Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (13)

13

Беше краят на сезона, 14 юли. Въздухът беше пълен с блед прах и прашец от конски кестен — мека зелена мъгла, която се наслагваше над всичко, покриваше статуите и пейките, надгробните плочи и столовете в кафенетата. Никой нямаше нищо против, никой не си правеше труда да чисти; беше почти август, времето, когато Париж опустяваше, на всички прозорци се спускаха хартиени щори, които щяха да се свият и да изгорят под безмилостните лъчи на слънцето в разгара на лятото.

Според „Фигаро“ тържествата за Деня на Бастилията щяха да са на венецианска тема. По Сена щеше да има гондоли, два открити бала с маски — един пред Парижката борса и един пред Операта. Всички мостове щяха да бъдат украсени с панделки, знамена и цветя. Щом се стъмни, щяха да бъдат запалени хиляди допълнителни лампи между булевард „Шанз-Елизе“ и площад „Конкорд“, а в „Трокадеро“ щеше да има огромно изложение на фойерверки. Не всички обаче щяха да честват годишнината от Френската революция. Монархистите все още наричаха сегашното правителство не Третата република, a La Gueseuse — „Мръсницата“. По традиция те затваряха кепенците на прозорците си и прекарваха целия 14 юли на тъмно, за да бъдат възможно най-далеч от тържествата.

Джейми имаше почивен ден и остана в леглото до десет часа. На закуска обсъдиха какво ще правят — парада, а след това евентуално маскен бал.

— Най-после! — каза Алис. — Повод да се облека и да изляза! Надявам се, че ще бъде по-подходящ от предишния път.

— Ти нямаше нищо против — отвърна Джейми. — Мислех, че харесваш балет.

— Не мисля, че някой бе отишъл там за танците, Джейми. Особено ти. Помниш ли?

Преди две седмици бяха отишли на представление в пищната опера „Гарние“. От момента, в който пристигнаха в театъра, беше ясно, че представлението започва много преди завесата да се вдигне. Млади жени в изящни вечерни рокли, ушити така, че да се носят с възможно най-тесните корсети, и с украшения със скъпоценни камъни, които блестяха под светлината от огромните свещници, осветяващи голямото стълбище, се преструваха, че не обръщат внимание на тълпите млади мъже, събрани пред вратите, водещи към залата. Мъжете, напротив, се бутаха и ръгаха един друг, смееха се и се шегуваха. И все пак имаше много протяжни погледи и многозначително свеждане на очите, прикрити усмивки и повдигнати вежди, таен език на благоразположението и флирта, на престореното безразличие и отхвърлянето.

Кейт се спря на стълбите, за да попие гледката на цялото това злато, мрамора, коприната и сатена, да вдъхне аромата на лавандулова помада и уханията на „Герлен“^[1]. Новата рокля на Алис бе малко прекалено стегната, обувките й бяха с по-високи токчета, отколкото обикновено носеше, и тя изглеждаше напрегната, докато се качваха по мраморното стълбище към ложата на първи балкон. Докато чакаха на опашката разпоредителят да ги настани, тя се загледа със завист в другите млади жени. Изглеждаха толкова спокойни, толкова уверени, толкова елегантни, и то без никакво усилие.

Вратите на ложите бяха разположени в извита стена и се отваряха със специален ключ. След като бъдеха затворени отвътре, стените се подравняваха и никой не можеше да влезе. Ложата бе затворена и едновременно с това — открита. Въпреки че централният фокус бе сцената, след като заемеха местата си, хората в ложите също бяха изложени на погледите на публиката в аудиториума, помисли си Кейт, като бижута във витрина.

— Тук няма никого — каза Алис малко прекалено силно, след като огледа обитателите на другите ложи и размаха ветрилото си.

По-долу в залата, където пространството между редовете беше твърде малко, за да се побере една дамска пола, няколко господа се обърнаха и погледнаха нагоре към тях. Един от тях се провикна на английски:

— Аз съм тук. Това не е ли достатъчно?

В този момент обаче прожекторите в залата загаснаха и завесата започна да се вдига шумно, като така заглуши кратките изблици на смях от другите мъже и прикри смущението на Алис.

— Познаваме ли го? — прошепна тя на Джейми.

— Разбира се, че не го познаваме — отвърна той. — Ние не познаваме никого.

Когато оркестърът засвири и танцьорите се появиха на сцената, мъжът отдолу погледна няколко пъти към ложата им.

— Той се взира — прошепна Алис. — Какво да правя?

— Гледайте встрани — посъветва я Кейт.

— Лесно ви е да го кажете.

