Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (17)

17

Кейт вървеше през парка „Монсо“, покрай цветните лехи и екзотичните дървета от Ориента, които, както бе чула, щяха да продължат да цъфтят до първите слани. Идваше в парка, когато Алис беше заета с уроците си по френски или с проби на рокли. Разхождаше се с часове по чакълестите алеи, покрай езерото с лилиите и египетската пирамида. Или присядаше до въртележката, за да наблюдава как деца се въртят на боядисаните дървени кончета под звуците на латерната.

Поканата от инженера току-що бе пристигнала. Ако бяха свободни, щял да изпрати файтон да ги отведе до изложбата следващата седмица. Тъй като ще работи до късно, ще се срещне с тях направо там.

Слънчевата светлина осветяваше дърветата. Листата приличаха на цветни мазки в нюанси на кадмиевожълто, бордо и червеникавокафяво. Тя попи сцената с очи, вдиша миризмата на печени кестени от сергията на уличния търговец и сладникавия мирис на percherons, товарните коне, които теглеха омнибусите на два етажа по протежението на булевард „Курсел“. Под всичко това обаче все още усещаше кадифената тъмнина на дрешника и опияняващия прилив на енергия от близостта на инженера.

Поспря се на алеята, за да се възхити на малък храст, покрит с цветя. Венчелистчетата бяха червени и лилави, със сини жилки, цветът на синините. Може би Емил я възприемаше само като жена, която да вземе, да използва веднъж и след това да захвърли. Как би могла да рискува позицията си при Арол за нещо толкова временно? Откъсна едно цвете и после смачка листенцата му, за да се освободи ароматът. Алис би била добър избор за инженера, беше млада, богата, податлива на влияние. И все пак те, изглежда, не си допаднаха. Арол го искаше за съпруг на племенницата си, но Кейт нямаше кой знае какво да стори, за да повлияе на решението.

Запъти се към портите, водещи извън парка, към улицата. Тук тротоарите бяха пълни с хора, които бързаха за домовете си или за работа, или да се срещнат със съпругите, любовниците и децата си. Отстъпи встрани, за да направи място на бавачка, която буташе голяма детска количка, но жената я изгледа стреснато, сякаш Кейт нямаше право да ходи по този тротоар, точно в това време. Може би изглеждаше различно, като чужденка? Може би винаги изглеждаше така, може би това бе нещо в кръвта, в произхода, в миналото й?

Баща й бе армейски капелан, изпратен на служба в Индия. Очакваше се съпругите да придружават своите мъже на подобни постове. Какво помнеше Кейт от тях? Миризмата на нафталин и хинин, мекотата на кашмирените шалове на майка си между пръстите, и странните, омайващи звуци на техните думи, думи, които никога преди това не бе чувала, като bandana и dharma^[1]. И двамата бяха починали в голямата епидемия от холера през 1863 г.

Кейт и Ан бяха отгледани от баба си и дядо си. Дядо им беше съдия, човек, който можеше да говори на латински и гръцки и често цитираше Вергилий по време на вечеря, за да аргументира мнението си. Той нямаше време за уроци по танци или бродиране, но вярваше в правото на образование както на мъжете, така и на жените. Тъй като не се доверяваше на никого другиго да свърши тази работа, пое ангажимента сам да образова двете момичета. Докато другите млади жени на тяхната възраст учеха полка и бродираха спалното бельо за чеиза си, Кейт и Ана, с различен успех, изучаваха френски и философия, математика и класиците. Това ще ме довърши, шегуваше се той, докато накрая наистина умря съвсем внезапно от сърдечен удар по време на урок за Кант. На надгробния му камък гравираха изображение на отворена книга и думите „Медицина за душата“, думи, които са били изписани над библиотеката в древния град Тива.

От разстоянието на изминалите години сегашната Кейт вече можеше да види, че на деветнайсет е била неспокойна, свръхобразована — наострена като нов молив. Бе прочела почти всяка книга в библиотеката и все пак университетите не бяха готови да приемат жени. И въпреки че външността й привличаше значително внимание, езикът й бързо го разсейваше. Скулите й бяха високи, а сивите очи — големи и с дълги мигли, но в нея имаше някаква напрегнатост, която не подхождаше на неангажиращите вежливи разговори и закачки. Но какво друго биха могли да правят младите жени от нейната класа, освен да се посветят на брака?

Сестра й Ан срещна Джордж Уолъс на чаено парти, организирано от учителката им по пиано. Той беше красив и остроумен и двамата с брат му Сол имаха адвокатска практика на Парк Съркъс. Джордж не беше надарен пианист — нито пък Ан — но и двамата споделяха слабост към Бах, особено към по-лесните му произведения. Той я потърси на следващата вечер, после и на другата, и след седмица премина към официално ухажване, а нейната баба ги придружаваше на разходките и срещите.

