Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (11)

11

Кейт седеше на балкона и разпускаше косата си. Никой не можеше да я види тук, само скорците в небето и пчелите, които прелитаха от една саксия лавандула към друга. Стаята й бе на последния етаж, на тавана на къщата, която с Арол бяха наели — тясна висока къща с бледосини ролетни щори на улица „Кардине“. От една страна, би предпочела стая на по-долен етаж, но от друга, гледката й харесваше. Освен това, ако не стоеше прекалено близо до ръба, се чувстваше в безопасност; световъртежът й бе поносим.

Под нея имаше малка, тъмна градина с покрита с мъх мраморна статуя до декоративно езерце, пълно с шарани. Дърветата, няколко ясена и липи, бяха тънки, разпръснати на голямо разстояние и сякаш посвещаваха цялата си енергия, за да стигнат небето. Ако беше дърво, би направила същото; тук в продължение на километри се редяха само неравните върхове на покриви и комини, мансарди и църковни кули, керемиди и олово, червени тухли и зеленикава мед. Нежният бриз носеше миризмата на топъл варовик и прясно кафе, на сода за хляб и люляк от градината на съседа. Кейт затвори очи и усети нежната ласка на слънчевата светлина по клепачите си и — през фината тъкан на бялата памучна нощница — по бледата си шотландска кожа.

Вече почти месец очакваше да започне да страда. Очакваше да се почувства съкрушена в момента, в които реши да каже на Роланд Синклер, че няма да се омъжи за него. Но все още нищо не беше почувствала. Сестра й Ан избухна в сълзи, когато й съобщи, и каза, че Кейт ще съжалява, че нищо добро няма да излезе от прибързаното й решение. Зет й, обикновено мълчалив мъж, се опита да я разубеди и когато тя прояви твърдост, предложи да я заведе на лекар. Вярно е, че Кейт изглеждаше различно. След срещата й с Уилям Арол направо не я свърташе на едно място. Да отиде в Париж за две години бе повече от всичко, което някога бе искала. И може би, казваше си тя, щеше да се върне в Шотландия. А може би не. Нищо чудно, че не можеше да спи, не можеше да се съсредоточи и бе изгубила апетит. Въпреки че се опитваше да го прикрие, дори чашата с чай разкриваше потрепването на ръцете й.

— Кога ще кажеш новината на клетия човек? — попита я Ан.

Кейт бе забравила напълно за Роланд Синклер. Той като че ли принадлежеше на един различен живот.

— Този следобед, ако имам късмет.

— Ако имаш късмет? Как е възможно това да е късмет за теб, Катрин? Ще плъзнат клюки, хората ще говорят. Иска ми се да ме послушаш. Ще бъде доста неприятно. За всички нас.

— Съжалявам, Ан, задето съм повод за такива неприятности. Ти не го заслужаваш.

Сестра й махна с ръка, за да прекъсне обясненията.

— Ако само Сол не се бе качил на онзи проклет влак. Ако бе успяла да го убедиш да не ходи в Дънди, тогава изобщо нямаше да сме в тази ситуация.

Кейт премигна и очите й запариха от канещите се да избият сълзи. Как можеше Ан да предполага, че катастрофата на влака е можело да бъде избегната, че това, което се случи, е по нейна вина? Ако само знаеше колко висока цена бе платила тя за всичко.

— Не си ли съгласна? — добави Ан, сякаш за да се защити, в случай че е прекалила.

Но тогава бебето се разплака, бавачката я повика и разговорът приключи. Фактът, че има сестра вдовица, очевидно бе социално бедствие за Ан. Кейт бе тринайсетият човек на масата, излишното, изгубено последно парче от пъзела. И все пак имаше толкова много неща, които сестра й не знаеше. Имаше толкова много неща, които никой не знаеше.

Роланд Синклер седеше в сянката на едно бананово дърво в Кайбъл Палас в Ботаническата градина и опипваше мустаците си. След първоначалното мълчание се оказа, че не приема новината добре.

— Това е сериозен удар. Неприятно и тежко поражение, каквото досега не съм претърпявал. А нека ви кажа, мисис Уолъс, понесъл съм доста сериозни удари в живота.

— Никога не съм възнамерявала съзнателно да ви нараня.