В антракта Кейт погледна към мъжа в залата, към неговото широко красиво лице. Сега, когато прожекторите в салона отново бяха светнати, не можеше да пропусне скъпата кройка на дрехите и привлекателната му, арогантно вирната брадичка. Докато газовите лампи под сцената бяха запалени и работниците сменяха декора, той погледна нагоре и очите му блеснаха на светлината.

— Виждате ли? — прошепна Алис. — Виждате ли!

Звънецът иззвъня и публиката се върна по местата си. Когато започна втората половина, вниманието на мъжа се насочи отново към сцената. И не беше само той. Дори Джейми бе омагьосан, когато на сцената се появи примабалерината, дребна чернокоса танцьорка със сребърен тюл. Алис премести погледа си от Джейми към сцената.

— О! — каза тя. — Сега вече разбирам защо сме тук.

В края на балета Алис настоя да напуснат ложата, преди бисът да е приключил. Тя забърза надолу по широките мраморни стълби на театъра до фоайето, поглеждайки през рамо към вратите на аудиториума. После изпрати Джейми да потърси файтона им. След няколко минути, когато и останалата част от публиката бе напуснала театъра, човекът от салона се появи.

— Не поглеждайте — прошепна Кейт.

Но Алис погледна.

— Мадмоазел? — каза мъжът, навеждайки шапката си.

Алис отвърна на погледа му, очите й го огледаха от главата до петите и обратно.

— Лека нощ — каза той на английски, преди да се отправи към главния вход.

Нямаше смисъл да я порицава. Малко вероятно бе да срещнат този мъж отново. Но това означаваше нещо за Алис; тя най-после бе направила впечатление.

* * *

Денят на Бастилията беше ясен и ярък и още от рано сутринта из въздуха се носеха звуци на барабани и духови инструменти. Ухаеше на празник, на колосано чисто пране, на шоколад и топла кожа. Икономката беше приготвила закуската им, след което замина, за да прекара деня със сестра си във Фонтенбло. Без нея атмосферата в къщата се разведри. Вятър играеше в завесите и няколко листенца паднаха от цветята, аранжирани красиво във ваза на масата в салона, и се разпиляха по пода.

— Представям си ги в момента — каза Джейми. — Тя и сестра й, облечени в черно от глава до пети, сбръчкани от жегата, ядат охлюви с карфица.

— Толкова си жесток — ахна Алис. — Какво ти е направила жената?

— Нищо. Просто не я харесвам! Не ми харесва и начина, по който ме гледа. Тя мрази всички ни, знаеш го.

— Може би „омраза“ е твърде силна дума — намеси се Кейт.

— Какво ще кажете за „ненавижда“? — предложи Джейми. — Или „презира“?

— Тя прави това, което се очаква от нея, ни повече, ни по-малко — каза Кейт. — За това й плащаме.

— За това й плаща чичо ни — поправи я Джейми.

За миг всички се смълчаха.

— Той ще бъде ли там? — попита Алис. — В Булонския лес?

— Кой? — не разбра Джейми.

— Инженерът?

Джейми въздъхна и отвори вестника.

— Е? Да или не?

— Да!

— Откъде знаеш? Каза ли ти?

— Не, мила моя сестро. Не ми го е казал и всъщност нямам никаква представа от неговия график. Но ти поиска отговор и ти дадох този, който реших, че ще ти хареса.

Джейми вдигна очи от вестника и погледна Кейт. Тя извърна очи встрани.

— Той говори ли за мен? — продължи Алис.

— Разбира се, че да, моя красива Алис. Ти си основната тема на разговорите ни.

— Джейми! — предупреди го Кейт.

— Ако бях на ваше място — продължи той — нямаше да чета това. Може да ви отблъсне от французите завинаги!

Вестниците бяха пълни с новини за делото „Пранцини“ Анри Пранцини, обвиняемият, освен че бе интелигентен, красив, остроумен и владееше осем езика, бе и опитен мошеник, крадец, комарджия и женкар. След като убил любовницата си, прислужницата й и бебето на прислужницата, беше откраднал облигации, бижута и пари на стойност хиляди паундове и възнамерявал, както се твърдеше, да избяга в Америка с друга млада жена, която бе прелъстил, използвайки богатството на убитата си любовница.

Алис погледна статията, която Джейми й подаде.

— Как, за бога, някой би се влюбил в такъв мъж? Със сигурност жените би трябвало да заподозрат нещо? Мисис Уолъс, вие какво мислите?

— Навярно е бил много чаровен.

— Но все пак, човек просто усеща тези неща, нали? — каза Алис.