Кейт бе представена на Сол две седмици по-късно. Тя си мълча през повечето време, както я бе инструктирала Ан. Сол също не говори много, но на прощаване й направи подарък, томче с романтична поезия. Той беше, призна по-късно Кейт на сестра си, висок, мълчалив, но доста съблазнителен. Сол беше на 28, брат му на 32, и двамата на подходяща възраст за женене, но всъщност по-малкият брат поведе в съревнованието. След толкова кратко ухажване, че едва имаше време да обявят имената на годениците в църквата, Катрин Роуз Макниш се омъжи за Сол Ангъс Уолъс в „Сейнт Андрюс“ на централния градски площад. Кейт се закле, че ще обича, почита и ще се подчинява пред Бог, двайсетина свидетели и малко бяло куче, което седеше в задната част на църквата и наблюдаваше цялата церемония, докато някой не установи, че е ничие, и го избута навън.

Три месеца след първата им среща и два месена преди Ан и Джордж да се оженят, те се сдобиха с пълен набор порцеланови сервизи, скрин със спално бельо, достатъчно прибори, за да нахранят почти шейсет гости, и малка, току-що построена вила в Полокшийлдс. Имаше достатъчно място, за да се разширяват, пространство да нарастват като семейство.

Защо се бяха оженили толкова бързо? Каква бе тази припряност? Дали и булката, и младоженецът не бяха обзети от ужас, че ще бъдат разкрити, че маските им ще бъдат свалени? Защото и двамата не бяха такива, на каквито се преструваха. След като я спечели, Сол изглежда изгуби интерес към нея. А противно на очакванията си Кейт откри, че бракът не е толкова лесен за следване, колкото ямбичният пентаметър в сонетите. Любовта не може да бъде завъртяна и нагодена в нужната красива форма като думите. Мълчанията, които някога изглеждаха толкова мистериозни, сега започнаха да ги задушават. Тя се опитваше да го въвлече в разговор, в дискусии за романите на Тролъп или Дикенс, или за превъзходството на Бетовен над Брамс. Един ден той й призна, че не се интересува от музика, изкуство или дори романтична поезия; в действителност постоянното й бърборене го изтощавало.

Тя знаеше, че не е съвършената съпруга. Бе прекалено образована и постоянно спореше и той й натякваше за това почти всеки ден. В действителност, казваше Сол, тя направо го побърквала. Кейт започна да си прехапва езика, да преглъща думите, спря да задава трудни въпроси. За известно време поне бракът им сякаш се подобри. Кейт чакаше, тя го чакаше да я забележи в новите й премени, които си бе ушила, дрехи, които не се съобразяваха с температурата или времето на годината; чакаше го да дойде при нея през нощта; чакаше го да я обикне. И той я обичаше, беше сигурна в това, поне за кратко. Помнеше блясъка в очите му и нежността, с която устните му докоснаха косата й на сватбения им ден, помнеше ласката на ръката му и силния натиск на тялото му в нейното, и вярваше, че проблемът е в нея.

След няколко месеца обаче стана ясно, че физическата страна на брака им няма да доведе до това, което тя се надява. За разлика от по-малката си сестра, която зачена почти веднага, Кейт не успяваше да забременее. И постепенно, с течение на времето, многото стаи на вилата оставаха пусти, докато сърцето й бавно ръждясваше от чувството на безпомощност и вина, на отчаяние и униние. Може ли човек да се възстанови, питаше се тя, от корозия на сърцето? И ако е така, как разбира, че отново е здраво?

* * *

Алис настоя да носи златистата си бална рокля от тафта на откриването на изложбата. В косата й имаше малка шапка в тон, а за пътя избра дълга черна оперна наметка.

— Това е изложба — обясни тя. — Хората се обличат специално. Дори аз го знам!

Докато чакаха превоза си, Кейт внезапно стана неспокойна. Какво щеше да се случи, когато отново види Емил? Дали той ще се досети колко често е мислила за него от случката в дрешника? Щеше ли да се издаде?

Започна да вали около четири и по времето, когато файтонът пристигна, улиците бяха наводнени.

— Къде каза той, че се намира изложбата? — попита Алис, надниквайки през прозореца.

— Не каза — отговори Кейт.

Докато пътуваха на север, градът ставаше все по-тъмен, единствената светлина идваше от свещите, поставени по прозорците на жилищата. Накрая спряха пред ресторант „Шале“ на булевард „Клиши“, място, което светеше по-ярко от всяко друго заведение на улицата.

— Трябва да има някаква грешка — каза Алис. — Това дори не е галерия.

