото на корабчето. Но погледът й не бе насочен към градските забележителности. Вместо това тя наблюдаваше със смесица от ужас и възхита как една от жените, все още държейки чаша червено вино в едната си ръка, повдигна полите си с другата, при което разкри лилавите си кюлоти, и затанцува сама по палубата.