Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (29)

29

Въпреки големия брой посетители атмосферата вътре в Лувъра бе приглушена. Докато се плъзгаха по паркета на галериите или се изкачваха по каменните стълбища, хората шепнеха, а не разговаряха оживено, както когато се разхождаха по „Риволи“. И все пак повечето от тях не бяха дошли, за да се възхищават на изкуството, поне не на този вид изкуство. Беше събота следобед и валеше. Какво друго можеше да се прави в Париж?

Картинната галерия на първия етаж се бе превърнала в алея, място за спотаени погледи и веене на ветрила, прикрито веселие и ниско възмутено сумтене. Ужасът идваше и под друга форма, не само като образите в картините на Йожен Дьолакроа — вулгарен нюанс на дамаската на нечия рокля или полъхът на евтин одеколон, интересна синина тук или измачкан подгъв там. Подобно на електричество клюките изпълваха с прашене пространството под сводестите тавани — жестоки, хищни и много вероятно, напълно неверни. Но именно това беше забавното — това лековерно колективно поглъщане на слухове, които могат да съсипят всяка репутация и да провалят всеки шанс. Как е възможно знаеш кой да обръща внимание на… не поглеждай сега, след като беше забелязано, че роклята й е знаеш каква? И как може той да продължава да ухажва онази млада жена, след като се знае, че при определена светлина лицето й прилича не на баща й, а на техния кочияш. Всичко беше в интонацията, в лекото понижаване на регистъра, в намека, който подканваше слушателя да се наведе малко по-близо и след това да впрегне въображението си. Заобиколено от голи нимфи и оскъдно облечени фигури от гръцката митология, въображението лесно се разпалваше. Нищо чудно, че толкова много от тези истории бяха чиста измислица.

Опитвайки се да създадат впечатлението, че наистина са културни хора и са тук, за да обогатят духа си, а не да го опетнят, посетителите изпитваха необходимост от време на време да се помотаят пред някое произведение на изкуството и със замислено изражение да се втренчат в него за момент или два. Художници бяха поставили стативите си пред най-известните картини и правеха копия, старателно пресъздавайки палитрите и мазките на Антоан-Жан Грос и Рафаело. Миризмата на маслените им бои се смесваше със силния полъх на пчелен восък от лъснатите подове и с уханието на различни помади; ефектът бе опияняващ — тежък мирис, смесица от дамски будоар и художническо ателие.

За да се отбележи краят на сезона, в края на месеца се провеждаше благотворителен бал. Темата беше „Старите майстори“. И така, точно тази пролетна неделя множество дами бяха довели шивачките си в галерията. Бяха се събрали около „Купидон“ на италианския скулптор Канова, „Света Ана“ на Леонардо да Винчи и „Ангелът на Товия“^[1] на Рембранд, за да обсъдят кройките, платовете, цветовете и прическите.

Алис беше в лошо настроение. Тя бе отегчена от живопис, уморена от статуи и изтощена от антики. Носеше кадифена бледожълта рокля. Цветът й, казваха погледите на другите жени, изобщо не бе подходящ. От дъжда подгъвът бе станал мръсно кафеникав.

— Може ли да си тръгваме вече? — попита тя повече от веднъж.

— Но ние току-що пристигнахме — отвърна Кейт. — И освен това вие настоявахте да дойдем.

Спряха, за да погледнат една творба на Тициан.

— Какво мислите? — попита Кейт.

— За какво?

— За картината — отвърна Кейт. — За Юпитер и Антиопа.

— Очевидно не съм достатъчно образована, за да я разбера.

— Алис… — въздъхна Кейт. — Юпитер е преобразен в сатир…

— Спрете! Вижте! Това е той.

Графът стоеше до картина на Рафаело. Беше в центъра на група млади мъже и разказваше дълга история, която предизвикваше редовни, кратки изблици на смях. Яката на бялата му риза беше отворена и целият му вид бе като на човек, който все още не си е лягал и много държи всички да го знаят. Когато стигна до поантата в разказа, очите му паднаха върху Алис, но не се спряха, а продължиха, плъзгайки се по лицето й, към друга жена, на няколко крачки от нея, жена в бледосиня рокля и сламена шапка. Тя поклати глава в престорено неодобрение, което го накара да се разсмее по-продължително и по-силно от всички останали.

— Бихте ли искали да видите скулптурата? — обърна се Кейт, но Алис бе изчезнала.