Кочияшът обаче потвърди, че са пристигнали. Дори и от вътрешността на файтона чуваха силните гласове и смеха, музиката на акордеон и песните, носещи се от ресторанта.

— Не мога да вляза вътре — заяви Алис. — Това място не изглежда достатъчно прилично.

— Сигурна съм, че е напълно почтено — каза Кейт. — Все пак е изложба.

— Изложба от доста ниска класа.

Вратата на ресторанта се отвори. Млад мъж излезе, олюлявайки се, отвътре, заклатушка се напред и веднага повърна в канавката. Алис трепна демонстративно с клепки и се облегна назад.

— Нужно ли е да казвам още нещо?

— Не можем да изминем целия този път и да си тръгнем. Не и след като ни изпрати превоз. Би било много грубо.

— Кракът ми няма да стъпи вътре и това е окончателно. Вие отидете. Измислете някакво извинение. Кажете му, че съм се разболяла или нещо подобно.

— Но той покани вас.

— Моля ви… — каза Алис. — И му благодарете от мое име.

Кейт дръпна дебелата червена кадифена завеса на входа на ресторанта и влезе. Около стотина души се бяха събрали, клюкарстваха и пиеха вино, някои добре облечени, други — не. В далечния ъгъл Емил Нугие разговаряше с мъж с остра брадичка. Дали беше нещо в очертанията на рамото му или в линията на челюстта, заради което очите на Кейт се спряха веднага върху него? Той се обърна, видя я и се усмихна. А нейното лице пламна, сякаш от студа се бе озовала направо пред камина с пламтящ огън.

— Мадам Уолъс. Вие дойдохте. Може ли да ви представя Жорж Сьора?

— Enchantée — поклони се мъжът с брадичката.

— Тъкмо го питах каква ще бъде следващата му картина — обясни Емил.

— Ще нарисувам кулата ви. Ако някога я довършите.

— О, ще я довършим. Длъжни сме да го направим. Какво друго ще използват за откриването на Световното изложение? Трябва да дойдете и да разгледате обекта.

— Вече го видях! Прилича на два чифта крака, женски крака, широко отворени.

Емил хвърли бърз поглед към Кейт, за да види дали се е засегнала. Тя се престори, че не е чула. Сьора се поклати на пети, после забеляза човек в публиката, с когото трябваше да говори, извини се и ги остави.

— Съжалявам за това — каза Емил.

— Не е необходимо — каза Кейт. — Ваш отдавнашен познайник ли е?

— Не, всъщност не. Запознахме се на една изложба. Купих негова картина, по-скоро етюд. Къде е мис Арол?

— Мис Арол реши да изчака във файтона. Боя се, че по време на пътуването й се появи ужасно главоболие.

— Колко жалко. Може би ще дойде тук някой друг ден, когато се почувства по-добре?

— Със сигурност ще й го предложа.

Моментът се проточи. Кейт изведнъж осъзна, че той е впил очи в нея.

— Е… — започна тя. — Благодаря за поканата. С Алис дълбоко оценяваме жеста, но наистина трябва да се връщам…

— Вие сте тук сега. Нека ви разведа.

— Много мило от ваша страна, но…

— Няма да отнеме много време. Настоявам.

Емил я въведе в основния салон и я насочи към първата картина.

— Изложбата е организирана от холандски художник, наречен Винсент ван Гог — обясни той. — Той сформира неформална група, която нарича „Импресионистите от Малкия булевард“. Те са по-млади от най-известните импресионисти. Може би сте чували за тях? Тулуз-Лотрек? Синяк? Бернар?

— Не съм — призна тя.

На картините бяха изобразени барове и градски улици, някои бяха нарисувани с ярки цветни точки, други с плавни линии. Бяха по-различни от всичко, което бе виждала досега, като образи на света, пречупени през главоболието й, но без болката.

— Е? — попита той. — Какво мислите?

— Те сякаш се движат пред очите. Потрепват. Ефектът е красив.

— Точно! Знаех си, че ще ги харесате!

Кейт погледна през прозореца към файтона отвън. Колко време вече бе тук? Пет минути? Десет?

— Има и други начини за възприемане на света — продължи Емил. — Мимолетната същност на светлината, начинът, по който слънцето проблясва, когато най-малко го очакваме, вдъхвайки живот на различни части от света, докато те се превръщат в нещо невиждано досега. Импресионистите разбиват всички правила.

— Позволено ли е?

Той се засмя.

— Със сигурност правилата в живота служат само на една-единствена цел, нали? Да бъдат нарушавани.

Очите на Емил се взираха в нея, очакваха реакцията й, изследваха лицето й, сякаш се опитваше да отгатне мислите й.