— Но го направихте — каза той, като свали очилата си. — Определено го направихте.

И се втренчи в нея така, че тя да не пропусне зачервяването на очите му. Въпреки че очевидно не му бе безразлична, на Кейт й се струваше, че не я познава от толкова отдавна, че подобна скръб да е оправдана. Ако изпитваше някаква любов към нея — в което се съмняваше, никога не бе събрал куража да я изрази. Спомни си думите му: „свързани от загубата на съпрузите ни“. Тяхната връзка щеше да бъде изградена върху края на два други живота, а това не бе най-добрият начин за започване, на каквито и да е отношения.

В крайна сметка Роланд Синклер се прокашля, издуха носа си и се овладя.

— Сестра ми ще бъде изключително разстроена. Вече прати съобщение за годежа в „Глазгоу хералд“.

— Винаги може да го отмени — напомни Кейт.

Той поклати глава и погали траурните гривни на китката си.

— Амелия мрази да отменя каквото и да е. Възприема го като личен провал. Абсурдно е, знам, но човек си има навици. Не знам как да й поднеса новината.

— Аз всъщност не бях приела предложението ви — изтъкна внимателно Кейт.

— Но, както каза сестра ми, защо бихте го отхвърлили? Предложение като моето не идва два пъти в живота на човек. Особено, и моля, не приемайте това по грешен начин, мисис Уолъс, особено за жена във вашето положение. Според Амелия би било лудост да не се възползвате от тази възможност.

Сестрата на Роланд Синклер я бе изгледала продължително и втренчено, когато се срещнаха за първи път, сякаш само с един поглед можеше да прецени дали е човек, заслужаващ доверие, дали е искрена, дали положението й е достатъчно притеснено, та едно евентуално предложение от страна на брат й да доведе до предрешен резултат. Явно бе решила, че е така.

— И няма деца — бе уточнила Амелия.

— Точно така — бе отвърнал Роланд.

Тактичността очевидно не беше сред силните й качества. Тя се гордееше, че казва това, което мисли, и мисли това, което казва. Вечерята беше дълга и неловка.

— Гостенката ни говори френски — каза Роланд.

— Това не е от голяма полза тук — отвърна мис Синклер. — Чувам, че е била омъжена и преди.

В този момент Кейт започнал да осъзнава, че сестрата на Роланд ще говори за нея в трето лице по време на цялата вечеря.

— Бях омъжена — каза тя внимателно. — За съжаление, съпругът ми почина.

— В катастрофата на моста „Тей“ — кимна мис Синклер. — Чух.

За момент всички се загледаха в месото в чиниите си.

— Питай я дали са открили тялото? — обърна се сестрата към Роланд.

— Моля те! — възкликна той. — Не и докато се храним.

В Кайбъл Палас едно момче на около шест години мина покрай тях. После още едно.

— Не е честно — провикна се второто. — Ти не играеш по правилата! Никой не обича измамите!

Кейт и Роланд Синклер седяха безмълвно загледани пред себе си, все още „свързани от загубата“, той с влажни очи, тя — със сухи.

— Трябва да тръгвам — каза Кейт най-накрая. — Преди да започне да вали.

— Прогнозата е добра — отбеляза Синклер. — Но пък може и да се окаже погрешна. Фактите могат да бъдат разчетени така, че да се създаде погрешно впечатление.

— Мистър Синклер…

— Знаете ли — прекъсна я той, — аз наистина ви харесвам, Катрин.

— И аз ви харесвах… Искам да кажа, и аз ви харесвам, Роланд.

— Не е ли това достатъчно? Привързаност. Приятелство. Съвместимост на характерите. Любовта може да се появи и по-късно.

Той се пресегна и я хвана за ръката. Дланта му беше мека като салфетка.

— Сигурна ли сте? Наистина сигурна? Париж е чудесен град, но там ще сте никой — просто една придружителка. Със сигурност сте повече от това. А какво ще стане, когато се върнете? Не сте първа младост. Винаги има вероятност, и се надявам, че нямате нищо против да кажа това, но без мъж, който да ви подкрепя, има вероятност да изпаднете в мизерия.

