Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (28)

28

Емил се облегна на дървеното скеле и погледна през желязната решетка. Слънцето се издигаше на изток. Работниците, които изкачваха стълбите, хвърляха дълги сенки върху мястото — редуваща се плетеница от светлина и тъмнина.

— Емил! — прозвуча един глас. — Как върви?

Емил погледна и видя Густав Айфел на противоположния стълб, без шапка и заобиколен от дузина служители.

— Много добре! — провикна се той в отговор. — На 54-тия метър сме. Остават ни само още три! Донесъл съм фотоапарата си, за да запечатам момента!

— Чудесна идея — каза Айфел. — А вие как сте?

— Добре! Наистина много добре.

Нежен повей на вятъра пое шепа ранни цветове от дърветата и ги понесе из въздуха под него. Емил затвори очи и си спомни Кейт, заспала на сгъвката на ръката му, тъмната й разпусната коса, безупречната й като мляко кожа. Някъде в друга сграда, на друга улица може би, някой свиреше на пиано. Купа с портокали стоеше на маса пред прозореца. Нежен бриз повдигна завесата и след това я пусна да падне отново. Без да помръдва, Емил се загледа надолу, към гърдите й, които се издигаха и спускаха равномерно. На мидата на лявото й ухо имаше малка бенка. Дали знаеше за нея? Привилегия на любовниците е да познават тялото на любимите си дори по-добре, отколкото те сами го познават.

Тя вдиша рязко в съня си и той зачака следващия й дъх. Мина сякаш цяла вечност. Най-накрая дойде. Той отново се успокои. Колко крехка е, помисли си Емил, нишката между будността и съня, между живота и смъртта, между любовта и секса. И тогава Кейт отвори очи и го погледна. Спала ли беше изобщо?

— Ти се върна — каза той, повдигна ръката и към устните си и я целуна. Тя отметна косата от очите си, но още в същия миг Емил забеляза как над тях се спуска воал.

— Трябва да тръгвам — каза Кейт.

Седна и след това се наведе през ръба на леглото, за да достигне до бельото си. Първо вдигна долната си риза и я нахлузи през глава. След това, докато той я наблюдаваше, вдигна корсета си и го постави около тялото.

— Да те пристегна ли?

Кейт спря. Внезапно бе станала много свенлива, много сдържана.

— Мога да се справя и сама.

Той гледаше как тя нанизва и стяга връзките, нанизва и пристяга здраво, след това още по-стегнато, докато накрая вече не бе мека, а твърда, талията и ханшът й бяха обхванати от банели, бял сатен и дантела от Валенсия. Върху всичко това сложи още пластове — фусти, шемизетка^[1], а след това и турнюр, който бе направен само от една телена рамка и няколко памучни ленти. Срещу светлината на прозореца долните й дрехи прозираха, линиите на тялото й се очертаваха като силует. Накрая облече черния си кадифен жакет с дантела по яката и маншетите и пола с плисета, гънки и ресни. Никаква светлина не можеше да проникне през плътната тъкан. Тя отново бе непроницаема.

— Ела утре на обекта — каза Емил. — Бих искал да видиш нещо.

Кейт погледна към него, сивите й очи бяха пълни с утринна светлина.

— Мислиш ли, че е добра идея? — попита тя, докато си слагаше ръкавиците.

— Ще стигнем до първата площадка. Това е моментът на истината, моментът, в който ще разберем дали всичко си пасва така, както би трябвало.

— А имало ли е някакво съмнение?

Той посегна към нея и я хвана за ръката.

— Не. Никакво съмнение.

След онази вечер Емил имаше чувството, че животът трябва да спре, че трябва да има някаква пауза — момент, в който всичко да застине, да се възцари тишина, като знак, че светът осъзнава и аплодира случилото се между тях двамата. Вместо това, когато се приближи до Марсово поле, видя, че влаковете все още изпускат пара, щом наближат гара „Сен Лазар“ и Северната гара, димът все още се издига от фабриките в далечните предградия и облаците все още пълзят по небето на запад. Един французин^[2] наскоро бе обявил, че е изобретил така наречената хронофотографска пушка, способна да направи 12 кадъра за секунда: фотографията се развиваше. Светът, изглежда, вървеше по-бързо, времето сякаш се бе ускорило. И над всичко това продължаваше да се извисява желязната кула, която нарастваше с всеки ден почти видимо пред очите на хората като метален бамбук, изпълнен с жизнена енергия.

Вярно бе обаче, че през последните месеци работата по кулата бе спирана няколко пъти от градските власти. Пресата отразяваше истерично строежа, а някои вестници спекулираха, че кулата може да се срути и да смаже околните сгради. Айфел се бе съгласил да компенсира всеки жител, засегнат неблагоприятно от строежа — оскърбените от гледката, шегуваше се той насаме, не бяха включени в предложението. Беше се съгласил и да плати за разрушаване на кулата, ако се окажеше, че е опасна. Но дебатът продължаваше. Цитираха един математик, който твърдеше, че според неговите изчисления кулата ще се срути. Други твърдяха, че тя бавно ще потъне. По-малко запознатите с науката хора смятаха, че кулата не е нищо повече от гигантски гръмоотвод, който ще привлича повече гръмотевични бури в Париж и електрическият заряд ще избие всички риби в реките. Това бе повод за много шеги в офиса, докато работниците не започнаха да се появяват на вратата при всеки по-силен дъжд и да искат гаранции, че няма да бъдат ударени от ток.