Кейт сложи бучка захар в чашата си с лъжицата, след това още една, трета, после четвърта. Алис и Джейми се втренчиха в нея.

— Имате ли нещо да ни кажете? — попита Джейми.

Кейт спря да разбърква чая си и го погледна. Как бе разбрал? Никой не знаеше.

— Четири лъжички захар в чая! — възкликна Джейми.

Тя отпи глътка. Чаят беше добре.

— Бучките са по-малки все пак… — обясни тя.

Джейми и Алис се спогледаха.

— Добре ли сте, мисис Уолъс? — попита Алис.

— Да, съвсем добре.

— Но вие обикновено пиете чая си без захар.

— Малко сладост понякога те кара да гледаш по-ведро на живота — допълни тя.

Джейми повдигна вежди и след това кимна леко.

— Както и да е — продължи той — няма да разбереш, че мъжът е такъв, докато не открадне всичките ти пари и не сложи арсен в чая ти.

— Тук пише, че жената е била demi-mondaine — каза Алис. — Какво означава това?

— Означава, че е била дама на нощта — обясни брат й. — Държанка, проститутка.

Алис отпи глътка чай, сякаш за да отмие вкуса на думите.

— И какво ще се случи с него, ако бъде признат за виновен?

Джейми направи жест за прерязване с ръка по врата си.

— О! — ахна Алис. — Това е ужасно.

— Така правят във Франция. Кълцат главите на хората и след това го празнуват сто години.

Кейт пресуши чашата си и стана от масата.

— По-добре да тръгваме, ако искаме да видим нещо. Алис, готова ли сте?

Алис, разбира се, не беше.

Закъсняха толкова, че изобщо не успяха да видят парада отблизо. Когато стигнаха до Булонския лес, паркът бе препълнен, никога не бяха виждали такова сборище от хора тук. Семействата бяха проснали одеяла на ръждивата лятна трева или седяха по пейките в шарената сянка на дърветата. Поток от ландата, фиакри^[2] и виктории^[3] се точеха из алеите, на път към хиподрума, докато десетки мъже и жени галопираха на конете си по специалните конски пътеки.

Отначало следваха тълпата и се разхождаха по чакълестите пътеки, покрай Алеята на акациите и Алеята на стълбовете. След един час Алис започна да се оплаква от жегата, от тълпите и от стягащите я обувки, затова Джейми предложи да наемат лодка с гребла и да ги разходи из някое от езерата.

— Във водата ще бъде по-хладно — каза той. — И не чак толкова претъпкано.

Езерата, Долното и Горното, бяха едно до друго. Само на първото даваха лодки под наем. Алис се излегна на възглавница на носа на лодката, затвори очи и потопи ръка във водата. Далеч от основните улици, Булонският лес беше толкова спокоен, толкова приятен. Въпреки че се намираха само на километър и половина от центъра на Париж, освен плясъка на веслата, неспирното чуруликане на птиците и изблиците на висок смях от време на време, носещи се от близката гора, бе почти тихо. Кейт седеше под чадъра, за да се предпази от слънчевите лъчи, и наблюдаваше как водните бръмбари се плъзгат по повърхността на водата. Една черна чапла стоеше неподвижно в плитчините, след което разпери огромните си криле, надигна се и полетя надалеч през дърветата. Един лебед дойде до лодката и се взря в тях — или от любопитство, или просещ хляб.

— Джейми! — изпищя Алис. — Греби по-бързо!

— Той няма да ни нарани — каза Кейт.

Някъде наблизо се разнесе глас, пронизителен фалцет, очевидно имитиращ Алис: „Джейми, греби по-бързо!“. От отсрещния бряг се приближи лодка с двама гребци и още трима накачулени в нея младежи. Мина безмълвно покрай тях, но толкова бързо, че предизвика силно вълнение, от което собствената им лодка се залюшка напред-назад. Джейми повдигна шапката си, но не получи отговор. След като се отдалечиха на известно разстояние, един от мъжете каза нещо и всички избухнаха в смях.

— Идиоти! — каза Джейми, след това погледна към Алис. Тя бе придобила изражение на великомъченица.

На обяд решиха да спрат лодката на един от островите. На най-големия се намираше ресторант, проектиран да прилича на швейцарска хижа, до който можеше да се стигне с плоскодънна лодка от брега.

— Това, очевидно, е подарък за императрица Йожени от съпруга й Наполеон III — прочете Кейт от пътеводителя. — Видял хижата в Швейцария и бил толкова очарован от нея, че накарал да я демонтират и да я построят отново тук, в Булонския лес.

