Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (18)

18

Въздухът миришеше на горящи листа и диворастящи гъби. Докато се носеха през гората, Емил зърна няколко групи фуражири^[1], които претърсваха влажната земя за манатарки и пачи крак. Джейми Арол вече бе далеч пред тях, колелата на велосипеда му се въртяха, докато той натискаше педалите с цялата си сила. Не беше състезание, но момчето се държеше така, сякаш е. От време на време, когато минаваха през някоя дупка или се отклоняваха от конската пътека и се накланяха към тревата, сестра му надаваше писък.

— Внимавай! — викаше тя. — Гледай къде отиваш!

Мис Арол не пожела да се научи да кара велосипед, затова взеха тандеми. Сега тя бе кацнала на предната рамка на колелото при брат си, докато Кейт Уолъс седеше на седалката пред Емил и ръцете й стискаха кормилото от двете й страни.

Писмото й пристигна в деня след изложбата; две изречения, с едното му благодареше, а с другото му пожелаваше всичко най-добро и предлагаше да излязат в неделя следобед на разходка с велосипеди.

Отначало двата тандема караха един до друг, по някое време единият изпреварваше, другият изоставаше, после ставаше обратното, момичетата се смееха, двамата мъже се задъхваха от усилията да въртят педалите. В един момент пътят се стесни и стана по-скоро пътека и Джейми взе преднина.

— Да не е прекалено бързо? — провикна се Емил.

Кейт поклати глава — не.

Емил трябваше да признае, че колоезденето наистина беше прекрасно; вятърът в косата, учестеното биене на сърцето, приливът на адреналин. Велосипедите се бяха подобрили значително през последните двайсет години. Сега имаше модел, известен като „безопасен велосипед“. Колелата бяха с еднакъв размер, седалката бе по-ниска и задното колело се задвижваше с верига. За първи път се замисли дали да не си купи и той. Но безспорно карането все още си бе тежка работа; гумите бяха тънки и всяко камъче, попаднало под колелата, разтърсваше цялата рамка. Нищо чудно, че някога са били наричани „костотресачи“.

Можеше да види тила на Кейт въпреки високата й яка. Носеше тъмносин тоалет от шевиот, строг, елегантен, чудесно подчертаващ бледата й кожа. Когато си поемаше дъх, на Емил му се струваше, че долавя лека следа от парфюм от косата й, която бе напълно покрита и прихваната под сламена шапка. Полагаше усилия да не се приведе напред и да вдиша дълбоко.

Етюдът, който бе купил от Сьора, все още стоеше увит в кафява хартия на масата в антрето на апартамента му. Беше малка картина на модел, гледан отзад. Главата на жената бе наклонена леко напред, а от раменете до ханша кожата й бе толкова съвършено пресъздадена, че Емил имаше чувството, че ако докосне изрисувания дървен панел, той ще е топъл. Освен позата между етюда на Сьора и жената пред него нямаше много сходство; едната бе напълно облечена, другата бе гола. И все пак, докато се спускаха надолу по пътеката, внезапно го порази една мисъл: изглежда се бе влюбил и в двете.

Стигнаха до разклонение на пътя и той намали ход.

— Накъде? — попита тя.

Емил не познаваше този парк. Погледна надолу в калта и видя, че следите от велосипеда на Джейми водят към разклонението надясно.

— Наляво — каза той.

Пътеката ги поведе все по-навътре и по-навътре в гората и след това, точно както той предполагаше, постепенно свърши. От едно дърво излетя птица и шумно се издигна във въздуха, слънцето беше ниско в небето и пътят бе напълно покрит в сянка. Емил спря и слезе, за да бъде по-стабилно колелото. Кейт все още държеше здраво кормилото.

— Не може да сме по този път — каза тя.

— Права сте, трябва да се върнем — съгласи се той, но не направи никакво движение, за да обърнат.

— Иска ми се никога да не бях опитвала — каза тихо Кейт. — Колоезденето, имам предвид.

— Защо? Не ви ли харесва?

— Напротив. Проблемът е, че сега ходенето ми се струва много жалка алтернатива.

Той се засмя. Тя най-после пусна кормилото. Емил наблюдаваше как раменете й се повдигат и спускат леко, докато си поема дъх. И после тя се облегна назад, само малко, докато главата й се озова на сантиметри от устата му. Дали си даваше сметка, че го прави? Дали осъзнаваше как му въздейства?

— Топло ли е? — попита тя. И след това започна да развързва бонето си. Един кичур коса обаче се заплете в панделката.

— Позволете ми.

Той се фокусира върху кафявата коса и синята кадифена панделка, дебелата и тънката ивица, едната лъскава, другата матова, заплетени и разпилени. Минути по-късно, когато косата й най-сетне бе освободена от панделката, Емил я приглади, за да застане отново на място, кичурите под пръстите му бяха нежни и гладки като коприна.

— Благодаря ви — каза тя.

Ръката му се премести от главата към шията и след това се спусна към лакътя й. Рамото й бе съвсем тънко и съвършено извито. Тя не възрази; всъщност не каза нищо. За момент не помръдна. За разлика от картината на Сьора, кожата й наистина бе топла.

Момчето сигурно ги бе наблюдавало от известно време, преди те да го забележат. Кошницата му бе пълна с гъби, а бузите му бяха зачервени от студа. Кейт се стресна, щом го видя, сложи шапката си и започна да връзва панделките.

— Това ли е пътят към замъка? — провикна се Емил.

Момчето поклати глава и посочи в посоката, от която бяха дошли.

Сигурно изоставаха с не повече от двайсет минути зад Алис и Джейми. Нямаше нищо притеснително и особено; Нугие бе по-възрастен, по-бавен. Освен това слънцето залязваше и трябваше да побързат да върнат велосипедите. На връщане към булеварда беше решено, че макар да е забавно, колоезденето никога не би добило голяма популярност в Глазгоу; там имаше твърде много хълмове.

Часове по-късно Емил все още усещаше тракането на земята под колелата и болката от въртенето на педалите в коленете си. Но дни след това, когато тези усещания най-накрая изчезнаха, той си представяше, че долавя уханието на косата на Кейт и чувства топлината на ключицата й през тъмносиния шевиотен костюм; усещаше тембъра на гласа й, отекващ в гърдите му. Споменът за нея се завъртя в него като колело по ос, въртеше се, въртеше се, без никакви признаци да се забави и да спре.