Първо Кейт мина по цялата дължина на Картинната галерия, после потърси в Квадратния двор и в Галерията на Аполон. Алис не беше в преддверието, нито я чакаше на стълбището; нямаше и следа от нея. Кейт зави наляво в други, по-малки салони, пълни с бронзови антики, мебели, гоблени, ориенталски тъкани, всеки от които водеше към следващ. Можеше ли Алис да е дошла насам? Тук имаше по-малко хора, отколкото в основните галерии; само възрастни двойки, частни учители и техните ученици и възрастни самотни мъже, които обикаляха, но лесно се разсейваха от потракването на женски токчета по мраморния под.

Докато вървеше, галериите ставаха все по-празни и по-празни. Дебел слой прах лежеше под стъклените витрини на египетските саркофази и античните керамични съдове, по подовете не се забелязваха следи от стъпки. Забърза се, вече почти тичаше. Алис можеше да е навсякъде. Тя не говореше почти никакъв френски, рядко носеше пари в себе си. Може би трябваше да се върне по пътя, по който бе дошла? Може би трябваше да я изчака до главния вход? Спря, за да се ориентира, и осъзна, че е преминала по цялата галерия, която свързваше Стария Лувър с Тюйлери и сега беше в една от галериите около четирите страни на двора на Лувъра. Ако продължи направо, би трябвало да се озове там, откъдето бе тръгнала, нали? И така Кейт продължи, завивайки наляво, после надясно, после отново наляво. Зала с холандските майстори. Беше ли минавала оттук? Картините в тежки златни рамки изглеждаха еднакви. Тежък гонг отекна някъде дълбоко вътре в музея, знак за края на работното време. Зави зад ъгъла. Друга галерия с окачени портрети; мъже, жени, деца, бебета. Тръгна по-бързо, но залите не свършваха, едната преминаваше в друга, поредица от безкрайни демонстрации на династии, предци, поколения богатство. Въздухът беше застоял, сякаш самото време бе хванато в капан и запечатано.

Най-сетне намери отворен прозорец, спря пред него и вдиша хладния въздух. Навън слънцето все още грееше, птиците все още пееха, сенките се удължаваха. Защо, запита се тя, се притеснява толкова? Тя не беше бавачка. Алис бе достатъчно голяма, за да не се загуби в художествена галерия, нали? И все пак, ако бе отново с графа? Тогава какво? Колко лесно може да бъде наранена жена на нейната възраст, колко лесно може да бъде опетнена репутацията й. И тогава, някъде отблизо, дочу весело женско бърборене.

— Мислех си, че ще умра! Без да съм присъствала дори на един-едничък истински бал.

Не можеше да сбърка този глас. Мина тичешком през салоните, докато не стигна до последния, в чийто край имаше само каменно стълбище, водещо надолу, към галерията с гръцките статуи. И там, в подножието му, бе Алис Арол, седнала на една каменна пейка с жената, която Кейт бе забелязала по-рано, жената с бледосиня рокля и сламена шапка.

— Ето ви и вас, мисис Уолъс! — провикна се момичето, когато я видя. — Чакаме ви от цяла вечност, знаете ли? Къде бяхте?

Кейт се опита да си поеме дъх и да преглътне гнева си. Алис бе в безопасност; само това бе важно. Нямаше значение, че тя почти бе полудяла от тревога или че бе обиколила половината музеи. Нито че момичето, изглежда, не се разкайваше ни най-малко за притесненията, които й бе причинило.

— Търсих ви — отвърна Кейт със сдържан глас, поне доколкото й бе по силите да се контролира. — Търсих ви навсякъде всъщност.

— Аз бях тук — отвърна Алис с недоумение, сякаш Кейт е слабоумна. После се засмя. — Къде другаде да бъда?

И добави:

— За щастие не бях сама.

— Толкова е лесно да се загубиш в Лувъра — каза дамата със сламената шапка на английски език, с лек намек за американски акцент. — И има много безскрупулни мъже, които биха се възползвали от една млада жена без придружител.

— Искрено съм ви признателна — каза Кейт.

— Докато ви чакахме, вашата повереница ми разказа как сте дошли в Париж. И колко много би искала да я нарисуват.

— Наистина ли? Алис никога не го е споменавала преди.

— Съпругът ми е художник — продължи жената. — Бих могла да проверя дали има пролука в графика си.

— Не е ли елегантна? — заразказва въодушевено Алис, след като дамата се раздели с тях. — Научила е английски от свой любовник, известен художник, мисля. И беше толкова мила, изчака с мен, докато вие се мотаехте из музея. Каза ми, че всяка млада дама трябва да има свой портрет, който да остави на идните поколения. Знаете ли, мисля, че се сдобих с първата си истинска приятелка в Париж.

Служителят задържа вратата отворена пред тях, за да излязат. Навън бе спряло да вали.

— Името й — продължи Алис — е Габриел.