— Казват, че никой не иска да ги купува — прошепна тя.

— Може би, но човек не бива да рисува, нито да строи, нито да обича с мисълта за пари.

Очите й запариха.

— Това е добра идея — каза тя. — Стига само и останалата част от света да мисли по същия начин.

И после от другия край на залата се надигнаха каращи се гласове, избухна някакъв спор. Разби се бутилка, една жена изпищя, разлая се куче.

— Трябва да вървя — каза Кейт. — Алис ме чака…

— Нека чака — прошепна й той тихо.

Затръшна се врата и в галерията отново става тихо. Някой започна да свири на пиано в другата зала. Сърцето й туптеше силно, неритмично; не можеше да отвърне на погледа му и вместо това се фокусира върху извивката на яката му, във възела на вратовръзката, тъмносиня като свраче крило.

— Нугие! — разнесе се един глас. — Ето къде сте били! Чух, че искате да купите нещо.

Един джентълмен, търговец, предположи тя, се появи до него, държейки тефтер и молив в ръце.

— Извинете — каза, когато видя Кейт. — Ще се върна по-късно.

— Всъщност аз тъкмо си тръгвах.

Най-после си позволи да погледне Емил в очите. Сега бе в безопасност; спасена от формалността.

— За мен беше удоволствие — каза тя.

— Радвам се. Може ли да ви съпроводя?

Кейт поклати глава.

— Файтонът е пред вратата.

— Тогава, моля, предайте поздравите ми на мадмоазел Арол. Пожелавам й бързо възстановяване.

За момент Кейт се озадачи. За какво, за бога, говореше?

— Нейното главоболие — припомни й той.

— О, разбира се — кимна тя.

* * *

— Вие сте добре! — възкликна Алис, когато Кейт се качи във файтона. — Мислех, че сте отвлечена! Нямаше ви толкова дълго. Ужасно ли беше?

— Не, всичко бе наред.

— Не звучеше да е наред.

— Картините си заслужава да се видят. Трябва да се върнем някой друг ден.

Но по изражението на Алис бе сигурна, че никога няма да дойдат тук. Докато пътуваха към къщата по булевард „Клиши“, Алис събу обувките си и отпусна глава на рамото на Кейт. И после, унесена от движението на колелата по калдъръма, задряма. Чичо им беше дал на Алис и Джейми всичко, най-добрия старт в живота. Те имаха повече късмет, отколкото подозираха. И сега Арол очакваше Алис да сключи добър брак. Ако само нещата ставаха по този начин. Ако бяха фигури по шахматната дъска, а не непредсказуеми, грешни, несъвършени хора.

Кейт се загледа в празните улици, докато дъждът продължаваше да се излива. Изведнъж съжали, че не е навън, мокра до кости, с подгизнали дрехи, дъждът да се спуска по лицето й, да влиза в устата й, очите й да са замъглени от водата.

— Мисля, че ще се наложи да разочаровам чичо Уилям — каза тихо Алис. Значи все пак не спеше. — Не смятам, че някога ще стана мадам Емил Нугие, независимо колко много го желае той.

— Сигурна съм, че чичо ви би искал да се омъжите за човек по ваш избор — отбеляза Кейт. — А не по негов.

— Не го мислите наистина, нали?

Конете бяха забавили ход. Файтонът спря пред къщата. Кочияшът слезе и отвори вратата, държейки разтворен чадър. Докато чакаше Алис да обуе отново обувките си, един човек на велосипед мина покрай тях, колелата газеха право през локвите, периферията на шапката му бе пълна с вода. Спря рязко на няколко крачки от тях и слезе от колелото. Беше Джейми.

— Брат ми си е купил велосипед — каза Алис. — Какъв идиот!

— Добър вечер! — провикна се той, когато ги видя. — Искате ли да ви повозя?

— Сигурно се шегуваш! — ахна сестра му.

— Не знам — намеси се Кейт. — Казват, че скоро всички ще карат велосипеди, и мъже, и жени. Трябва да опитаме.

На Алис й бе трудно да потисне смеха си. Очевидно идеята на нейната придружителка да се качи на колело й се струваше особено абсурдна.

— Бихте ли се качили наистина? — попита тя.

— Разбира се! Всъщност, нека си направим един следобед с колела.

— Сетих се! Може да поканим и мосю Нугие — каза Алис. — Един последен опит заради чичо ми?

Кочияшът чакаше. Кейт сгъна пътническото одеяло и приглади полите си.

— Убедена съм, че е прекалено зает за подобни неща — отговори тя, докато се изправяше.

— Скъпа Кейт — Алис я хвана за ръката и я стисна леко. — Толкова се радвам, че сте тук, при нас, в Париж. Защо не го попитате и да видим?