Кейт си пое дъх, бавно и продължително. Всичко, което казваше, бе вярно. И тя беше виждала тези изпаднали в мизерия дами в църквата, устните им — плътно присвити от тревогите, джобовете им — пълни със сухи корички хляб и захар на бучки. Мистър Синклер я гледаше, ирисите му бяха разширени, големи и сини като детски топчета за игра. Може би бе прав. Тя беше припряна, импулсивна и безразсъдна. Нищо ли не бе научила?

— Защото, както сестра ми винаги казва: „По-добре птичка в ръката, отколкото две на дървото“ — добави той.

И в този миг Кейт разбра, че без значение какви са обстоятелствата, без значение каква цена ще плати, без значение колко безразсъдна е алтернативата никога не би могла да бъде щастлива с мъж, който дрънка безсмислени глупости в трудни моменти.

Особено ако цитира думи на сестра си. Той все още я гледаше с надежда. Тя дръпна ръката си и се обърна с лице към него.

— Вече съм дала дума на семейство Арол. Съжалявам.

Синклер затвори очи и въздъхна. Бе получил окончателния й отговор. Тя погледна часовника си. Той прие жеста и като знак и бързо се надигна от пейката.

— Щях да хвана влака в 17:43, но има шанс да взема и този в 16:07. Имате ли нещо против?

Спряха пред портите на градината. Тя бе в една посока, той — в другата.

— Е… — каза Синклер.

— Ще успеете да хванете влака си — отвърна тя. — Ако побързате.

Само че господин Синклер, изглежда, изведнъж отново бе забравил, че трябва да бъде по-експедитивен.

— Може пък да дойда в Париж и да ви посетя?

— Ще бъдете добре дошъл.

— Може и да го направя.

Устата на Роланд Синклер се усмихваше, но очите му оставаха безизразни. Никога нямаше да дойде в Париж. И двамата го знаеха, но изглеждаше редно да се каже нещо такова при тези обстоятелства.

Една жена мина покрай тях в посока на Баирс роуд, жена със сиви нишки в косата и черна рокля. Очите на Роланд Синклер проследиха полюшването на турнюра й. Въпреки това, което й бе казал току-що, Кейт бе сигурна, че той ще се възстанови.

— Довиждане, мистър Синклер — каза тя и стисна ръката му.

— Довиждане, мисис Уолъс — отвърна той, после се обърна и си тръгна.

Десет минути по-късно тротоарите бяха осеяни с точки от дъжда.

* * *

Всеки ден, откакто бяха пристигнали в Париж, слънцето грееше. Кейт постепенно усещаше как мускулите в раменете, в челюстта и в гърба й се отпускат. Без да го осъзнава, тялото й се бе превило и стегнало под напора на шотландския климат, където дори и през лятото въздухът бе прорязван от студен вятър или от влажни нотки, където дъждът винаги бе на път да нахлуе от запад.

Но въпреки че навън грееше слънце, в наетата къща бе мрачно. Не беше само заради мебелите от махагон, хлътналите дивани и завесите, нито дори заради старите маслени картини по стените, а защото кепенците бяха държани затворени, за да не пропускат слънчевите лъчи. Дългогодишната икономка и един градинар бяха оставени на работа, за да поддържат къщата в ред. След закуска Кейт обикаляше из стаите и отваряше прозорците, за да позволи на свежия въздух да навлезе вътре. Икономката минаваше след нея след подходящ интервал и ги затваряше отново.

Тази сутрин от долния етаж се носеше шепот. Алис учеше разговорен френски с преподавателя си, възрастен мъж, който я гледаше над очилата си, когато тя произнасяше погрешно думите, и имаше повече търпение, отколкото Кейт си представяше, че е възможно да има човек.

— В училище казвахме „же сюис“ — чуваше я как настоява в момента. — Със „с“ на края.

— А във Франция — обясни спокойно преподавателят — не го произнасяме. Няма го, изчезнало е. Също като при oui — „да“, казваме „сюи“.

— Сигурен ли сте? — попита Алис.

— Oui — отвърна той.

* * *

— Значи е уговорено? — бе попитал Арол в онзи ден преди няколко месеца, в кабинета си в Далмарнок. — Ще ги придружите.

Не беше въпрос, а твърдение. Дълги снопове бледа шотландска слънчева светлина падаха през стаята, осветявайки хилядите прашинки прах, летящи във въздуха. Арол се надигна от стола и й подаде ръка.

