Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (2)

2

И всичко бе бяло. Емил погледна нагоре, към пространството, където щеше да се извисява кулата, сред бавния водовъртеж от сняг, който се спускаше изящно от небето. Ледени цветя, така наричаха понякога снежинките. Хвана една в ръката си и се загледа в нея, докато тя се разтапяше и се превръщаше в капка вода. Дали хубавите неща са по-красиви, защото не можеш да ги задържиш? Кулата нямаше да остане много дълго: само двайсет години^[1]. В сравнение с други съоръжения с такъв размер това бе като мигване — кратко трепване на окото, един-единствен миг, едно ледено цвете.

Представи си Габриел, лежаща в леглото му тази сутрин, с разпусната тъмна коса, с незавързана рокля. Колко дълго щеше да продължи аферата им? Седмица? Месец? Със сигурност не много повече. Изведнъж закопня за простота, за честност, за липсата на фалш и за прям поглед, като на жената, която току-що бе срещнал на балона. Но това бе Париж и нищо не бе просто. Отношенията винаги вървяха с уговорки.

Габриел смяташе, че той е късметлия, задето е с нея. Тя се движеше в кръгове, в които Нугие не бе добре дошъл; позираше на художници и бе интимна с повечето от тях, или поне така го караше да вярва, когато подмяташе небрежно имената на Дега, Реноар и Моне и партитата на лодки, които те организираха за нея в „Мезон Фурнез“^[2]. Не държеше в тайна и че е омъжена за един по-малко известен художник, който нямаше нищо против това, което тя вършеше. Веднъж бе споменала и дъщеря, момиче на около осем, което бяха оставили при баба му и дядо му.

Връзката им бе започнала преди три месеца, когато бяха спрели един и същ файтон пред театъра на площад „Шатле“. Валеше силно и всеки бе настоял другият да го вземе, докато един джентълмен с шапка ги изпревари, скочи вътре и им го измъкна под носа. За да потушат общото си възмущение, решиха, че чашка или две коняк в бара на театъра е добра идея. По-късно Емил повика друг превоз, но този път и двамата се качиха.

Разбира се, той знаеше, че връзката им е нестабилна, несериозна, непростима, но за момента устройваше и двамата. Подаряваше й хубави дрехи и бижута, а тя му връщаше услугата по други начини. Щом се почувстваше виновен към нея, Нугие посещаваше любимия й магазин за парфюми, „Бушерон“, на площад „Вандом“.

— Ще дойдеш ли на откриването на изложбата? — попита го Габриел тази сутрин. Стоеше пред малкото огледало и наместваше шапката си, прикрепвайки я с фиби.

— Мъжът ти ще бъде ли там?

— Той излага дванайсет картини. Така че, да, очаквам да бъде.

— Тогава, не.

Нугие се обърна, изпъна се по гръб на леглото и се загледа в тавана.

— Все още е разстроен, че не бе избран за участие в изложбата на импресионистите в Ню Йорк — продължи тя, без да забелязва раздразнението му.

— Има ли картини, на които е рисувал теб?

Габриел спря това, което правеше, и го погледна.

— Няколко. Защо?

— Просто така.

Той се измъкна от леглото и започна да се облича. Докато закачаше яката си и закопчаваше тирантите, си спомни как кръвта му бе почнала да пулсира под допира на дланта й, как тялото му бе капитулирало под пръстите й. Тя владееше ритъма на сърцето му, но не и самото му сърце. Тогава защо се дразнеше, когато си я представя с друг мъж?

Габриел го наблюдаваше в огледалото. Накрая се обърна.

— Емил, ядосан ли си?

— Не! Трябва да отивам на работа, това е всичко. Ще закъснея.

— Но още няма дори осем часът.

Тя свали шапката и я метна настрана; разкопча яката му, целуна го по врата, по ухото, по устата, а след това отново го хвана за ръцете и го дръпна към леглото.

— Бих искал да те нарисувам — прошепна и той по-късно.

— Но как, за Бога, ще изглеждам? — разсмя се тя. — Със стоманена греда за лице, може би, и с два болта за очи?

Това виждаше в него; той бе инженер, а не художник. И все пак в работата му имаше изкуство, в извисяващата се конструкция, в дъгата на моста, във всяка рамка от светлина, въздух и желязо.

— Може би ще си промениш мнението, когато видиш кулата.

— Как може металът, прикачен към друг метал, да е изкуство? — попита Габриел.

— Почакай и ще разбереш. Почакай, докато застанеш на върха й и видиш под себе си целия град.

— Но защо ще искам да го правя? — настоя тя.

— А защо не? — отвърна той. — Защото можеш!

Тя го погледна, повдигна брадичка и присви очи.

— Ще повярвам, когато го видя — каза и се претърколи настрани от него.

Баща му бе имал любовници през годините. Идваха в стъкларската фабрика късно вечер, когато пещите се охлаждаха и духачите на стъкло се бяха прибрали по домовете си. Емил ги помнеше ясно: Луиз с червената коса; Шантел, жената на хлебаря; Мириам, която имаше красив напевен глас. Майка му със сигурност знаеше — всички други знаеха, но понасяше стоически положението. Седрик Нугие бе собственик на фабрика, важен човек в малкия град Ла Вилет, в покрайнините на Париж. Стига да избягваше скандали, можеше да прави каквото поиска.

На тези години обаче Емил се нуждаеше от жена, не от любовница. Но какво би могъл да й предложи? Въпреки че бе наследил апартамент в пети арондисман^[3] в Париж, рядко го използваше. Пътуваше по работа — в Португалия, Америка, Унгария, Русия — и живееше месеци наред по хотели. Строителството на кулата бе една от първите му задачи в Париж и понякога се чудеше дали не възприема града, света, живота си като мимолетен посетител, сякаш просто минава оттук. Едно мигване, или две, и всичко щеше да изчезне. И все пак скоро трябваше да се ожени и да има деца, за предпочитане бе жената да е богата, с пари, които да инвестира в семейната фабрика. Подсещаха го за това всяка седмица, когато посещаваше майка си; тя живееше с надеждата, че един ден ще умре спокойно, знаейки, че родът Нугие, с всички негови стари родственици и старомоден бизнес, ще има наследници, които да го продължат.

Снегът не успяваше да се задържи, топеше се по паважа веднага щом стигнеше земята. Емил вървеше по брега на Сена, покрай редиците шлепове, запътили се към града. Те се движеха толкова бавно, че след тях оставаха съвсем леки, нежни вълнички. По-голямата част от тежестта им бе под нивото на водата. Погледна надолу и видя себе си в черната вода, отразен, фрагментиран, разпадащ се на парчета и после сглобяван, отново и отново, докато повърхността пак стана гладка и тъмна като стъкло.