Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (16)

16

Файтонът им спря пред голяма къща на улица „Бери“. Отвън се чуваха оживени гласове и мек звън на стъкло и порцелан.

— Няма да оставаме дълго — каза Айфел. — Със сигурност ще бъде досадно.

— Изненадан съм, че се съгласихте да дойдете — каза Емил.

— Изненадан съм, че баронесата ме покани.

— Мосю Айфел? — провикна се женски глас, след като предадоха палтата си на иконома. — Къде бяхте? Закъсняхте!

Баронесата стоеше на горната площадка на стълбището, сякаш ги бе чакала.

— Скъпа моя — каза той с поклон — мога ли да ви предложа най-искрените ми извинения?

— Ще си помисля — смъмри го тя, докато слизаше по стълбите, за да поздрави Айфел. — Надявам се да имате добро оправдание.

— Разбира се.

— Да, сигурна съм, че е така — разсмя се тя.

— Но първо, може ли да ви представя моя многоуважаван колега мосю Емил Нугие?

Баронесата се обърна, сякаш го забеляза за първи път. Повдигна брадичка, усмихна се и му протегна ръка за поздрав.

Следвайки примера на Густав, Емил се наведе и целуна леко горната част на дланта й. Беше студена и суха и миришеше на сапун „Пиърс“^[1].

— Всички горят от нетърпение да се запознаят с вас! — обърна се баронесата към Айфел, след което го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. — Вие сте звездата на малкия ни салон тази вечер.

Баронесата носеше богатството си с лекота. А ако се съдеше по имението й, то бе значително. Подобно на мнозина от нейната класа, тя рядко се появяваше в града, вместо това можеше да си позволи да доведе града при себе си. Поканите за присъствие в нейните салони бяха високо ценени. Освен че човек се наслаждаваше на прекрасна храна и отлично вино, това бе знак, че е забелязан, че има някаква културна стойност.

Коридорът, по който ги поведе, бе осветен от свещи. По стените, между огледалата, висяха големи портрети. Рисувани през миналия век, на тях бяха изобразени сериозни мъже и жени, а достолепността и облеклото им бяха предадени толкова точно с маслените бои, че човек сякаш виждаше отражението на реалните хора в огледало.

— Това са предците на съпруга ми — обясни баронесата, като махна с ръка към портретите. — Моите всичките са в Лувъра.

В балната зала три млади жени се бяха настанили в изящни пози на един диван, като цветен букет в центъра на маса. Мъжете ги превъзхождаха значително по брой, накацали по столове или застанали неловко в ъглите на салона. Някои от тях бяха добре облечени, с копринени елечета и ризи с яки за папийонки, с бастуни и монокли, а други носеха прашни костюми и обувки, изпръскани с боя, лекьосани фракове и обувки без чорапи. Крайният ефект бе като на група непознати, събрани по случайност на железопътен перон. Всички изглеждаха така, сякаш чакаха да се случи нещо, да започне вечерта, да свършат празните дрънканици и някой да каже нещо интересно.

Дълга маса в единия край на салона бе отрупана с купички с грозде, ядки и смокини. Имаше хапки, почти прекалено красиви, за да ги изяде човек, рулца от пушена сьомга и накълцани домати; на огромни порцеланови плата бяха разположени блестящи мъниста хайвер от Черно море и желирани пъдпъдъчи яйца.

— Моля ви, яжте — заповяда баронесата. Но никой не откликна, никой не смееше да е пръв.

— Тя е правнучка на Наполеон — прошепна Густав на Емил, докато вземаше две чаши шампанско от подноса. — Съпругът й бе банкер. Тя го мразеше и се говори, че е лудо влюбена в своя полубрат, несподелено.

И двамата погледнаха към баронесата, която носеше люлякова сатенена рокля, перлени обици и перлени нанизи по врата и китките. Сякаш усетила, че я наблюдават, тя се обърна и възнагради Густав с усмивка. Очите й, забеляза Емил, бяха с необичаен цвят, тъмни, но по-близо до лилавото, отколкото кафяви.

— Изглежда много привързана към вас — каза той.

— Баронесата колекционира хора — обясни му Густав. — Художници, музиканти и архитекти.

— Не — настоя Емил. — Струва ми се, че е повече от това.

Густав поклати глава.

— Това никога няма да се случи — каза простичко.

— Какво искате да кажете? Защо не?

— Скъпо мое момче — Густав отпи от чашата си с шампанско — може да успяваме да преодолеем огромни пропасти с желязо, но във Франция хора като нас, мъже с професия, независимо колко са богати, все още не могат да прескочат социалното разделение. Можем да се оженим за млади жени, които разполагат с прилични средства, разбира се, но трябва да ги вземем, докато са млади, да започнем начисто, така да се каже.