Това, което обществеността не осъзнаваше, бе, че най-важната част от конструкцията не е връхната част на кулата, а тази, която предстоеше да бъде достигната. Площадката на първия етаж, където четирите стълба се събираха, трябваше да бъде абсолютно подравнена. Дори милиметър не на място и кулата отгоре щеше да се наклони. Айфел беше измислил метод, подобен на този, който използваше при мостовете: с помощта на пълни с пясък цилиндри и на хидравлични крикове, положени дълбоко в основите, всеки стълб можеше да бъде преместен нагоре или надолу, с минимални движения, докато не бъде застопорен на място.

Емил завърза шала малко по-стегнато около врата си и пъхна и двете си ръце под мишниците. Работниците довършваха последните части; нямаше какво да прави, освен да чака. От мястото, където стоеше, цялата структура все още приличаше на паяжина от стомана и дърво, от болтове и метални скоби и бе трудно човек мислено да си представи какво ще остане и какво, в крайна сметка, щеше да бъде махнато. Четирите крака на кулата бяха толкова високи, че сега трябваше да бъдат поддържани от огромни пирамидални дървени скелета. Пояс от хоризонтални подпори, стоманена рамка с дълбочина осем метра бе прикована отгоре им. След като бъде прикрепена към стълбовете, тя ще образува върха на пиедестала и кулата вече ще стои самостоятелно.

— Това е! — провикна се бригадирът. — Готови сме, когато кажете!

— Отлично! — извика Густав. — Ще започваме ли? Нямам цял ден!

Напоследък Айфел не се появяваше често на обекта. Говореше се, че идва редовно през нощта, качва се на скелето и инспектира работата с фенер, когато работниците не са наоколо. Въпреки че кулата бе негов приоритет, току-що бе нает и за строежа на Панамския канал. Вече бе изпратил 2500 мъже в Панама, за да започнат копаенето на десет шлюза. Независимо от факта, че това бе проект за 125 милиона франка, платени от обществото под формата на държавни облигации, Айфел не се бе уплашил. Бе решил да започне строителството на шлюзовете веднага, тук, в Бретан. Това беше изключително амбициозен подход и Емил искрено се надяваше, заради своя работодател, че ще се отплати.

Докато бригадирът даваше знак на занитвачите да спуснат огромната метална рамка на място с помощта на въже, Емил изведнъж се притесни. Всичко бе въпрос на баланс, на равновесие. Какво ще стане, ако е направил погрешно изчисление или е пропуснал нит, дори съвсем малко накриво? Какво ще стане, ако разликата във височината на стълбовете е твърде голяма, за да се регулира само с въздух и пясък? И тогава очите му зърнаха нещо да се движи нагоре по една от стълбите. Крайчец синя коприна и кадифена баста, извивка на корсет и преплитане на панделка на стоманена кука, женски смях, вееща се къдрица сред вледеняващия въздух. Познаваше този глас, това тяло; познаваше начина, по който жената се движеше. Това бе Габриел.

— Кажете на тези хора да слязат долу — провикна се той към бригадира. — Не може да има посетители на строежа без разрешение. Особено днес!

Какво, за бога, правеше Габриел тук? И то точно сега, от всички възможни дни? Различи лицето й през плетеницата от стомана и тел, подпори и дим, когато тя вдигна глава и погледна нагоре. След това се наведе, за да се хване за ръката на един мъж; мъж с доста обемисто тяло и големи мустаци. Емил зърна очите, устата й, триъгълника на голата й шия, но се отдръпна, преди тя да го види.

— Но това е министърът на вътрешните работи — обясни му бригадирът. — Той има разрешение.

— Готови! — извика Айфел. — Номер три трябва да е по-високо. Повишение с два милиметра! Емил? Как изглежда оттам?

Емил се наведе надолу, за да огледа височината. И все пак не можеше да се съсредоточи; сърцето му биеше и ръцете му бяха влажни. Примигна и светът започна да се олюлява пред него, хоризонталите и вертикалите вече нямаха смисъл, центърът на тежестта му бе изчезнал.

— Мосю Нугие!

Три ръце се стрелнаха, за да го издърпат от ръба на площадката, и той бе изтеглен назад, десетина пръсти се бяха впили болезнено в рамото му, други го бяха хванали за яката, която се скъса.

— Добре съм — каза той няколко пъти, докато разтриваше рамото си. — Съвсем добре съм.

И после отново се разнесе смехът на Габриел, сладък, висок и жесток.

— Разчистете обекта! — изкрещя Емил. — Това не е „Нотр Дам“! Разкарайте тези хора оттук!

Очите на бригадира трепнаха няколко пъти. Той очакваше да му поиска вода, кафе или нещо друго.

— Разбира се — кимна и се спусна надолу по най-близката стълба.

Чу се силно изсвирване. Всички стълбове бяха с правилната височина, снижени или повдигнати, за да бъдат абсолютно подравнени. Бяха се справили. Работниците започнаха да ръкопляскат, знаеха колко важен е този момент. Всичко беше точно така, както трябваше да бъде. И после той видя две фигури да разговарят с трета близо до оградата. Бяха братът и сестрата Арол и мисис Уолъс. Алис се смееше на нещо, което брат й казваше, а лицето на Кейт бе ведро, спокойно и красиво.

— Емил! — извика Айфел. — Снимайте!

— Една минута!

Той се засуети с кутията на фотоапарата, изпусна я, после я хвана и след това отново я изтърва през ръба на скелето.

— Пазете се! — провикна се Емил. Но тежкото черно тяло на апарата, с неговия обектив хармоника и стъклена плака, вече летеше надолу, въртеше се спираловидно и се блъскаше в металните греди, преди да се приземи на земята далеч под него и да се разтроши на парчета, вдигайки малък облак прах.

Габриел вдигна глава нагоре и този път го видя. Неволно Емил погледна към фигурите до оградата. Габриел проследи погледа му и забеляза Арол. Той знаеше, че тя веднага ще разпознае какви са — чужденци, богати и поне една от тях — Алис, идеална кандидатка за брак.