Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (20)

20

Ранният скреж покри града, заледи тротоарите и избродира изящна дантела по прозорците и оранжериите. Емил знаеше, че железните греди на кулата ще се свият от студа, ще се скъсят съвсем леко при минусовите температури. Но те го бяха изчислили, нямаше да се отрази на издръжливостта на конструкцията. Строителната площадка на Марсово поле все още бе грозна гледка, хаос от хоризонтали и вертикали, от дърво и желязо, земята отдолу — осеяна с ями, вече покрити с лед. От разстояние кулата приличаше на метален нокът, издигащ се от повърхността. Беше невъзможно да се прозре в какво щеше да се превърне, как тези грозни метални подпори, наведени навътре, накланящи се, сякаш всеки момент могат да паднат, в крайна сметка щяха да образуват четири елегантни крака. Нищо чудно, че хората все още изглеждаха толкова ужасени, когато минаваха покрай обекта. По-възрастните сигурно помнеха разрушенията на барон Осман и годините на прах и мръсотия, които бяха последвали, когато той бе съборил претъпканите бедняшки квартали на стария Париж, за да направи място за новите си булеварди и широките отворени пространства.

Беше почти пладне, но мъглата, която покриваше града, все още не се бе вдигнала. Емил усещаше студа под краката си, пълзящ нагоре през подметките на ботушите му. Пръстите на краката и ръцете му вече бяха изтръпнали. Студът не го бе завладял или сграбчил; ефектът му бе много по-подмолен. Той предизвикаше вътрешно свиване, загуба на усещане, пълна безчувственост.

След пътуването с велосипеди написа писмо на Кейт Уолъс и предложи друга екскурзия. Тя му върна отговор, в който казваше, че уви, те не са на разположение. Не даде никакво обяснение, никаква фалшива надежда, никакво поощрение. И все пак той знаеше, че тя знае, че той постъпва неискрено. Алис Арол бе подходящата кандидатка за него, тази, която майка му би избрала за снаха. Кейт бе просто придружителка, наета компаньонка.

Казваше си, че трябва да забрави мисис Уолъс, да заличи от паметта си лицето, гласа, образа й, но тя продължаваше да се появява в сънищата му; в един от тях я събличаше, дантела по дантела, освобождаваше я от скелето на мрачните дрехи, които я ограничаваха. В друг я целуваше в дрешника. В трети я бе завел у дома си и я представи на майка си, но почти през цялата вечер майка му повтаряше, че тя не е подходяща в нито едно отношение. И после се обърна и установи, че Кейт се е превърнала в Алис Арол и той се е оженил за нея по погрешка.

Преди седмица на състезанията на хиподрума „Лонгшан“ бе наблюдавал как красивият сив кон, на който бе заложил десет франка и чийто коефициент за печалба бе 200 към едно, изпревари всички останали и пресече финалната линия с толкова радостен ход, че Емил се изкуши да нададе тържествуващ вик.

— Той спечели!

— Изхвърли жокея си преди три обиколки — каза Густав. — Така че не се брои. Опасявам се, че изгубихте парите си.

— Не бях забелязал.

— Следващия път заложете на някой от фаворитите. Без значение какво ви диктува сърцето, постъпете разумно.

Но Емил никога не постъпваше разумно; не беше в кръвта му.

Въглищният дим и катранът заседнаха в гърлото му. Както винаги, можеше да усети мириса на строителния обект, преди да го види. Въздухът ехтеше от звънката музика на занитвачите, работещи високо горе, оркестър от метал, удрящ метал, изпъкващ над рева на тимпаните и пращенето на огъня. Докато се изкачи по дървеното скеле до нивото, където искрите се спускаха като водопад от чуковете на работниците, очите му вече сълзяха от дима. Мъжете пазеха равновесие на тесните первази, върху които работеха. Височината изглежда не им правеше никакво впечатление. Един дори се обърна, вдигна шапката си и му пожела „добро утро“.

— Колко остава? — попита Емил бригадира.

— Двайсет метра, докато стигнем до първата площадка.

— Върви добре. Въпреки всички прогнози.

— Това е доказателството — заяви ръководителят на строежа. — За да получиш нещо в този живот, трябва да рискуваш.

Емил погледна към града отдолу. Кейт беше там някъде, разресваше косата си или четеше книга, разхождаше се из пустите паркове или гледаше към извисяващата се кула. Арол щяха да останат в Париж, докато строежът завърши. Щеше да напише още едно писмо, да предложи друга изложба, друга екскурзия.

— Може ли да опитам? — попита той бригадира.

Наредиха на един занитвач да му подаде инструмента си.

Нажеженият нит бе поставен в отвора с помощта на клещи и Емил го удари веднъж, два пъти, три пъти, докато той се сплеска напълно.