— Иска ми се някой да направи нещо такова за мен — каза Алис. — Да влезем ли?

— Изглежда скъпо — предупреди я Джейми.

— Изглежда идеално — отсече сестра му.

След като бяха заведени до масата и получиха менюта, Алис извади разговорник, „Наръчник за всекидневно общуване“, от ръчната си чантичка. Джейми го грабна от нея, отвори наслуки и започна да чете.

— Чуй това… „Имах лек пристъп на подагра, който ме принуди да остана в стаята си две седмици!“

— Върни ми го — каза Алис тихо.

— Това е още по-добре. „Много лесно се разболявам.“ Надявам се, че никога няма да ни се наложи да използваме това изречение. Или това: „Искам диамант, който да направи голямо впечатление, но да не струва скъпо“. Не искаме ли всички едно и също?

— Мисис Уолъс! — провикна се Алис. — Направете нещо!

— Джейми! — предупреди го Кейт.

Той побутна книгата по масата към Алис.

— Надявам се по погрешка да си поръчаш шкембе — каза, докато тя прибираше разговорника обратно в чантата си.

Очите на Алис изведнъж се разшириха.

— Какво? — попита Кейт.

— Това е той — прошепна тя. — Мъжът от балета!

На съседната маса, в компанията на жена на значителна възраст и възрастен джентълмен, беше младият мъж, когото бяха срещнали в залата онази вечер в операта. Той ровичкаше унило из чинията си със стриди.

— Приключи ли вече, Клеман? — попита го жената, дъвчейки думите. — Бях забравила колко непоносим е градът през юли.

— Не, майко — отвърна той. — Все още не.

— Майка — прошепна Алис.

Младият мъж разряза поредната стрида с нож, заля я с лимонов сок и я повдигна към устните си, след което отметна глава и я погълна. През това време по-възрастният мъж оглеждаше ресторанта с очевидно отвращение. Кейт се вгледа в дрехите на двойката, в обувките и в бижутата им. Маншетите на стария джентълмен бяха разръфани, а копринената му жилетка бе изцапана с мазни петна. Те бяха от групата хора, известни като Le Gratin, което буквално означаваше, „горната коричка“, хората с титли. Въпреки че дрехите им бяха занемарени и бяха ужасно обеднели, мнозина от тях живееха в огромни имения в историческия квартал „Сен Жермен“. Кейт извърна очи встрани, когато младият мъж се обърна и повдигна ръка, за да повика сервитьора.

— Гарсон? Сметката.

Сервитьорът се втурна веднага.

— Разбира се, графе.

— Граф — прошепна Алис.

Мъжът от балета или не ги бе забелязал, или се преструваше, че не ги е видял. Баща му плати, като сложи очилата си и след това разпредели банкнотите и монетите в малки купчини. После графът помогна на майка си за наметката, донесе й бастуна и всички бавно се отправиха към вратата. Няколко секунди по-късно обаче той отново се върна с един сервитьор, за да потърси под стола си забравен шал. Почти небрежно отстъпи назад към масата им, така че сервитьорът да може да дръпне всички столове. Въртеше нещо между пръстите си, нещо бяло, което пусна в скута на Алис, без никой — освен Кейт — да забележи. Лицето на Алис се изчерви от бледорозово до аленочервено. Беше бележка.

— Този ли е? — сервитьорът вдигна от пода бял копринен шал.

— Този е, да!

След като той отново напусна заведението, Алис се опита да разгърне бележката под масата.

— Какво правиш? — попита Джейми.

— Нищо — отвърна тя, но брат й бе по-бърз. Наведе се през масата, грабна бележката от ръката й и я погледна за миг. После я вдигна над свещта на масата и я изгори.

— Джейми! — извика Алис. — Това е мое!

— Скъпа сестро, със сигурност дори и вие знаете, че мъже като него ще ви съсипят само с един поглед. Не е ли така, мисис Уолъс?

Той погледна настоятелно към нея, за да си осигури нужния отговор.

— Това определено бе малко дръзко — отговори тя.

— Но той изглежда напълно благоприличен — каза Алис. — За бога, дори е граф!

— Още една причина да стоиш далеч от него.

— И защо да го правя?

Джейми се наведе напред в стола си.

— Защото, казано простичко, ние сме от неговия сой. Или не си забелязала?

— За какво говориш?

Джейми поклати глава и изсумтя с раздразнение.

— Да не си забравила, че сме от Глазгоу? Глазгоу, Шотландия?

— Но не сме бедни, нали? Освен това смятах, че искаш да се омъжа за първия подходящ мъж, когото срещна. Какво не му е наред на този?

