Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (27)

27

Кейт хвана писалката и се втренчи в перфорираната телеграмна бланка. Чувството за неотложност, което я бе завладяло предишния ден, увереността, че е най-редно веднага да изпрати телеграма, сега се бе разсеяла. Кои думи да избере? Как би могла да обясни станалото? Трябваше да е кратка, абсолютно ясна, пряма. Започна да пише. До: Уилям Арол, получател. „Далмарнок Айрънуоркс“, Глазгоу. Съобщение: Алис и Джейми са добре. И после какво? Да му каже истината. Джейми има сериозни дългове. Нужно ли бе да му съобщи точно колко? Тя не би трябвало да знае. Нищо не върви според плановете ни. И тримата сме изгубени.

Бързо накъса листа и хвърли парчетата в кошчето за боклук. Какво си мислеше? Сега трябваше да се нареди отново на опашката и да поиска друга бланка за телеграма. В началото на вечерта пощата бе пълна. Десетки хора, парижани и чужденци, се редяха на опашка, за да изпратят писма, пратки и телеграми в чужбина. Писмата за вечерните влакове до Лондон, Берлин и Рим се пускаха тук до 17:30, след този час подателят трябваше да отиде директно до гарата, ако иска да изпрати писмо. Вече бе 17:25 и въздухът бе натежал от нетърпението на чакащите, докато опашките продължаваха да нарастват.

Всички пощенски станции в Париж имаха сини лампи отвън. Тази, на улица „Лувър“, бе най-голямата, Централната поща. Редици от гишета бяха разположени от двете страни на залата под високия купол на тавана. Имаше опашка, поне донякъде, тъй като местните жители изглежда смятаха, че са в правото си да пререждат чужденците, да отместват туристите от пътя си с лакти и след това да пренебрегват оплакванията им, викайки силно je ǹai pas compris. Неразбирането на езика винаги е извинение. Беше петък вечер и те мислеха за по-важни неща; уговорките тепърва трябваше да се потвърждават, да се уточнят местата за срещите, да се организират вечери.

— Кажете му, че ще се срещнем в Жокейския клуб^[1] в девет — диктуваше един човек на телеграфния служител, докато слагаше шапката си и се приготвяше да се насочи към превоза си. — Ако не успее, тогава по-късно в клуб „Арт“ на ул. „Волни“.

— Майка почина снощи — издиктува следващият човек на опашката на същия оператор. — Прати пари за погребение.

Въпреки че газовите лампи работеха с пълна сила, опушената жълта светлина, която излъчваха, караше хората в залата да изглеждат по-изтощени, а обстановката — по-занемарена и мръсна. Освен малцината, които използваха пощата, за да уредят своя трескав социален живот, това място сякаш бе убежище на отчаяните, самотните или наскоро опечалените и човек почти можеше да вкуси болката им. Наред с натрапчивата миризма на лепило и омекнала хартия, пипана от ръцете на хиляди хора, се усещаше и вонята на застояло вино и остър мирис, който не можеше да бъде сбъркан, мирисът на безпокойството.

Зад гишетата служителите излъчваха видимо безразличие, докато приемаха съобщения от интимен характер на френски и картички, изписани на ръка на езици, които не разбираха. Раждания, смърт, брак или най-често срещаните молби за пари — всички те бяха драскали тези думи безброй пъти и в резултат вече не изпитваха какъвто и да е интерес към тях.

Докато Кейт чакаше, висок млад мъж в предната част на опашката купи три картички от пневматичната пощенска система по 30 сантима всяка. Те дойдоха по тръбата, прикрепени към собствени кутии. Мъжът първо погледна през рамо, за да се увери, че никой не го наблюдава, след това крадешком написа три кратки съобщения, постави всяка картичка в кутията й и проследи с поглед как операторът ги пъха една след друга в херметизираната тръба и въздухът ги засмуква. На кого бе писал? На любовниците си? На кредиторите? На семейството си? Кейт си представи как картичките трополят по тръбите под Париж, пътувайки до различните си дестинации със своите новини, без значение добри или лоши.

