Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (15)

15

— Е, това си бе чиста загуба на време — заяви Алис, след като инженерът си тръгна. — И дори не изяде тортата си. Не беше ли грубо?

И после повдигна полите на роклята си и се отправи към салона, като затвори вратата след себе си.

Кейт стоеше и се вслушваше в звуците на къщата, в нервното потракване и подрънкване на прибори в кухнята, в звука на капките дъжд по покрива. Оставането й сама, тук, в коридора, изведнъж й се стори прекрасна метафора за нея самата, заседнала между етажите, между стаите, между младостта и старостта, жена без статут, без съпруг, без бъдеще. Дали това бе живот, или просто изчакване на неизбежното?

По входната врата се разнесе леко потропване. Икономката беше заета на долния етаж и затова Кейт отвори. На стъпалата стоеше Емил Нугие и лицето му, косата му и раменете му бяха напълно мокри.

— Много съжалявам, че ви безпокоя отново, но мисля, че съм си забравил шапката.

Дрешникът бе в непосредствена близост до входната врата. Имаше стъклен прозорец, който пропускаше светлината от коридора. Кейт си каза, че причината ръцете й да се тресат, докато преглежда шапките на претрупания рафт, е студеният въздух; предположи, че звукът на дъжда я кара да потръпва, докато търсеше сред сламените капели и сгъваемите цилиндри, които предишните обитатели бяха оставили след себе си.

— Каква шапка беше? — попита тя. — Тази ли е?

Протегна му един цилиндър. Инженерът пристъпи в дрешника зад нея и огледа шапката.

— Позволете ми да я пробвам.

Цилиндърът обаче се оказа малък.

— Може ли да пробвам и този? — посочи към друг.

Тя повдигна цилиндъра от куката и му го подаде. Той се протегна да го вземе и с двете си ръце. За миг се вгледа право в очите й. И двамата чуха тракащите дървени подметки на икономката по стълбището. И после осветлението в коридора изгасна и те останаха в сумрака.

— А тази? — каза той тихо, като придърпа и шапката, и нея към себе си.

Кейт беше толкова близо до него, че долавяше мириса на сапуна му. Толкова близо, че усещаше горещия му дъх по кожата си, докато лицето му се плъзгаше по извивката на шията й. Щом не го виждам, брои ли се, запита се тя. Щом не ме докосва, значи ли нещо?

— Мисис Уолъс! — провикна се Алис от гостната. Чуха я как отваря вратата към коридора и излиза. Сноп светлина се плъзна по стъклото и в килера. Във въздуха над главите им затанцуваха прашинки като малки люспи сребрист сняг. Кейт отвори уста, за да отговори. Инженерът поклати леко глава. Може би бе прав. Какво щеше да каже? Какво би могла да обясни, ако Алис я намери тук, сама в килера с инженера? Момичето отново извика и след това, за облекчение на Кейт, тръгна нагоре по стълбището.

След като се отдалечи, Кейт осъзна, че стоят на сантиметри един от друг, само с една шапка помежду им, и че Емил Нугие се взира право в нея. Знаеше, че това, което трябва да направи, е да се престори, че тяхната мълчалива конспирация никога не се е случвала, знаеше, че трябва да си тръгне. И все пак остави този миг да се проточи възможно най-дълго, докато повече не можеше да отлага.

— Тази ли е? — попита тя и пусна шапката.

Емил преглътна тежко, след това сложи цилиндъра на главата си.

— Хубав е — прошепна той. — Но за съжаление, и той не е моят.

Тя започна да оглежда куките, търсеше припряно сред палтата, саката и шаловете, и наметките, из всички дрехи, които собствениците на къщата бяха оставили след себе си, ровеше из места, където не би могло да има шапки. Но бе за предпочитане пред това да се обърне.

— Е… Не виждам никакви други шапки.

Къщата бе съвсем тиха, когато излязоха от килера. На входната врата той се обърна да се раздели официално с нея още веднъж. Тя не можа да отвърне на погледа му.

— Много съжалявам за шапката ви — каза тихо.

Емил се наведе напред и прошепна в ухото й.

— Тъкмо си спомних… Не носех шапка.