Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (25)

25

Влакът за връзка с парахода от Англия закъсняваше. Кейт стоеше на перона и наблюдаваше сводестия таван на гарата, който бавно изплуваше отново през дима и парата на заминаващите влакове. Очакваше един сандък с коледни подаръци, кутия с шотландски сладки, каквито не можеха да се намерят в Париж, пита от Селкърк, калъп масло и коледен пудинг със сливи. Щеше да даде част от подаръците на икономката в опит да подслади киселия й нрав и да я благоразположи, макар да се съмняваше, че ще има ефект. Ако Джейми я събудеше още веднъж посред нощ, понеже е забравил ключовете си, Кейт бе сигурна, че жената ще й връчи предизвестие за напускане. В момента се водеше война на изтощение. Според Кейт икономката оставаше само защото бе уверена, че тя ще издържи по-дълго присъствието им, отколкото те — предизвикателствата на Париж.

Въпреки че беше почти десет сутринта, градът сякаш още спеше; сутрешният наплив от хора бе приключил, а обедната треска още не бе започнала. Когато слезе от файтона и пристъпи пред гарата, Кейт усети слабата, но безпогрешно различима воня на нещастие. Купчина мръсни одеяла бяха струпани над решетките на метрото, през които излизаше топъл въздух. Лицето на една старица надничаше изпод мръсното й боне.

— Мадам… Може ли да ми дадете няколко монети за супа? Аз съм вдовица. Какво съм направила, за да заслужа такава участ?

Кейт бе залята от вълна на съжаление. Една жена може толкова лесно да изпадне от достойно положение до пълна мизерия, много по-лесно, отколкото хората предполагат. Освен това самата тя бе извършила достатъчно неща, за да заслужи дори по-лоша съдба. Имаше време, когато бе пожелавала смъртта на мъжа си, след това бе копняла за собствената си смърт, за изход, за изящно бягство, за нежно отплуване в дълбините на отвъдното. Какво я бе спряло? Само мисълта, че в крайна сметка така Сол ще спечели.

— Бог да ви благослови — каза жената, след като Кейт пусна няколко монети в отворената й длан.

Порив на вятъра премина над перона и разпиля страниците на вестниците по земята и по подредените една върху друга празни колички за багаж, чиито дръжки бяха протегнати като ръце. Изведнъж се видя в един паралелен живот; лицето й на прозореца на къщата на Роланд Синклер на площада, отвято дотам от някакъв зъл вятър. Обърна се и тръгна към края на перона. Щеше да поговори с Джейми, щеше да разбере какво би могло да се направи. Що се отнася до Алис, щеше да я държи плътно до себе си, нямаше да я изпуска от поглед. Уилям Арол й се бе доверил, той я бе спасил и тя му дължеше всичко, което имаше. А Емил Нугие? Припомни си един от любимите цитати на дядо й от Аристотел: „Предпочитам невъзможното, което убеждава, пред възможното, което не звучи убедително“.

Влакът пристигна и разтовариха огромен сандък, по-голям, отколкото я бе предупредил Уилям Арол, с нейното име върху него. Когато носачът го стовари на тротоара до нея, Кейт изпита внезапно желание да го разопакова веднага, тук, на самата гара, да извади храната, подаръците, бонбоните и да раздаде всичко. Щеше да даде част от подаръците на старицата. Но когато стигна до решетките над метрото, жената беше изчезнала и мястото й бе заето от друг скитник — мъж с куче.