— Всичко.

Алис почти не бе докоснала обяда си. Сега стана и се извини.

— Може би е права — отбеляза Кейт. — Може би джентълменът има напълно почтени намерения.

Джейми не реагира, докато сервитьорът разчистваше масата им.

— Освен това изглежда достатъчно приятен — продължи Кейт.

Сервитьорът почисти трохите от покривката им с една ръка, балансирайки чиниите с другата.

— Бихте ли казали, мисис Уолъс, че може да преценявате добре мъжете? — попита Джейми, след като сервитьорът се оттегли.

— Зависи от мъжете. Някои от тях са по-лесни за разгадаване от други.

— Моите уважения, но какво тогава не му беше наред на Роланд Синклер?

В ресторанта бе топло, но Кейт изведнъж потръпна от студ. Изпъна се на стола си.

— Нищо — каза тя. — Всичко му бе съвсем наред.

Сервитьорът се върна с три малки кафета, леко ароматизирани с лимон.

— Чичо ми отказа да ме пусне да дойда тук сам — продължи Джейми. — После предложи да дойдете с мен. И да вземем и Алис.

— Точно така — съгласи се Кейт. — Това бе единственият начин да ви позволи да се върнете в Париж.

Джейми повдигна чашата си с кафе, но не отпи.

— Предполагам, че трябва да ви благодаря за саможертвата.

— Не е необходимо.

— Просто от любопитство… Щяхте ли да се омъжите за Синклер?

— Моите уважения, Джейми, но не мисля, че е прилично да ми задавате такъв въпрос.

Тя му се усмихна леко, по-скоро полуусмивка, която подсказваше някаква вътрешна борба, рана, която все още е отворена.

— Той, изглежда, ви харесва. Всъщност доста ви харесва — продължи Джейми. — Това не беше ли достатъчно за вас?

Той нямаше да спре, нямаше да изостави темата. Кейт усети, че започва да се изчервява.

— Към брака не бива да се пристъпва необмислено. И просто да си обект на обожание от един човек, поне по мое мнение, не е достатъчна причина за такова решение. Има и други фактори, с които не сте запознат.

Джейми я погледна и повдигна лявата си вежда. За миг седяха в мълчание. Раздразнението й започна да отминава. Джейми Арол бе млад. Никога не бе изпитвал замайването, което идва посред нощ, когато осъзнаеш, че си направил необратима грешка.

— Е, предполагам, че той все пак ви остава като вариант — каза Джейми. — Ако нещата не потръгнат тук, винаги може да се върнете и да подновите отношенията си със Синклер.

— Може би — отвърна тя.

За момент той се вгледа замислено в нея.

— Просто трябва да се постараем да не се провалим, нали? — каза младежът тихо. — За доброто на всички ни. Къде, за бога, се бави Алис?

— Сигурна съм, че ще се върне всеки момент.

— Тя е безотговорна!

— Просто е наивна.

— Ако успеем да й намерим мъж от добро семейство и я омъжим — каза Джейми — всичко ще бъде наред.

Кейт вдигна лъжичката от чашката с кафе и я сложи в устата си. Металът беше студен и покрит със захар. Изведнъж Джейми се наведе напред и размаха пръст.

— Сетих се! Знам какво ще направим.

После направи пауза за драматичен ефект.

— Какво?

— Ще поканим мосю Нугие на чай. Хубав чай „Дарджилинг“, пасти от сладкарницата и сандвичи с „Джентълменс Релиш“ в изискания домашен ресторант „При Арол“ Ще го поканите ли от наше име? Той няма да ви откаже.

Беше малко вероятно инженерът да има време за чай. Според Джейми Нугие работеше по дванайсет, тринайсет, четиринайсет часа на ден.

— Е? — попита Джейми.

— Съжалявам — каза Кейт, поставяйки лъжичката обратно в чинийката. — Не съм убедена, че той изобщо си спомня коя съм.

Той въздъхна продължително и тежко.

— Е, добре тогава…

Групата от съседната маса се разсмя гръмогласно на някаква шега.

— Просто не ми се струва честно — продължи Джейми, след като шумът утихна. — Лично аз бих могъл да го отлагам още десет години, да кажем, че имам време. Но за жените е различно. Не искаме Алис да остане стара мома. Или да се омъжи за човек, който прави пайове.

— Във Франция не се наричат пайове — тросна се Алис, която се върна точно в този момент, привидно напълно възстановена. — А тартове! Говорейки за това, някой поръча ли десерт? Трябва да имаме енергия за бала довечера.