— Бракът според вас май прилича на купуване на канцеларски материали — разсмя се Емил.

— Аналогията не е лоша.

— Но със сигурност нещата се променят.

— Може би — съгласи се Густав — но не е достатъчно бързо за нас. Или за него, въпреки че той е твърде глупав да го осъзнае.

Айфел бе насочил вниманието си към вратата. Емил се обърна да проследи погледа му. Влезе млад мъж с камшик за езда в едната ръка и цилиндър в другата. Жените спряха да говорят. Най-малко две от тях се изчервиха. Без да обръща внимание на никого, той вдигна чаша шампанско, изпи я на един дъх, а след това отиде право към храната и започна да се обслужва, дълбаейки купчините от лъскаво желе и трупайки хайвер в чинията.

— Братът? — попита Емил.

— Същият — кимна Густав.

— А младите жени?

— Подходящи кандидатки за брак, предполагам. Хвърлете един поглед. Някоя допада ли ви?

Емил се усмихна, но не погледна натам.

— Разбирам! — възкликна Густав. — Да допусна ли, че най-накрая сте приели предизвикателството ми?

Емил се засмя.

— Да, има някой… Но ще видим.

Густав го поощри.

— Колкото по-труден е ловът, толкова по-сладка и голяма е наградата, по мое мнение.

— Клеман! — провикна се баронесата. Но устата на брат й беше толкова пълна, че той не успя да отвърне на поздрава. След като преглътна, тя го целуна по двете бузи и му прошепна нещо в ухото. Братът кимна и отново се обърна, за да си вземе още храна.

— Бил е на езда в Булонския лес — обясни баронесата, като погледна към опустошената маса. — Чистият въздух предизвиква такъв апетит!

Хубавият външен вид в семейството очевидно бе разпределен несправедливо. Докато баронесата беше по-скоро представителна, отколкото красива, по-малкият й брат имаше плътни устни и големи очи, прикрити с дълги момичешки мигли.

— С какво се занимава? — попита Емил.

Густав се втренчи с недоумение в него.

— Да се занимава? Той е аристократ. Харчи на комар парите на родителите си. Губи си времето по фусти из цял Париж.

— Мислех, че сме се отървали от този вид хора.

Последната му фраза бе изречена шепнешком. Баронесата и брат й приближаваха към тях.

— Може ли да ви представя… — започна тя.

— Значи вие сте човекът, който ми съсипва гледката — каза младият мъж, без да я изчака да продължи. Ухили се широко, но не беше ясно дали се шегува.

— Може би ще промените мнението си, след като кулата бъде завършена — каза Густав.

— Съмнявам се — отвърна той. — Чувам, че скоро ще се вижда от цял Париж. Истинско бедствие, по мое мнение.

— Така ли? — попита Густав.

— Точно така. Ако зависеше от мен, щях да я разруша още утре.

Възцари се кратка, напрегната тишина. Всички в салона бяха спрели да говорят и слушаха разговора.

— Не му обръщайте внимание — каза баронесата в опит да заличи неловката ситуация. — Малкият ми брат е традиционалист. Не обича нищо, което е под сто години.

— Освен когато става дума за жени, разбира се — каза той и погледна към дивана. — И така, как се нарича тази кула? Някакво име на светец, предполагам.

Густав остави чашата си.

— Всъщност се нарича Айфеловата кула — каза той тихо.

— Какво или кой, за бога, е Айфел?

— Аз. Аз съм Айфел, мосю Густав Айфел.

Графът се втренчи в него. После повдигна вежди и се засмя.

— Наистина ли? Това позволено ли е?

— Позволено е. Живеем в република. Това, сигурен съм, че всички в тази зала ще се съгласят, е епохата на човека, нали?

Това беше сигналът, който очакваха гостите. Всички като един се обърнаха към съседите си и започнаха да обсъждат Огюст Конт и Карл Маркс. Баронесата въздъхна с нещо подобно на облекчение. Най-после вечерта бе започнала.

По-късно, много по-късно, когато остатъците от хапките бяха изсъхнали и от сребърните кани се разливаше кафе вместо вино, Емил долови някаква суматоха, идваща откъм входната врата. Беше забележителна, не само по мащаба си, но и поради факта че никой друг не й обръщаше внимание.

— Няма да напусна — викаше един мъж. — Няма да си тръгна, преди да видя този човек! Къде е той, щом не е тук?

Но Клеман, както всички в салона знаеха, си бе тръгнал няколко часа по-рано, без да се обади или да каже къде отива.

— Как може такава красота да е обвивка за нещо толкова грозно — отбеляза Густав, докато вземаха палтата си на излизане.