— Знам, че мога да ви се доверя. На жена от вашата класа.

Колко бързо, си бе помислила тя тогава, се променя всичко.

Колко бързо един проблем може да се превърне в решение. И почувства как вътре в нея нещо се изпъва, сякаш се протегна към нещо отвъд, като желязно острие, пронизващо въздуха.

— Има и друго — внезапно бе добавил Арол. — Чух, че някакъв мъж, един от инженерите на Айфел, представяте ли си, е проявил интерес към Алис. Можете ли да й помогнете малко, да напътствате социалното й общуване в това отношение? Изглежда ми подходящ мъж за нея, а тя е на деветнайсет години, критична възраст за една млада жена, както знаете.

Пред слънцето премина облак и стаята отново потъна в сумрак.

— По-добре той вместо онзи безобразен месар, който не спира да души наоколо — продължи Арол. — Така, как беше името на онзи французин? Емил някой си?

Емил Нугие. И защо не, запита се Кейт по-късно, когато се прибираше към града по улица „Лондон“? Алис Арол бе млада, красива, добре осигурена. Може би всичко, което й се бе сторило, че се случва между нея и Емил Нугие в онзи ден, докато той стоеше в края на стълбището, бе просто следствие от замайването, причинено от световъртежа — световъртеж, какъвто отдавна не бе изпитвала и вече почти не помнеше какво е усещането от него.

Бяха в Париж от почти цял месец, но пътищата им още не се бяха пресекли. Джейми им бе забранил да идват на строежа на кулата, поне засега. Каза им, че иска да закрепи позицията си при Нугие, преди да започне да усложнява нещата с появата на сестра си.

— Той няма да избяга никъде, Алис. Бъди търпелива.

— Някога хрумвало ли ти е, че може да искам да посетя строежа, защото се интересувам?

— От кулата? Не, честно казано, никога не би ми хрумнало.

Джейми бе прав в това отношение. Още щом пристигнаха, Алис си накупи всяко модно издание, което успя да намери. После посети шивачка и майсторка на корсети, обущар и шапкарка, поръча си фусти и поли, корсажи и фустанели, корсети, пелерини и шлейфове, както и шапки, обувки и чехли. Всичко, което й е необходимо сега, оплакваше се тя на Джейми, са поводи и събития, където да ги носи.

— Разполагаме с много време — каза й той. — Ще имаш много поводи.

На балкона на Кейт вятърът сякаш спря и за миг като че ли се разсея и забрави какво трябва да прави. От конюшните в далечния край на градината изцвили кон, а друг му отговори. На изток небето беше като тежка сянка, натежало от наближаваща буря. Въздухът в града бе станал плътен и златист като сироп.

Кейт се изправи и тъкмо се канеше да се прибере, когато погледна надолу и видя една черна котка да скача от люляковия храст към стената и след това надолу сред цветните лехи. Беше толкова грациозна и уверена, сякаш знаеше точно къде отива. Щом стигна до езерцето, седна и просто започна да наблюдава, местейки главата напред-назад, докато следваше с поглед стрелкащите се яркооранжеви форми под повърхността на водата. И след това, с един точен удар на лапата, грабна една.

Докато Кейт успее да си наметне халат и да се спусне по стълбите на трите етажа котката бе изчезнала, а рибата лежеше неподвижно на плочите. Не беше разкъсана, нахапана или дори издрана; бе съвършено непокътната. И все пак очите й вече бяха помръкнали; беше се задушила от сладкия градински въздух.

Внезапно Кейт усети нечие присъствие и се обърна. Икономката стоеше на вратата я гледаше стреснато. Какво прави, сякаш казваше лицето й, в градината по нощница? Къде е чувството й за благоприличие?

— Мисис Уолъс — провикна се Алис отвътре. — Елате да видите.

Имаше нова доставка от шивачката. Урокът по френски бе забравен. Алис стоеше в коридора и държеше чисто нова вечерна рокля в ръцете си.

— Не е ли божествена! — каза тя.

Но тогава видя изражението на лицето на Кейт.

— Не я харесвате!

— Не, изобщо не е така — отвърна тя.

Роклята беше с много дипли и с богато бродирано елече. Бе от кехлибарен брокат в абсолютно същия цвят като мъртвия шаран.