Щом дойде редът й, тя поиска още хартия от касата, която й дадоха неохотно срещу малка такса, след това застана пак на дългия мраморен плот и се опита да състави телеграмата. И още веднъж ръката й увисна във въздуха над листа, без да може да намери думите, които знаеше, че трябва да напише. Откакто бе видяла сметката за публичния дом, се вглеждаше в лицето на Джейми, търсейки някакви признаци на тревога. Вярно е, че той като че ли вече почти не ядеше; на масата поглъщаше хапка или две и след това се извиняваше, като заявяваше, че е ял преди това на обекта. Една сутрин се засякоха на стълбите и Кейт се протегна и докосна ръката му.

— Как сте, Джейми?

Той изглеждаше искрено озадачен от въпроса.

— Добре, благодаря.

Думите се бореха на върха на езика й, напираха да излязат, да му каже, че знае. Мигна смутено, докато се опитваше да оформи обвинението си възможно най-внимателно, но Джейми прие паузата като сигнал, че може да си тръгне.

— Не трябва да закъснявам — извика той, спускайки се надолу по стълбите. — Ще работя до късно вечерта. Предайте извиненията ми на Алис и й кажете, че няма да се върна за вечеря.

Къде прекарваше времето си? Все по-рядко се задържаше вкъщи, а когато се връщаше, очите му бяха зачервени от изтощение и лицето му бе бледо, и все пак не бе в депресия, определено не бе нещо подобно. Като че ли живееше на нерви и въздух, на кафе и тютюн. Беше виждала това и преди и разпознаваше знаците, но тези състояния никога не бяха продължавали повече от един или два дни, никоя жена не бе успяла да задържи вниманието му по-дълго. Тази очевидно бе различна, предположи Кейт.

Искаше да се радва за Джейми, да го поздрави, че е намерил жена, която е предизвикала толкова силни и постоянни чувства у него. И все пак бе малко вероятно някога да се срещне с нея. Кейт не беше наивна; знаеше, че мъжете имат любовници, demi-mondaines. Също така знаеше, че Джейми не може да си позволи да издържа такава жена.

А какво да каже за Алис? От вечерта, която бяха прекарали на пързалката в Булонския лес, тя бе неспокойна, настроението й се менеше непрекъснато и ту бе обзета от въодушевление, ту изпадаше в униние. Беше очевидно, че очаква съобщение, покана, някакъв знак. Без значение какво се бе случило или какво й бе обещано на пързалката, нищо не пристигна в дома им. Но Алис все още чакаше пощата три пъти на ден, все още подскачаше при всяко потропване на вратата или при тракането на файтон отвън на улицата, все още се надяваше, макар вероятността да се случи нещо да бе все по-нищожна.

Кейт отново написа името и адреса на Арол. Въпреки цялата й решителност на гарата, тя бе променила намерението си. Щеше да обясни ситуацията възможно най-тактично и да помоли Уилям Арол да изпрати банков превод, за да платят дълга на Джейми. Щеше да признае, че за съжаление, се е провалила. Една телеграма и бъдещето им щеше да е ясно, щяха да си съберат багажа и да напуснат Париж веднага. Обратно в Глазгоу Алис щеше да се омъжи за Свинската зурла, Джейми щеше да бъде уреден на някаква фиктивна длъжност във фабриката на чичо си, а тя щеше да се върне към живота си на примерна вдовица, живот на предпазливост и пестеливост, в който по цял ден ще лъска пейките в църквата и ще подрежда цветната украса. За момент зърна отражението си в тъмното стъкло на прозореца. Дали си личеше? Беше ли очевидно, по извивката на устните й или по разширените зеници? Можеше ли някой да види екстаза, който я изпълваше при мисълта за него, за лицето, за устните и името му, този нежен звук: Емил Нугие.

Бележката му пристигна точно когато излизаше на всекидневната си разходка. Алис очакваше шивачката и щеше да бъде заета поне час-два. Той пишеше, че има нещо, което би искал да й даде, снимката от балона. Питаше я дали би могла да отиде и да я вземе от портиера му и бе написал адреса си, улица в пети арондисман.

Няма никакъв риск, си бе казала тя, той ще бъде на работа. Но когато пристигна, портиерът нямаше нищо за нея. Мосю Нугие обаче се бил прибрал преди десет минути. Би ли искала да се качи?

Взе асансьора до третия етаж, където той спря с тежка въздишка. Вместо да издърпа металната решетка на вратата, Кейт се поколеба. Редно ли бе да търси неженен мъж в дома му? Беше ли благоприлично? Но тя не бе момиче, беше пълнолетна жена, вдовица. И все пак това не бе просто някакъв мъж. Беше Емил Нугие. Знаеше, че не трябва да излиза от асансьора, знаеше, че трябва да се върне във фоайето. Знаеше го, но пръстите й се бяха вкопчили в металната дръжка на вратата и не я пускаха.

Изведнъж вратата на апартамента на Емил се отвори и ето го, той бе там, с палто, но без шапка, държащ плик в ръка. Стресна се, когато я видя.

— Ето я и нея самата… Можете ли да се справите с асансьора? Кейт го погледна през решетките, той от едната страна, тя от другата.

— Аз… Така мисля.

Надяваше се, че не е забелязал как руменината плъзва по лицето й, надяваше се, че не вижда потрепването на ръцете й. Решетката издрънча, когато я дръпна назад.

— Лесно ли намерихте адреса?

— Да.

— Моля. Заповядайте.

След като взе палтото и шапката й, той я въведе в гостната. Няколко картини висяха по стените, малки етюди в ярки цветове.

— Сьора? — попита тя.

— Точно така. Бихте ли искали кафе, вино, вода?

Кейт поклати глава. Камбаните на църквата „Сен Северни“ започнаха да бият. За миг и двамата се умълчаха.

— Снимката? — подсети го тя.

— Разбира се — той й я подаде.

Бяло небе, черен ракитен кош, тънките нишки на въжетата на балона, размазани движения и там, в средата, на перфектен фокус, една жена със затворени очи.

— Това беше пробна снимка — каза Емил.

Застана до нея и погледна снимката през рамото й.

— Виждате ли този мъж — посочи й петно от нечий гръб. — Постоянно вървеше пред мен. Сигурно съсипа най-малко шест плаки.

Тя се усмихна.

— Защо съм толкова ясна, а всички останали са размити?

— Защото бяхте напълно неподвижна — обясни той тихо. — Всички други се движеха.

Снимката бе в ръцете й, но тя осъзнаваше само неговото присъствие, само дъха му, парещ тила й.

— Благодаря, че сте помислили за мен.

— Кейт — каза той, гласът му бе съвсем малко по-висок от шепот. — Мисля за теб през цялото време.

Колко затворени врати ги деляха от града? Три? Четири? За първи път бяха съвсем сами. Той също го знаеше. Внимателно взе снимката от ръцете й, наведе се бавно към нея и я целуна по шията.

— Да спра ли?

Да, той трябва да спре. Помисли за последствията, каза си тя, помисли за цената, която ще платиш. Но не послуша гласа в главата си, не му обърна внимание. Вместо това изви глава и го целуна по устните.

В пощенската служба Кейт остави писалката и закри лицето си с ръце. Какво бе сторила? Беше срамно, ужасно, прекрасно. Помнеше всичко, което се бе случило след това, топлината на ръцете му, чувството за лекота, когато най-накрая бе разкопчана, развързана, освободена, когато отново можеше да диша, когато можеше да почувства с всеки сантиметър от кожата си мекотата на неговата кожа.

Трябваше да напише телеграмата. Но ако го стореше, щеше да обрече и тримата на живот — не в ада, но в чистилището, живот, който никой от тях не искаше. Пощата скоро щеше да затвори. Телеграмата. Тя бе допуснала интимност с мъж, когото едва познаваше, мъж, който не бе неин съпруг. Какво ли си мислеше той за нея? Какво мислеше тя за себе си? Вече не бе сигурна. И все пак… толкова ужасно ли беше? Правилата са направени, за да се нарушават, нали?

Погледна отново името на Уилям Арол. После скъса листа на две и след това на четири, на осем, на шестнайсет, докато от думите й не остана нищо, освен чертички мастило по накъсаните парченца хартия.