Александър Пушкин
Дама пика (4)

IV

7 mai 18**

Homme sans moeurset sans religion!^[1]

Кореспонденция

Лизавета Ивановна седеше в стаята си, още в своята бална премяна, потънала в дълбок размисъл. Щом се върна вкъщи, тя побърза да отпрали съненото момиче, което неохотно й предлагаше услугите си — каза, че ще се съблече сама, и с трепет влезе в стаята си, дето се надяваше да намери Херман и не желаеше да го намери. От пръв поглед се увери в отсъствието му и благодари на съдбата за пречката, поради която не бяха се видели. Седна, без да се съблича, и почна да си спомня всички обстоятелства, които я бяха завлекли за толкова кратко време толкова далече. Не бяха минали и три седмици от деня, когато за първи път видя през прозореца младия човек, и вече си кореспондираше с него — и той беше успял да изкопчи от нея нощна среща! Тя знаеше името му само защото някои от писмата му бяха подписани; никога не беше говорила с него, не беше чувала гласа му, никога не беше чувала за него… до тази вечер. Странно нещо! Тъкмо тази вечер на бала Томски, разсърден от младата княжна Полина ***, която както никога кокетничеше с други, желаеше да й отмъсти, като й покаже равнодушието си: той покани Лизавета Ивановна и танцува с нея една безкрайна мазурка. През цялото време се шегуваше с нейното пристрастие към инженерите офицери, уверяваше я, че знае много повече, отколкото би могла да предполага, и някои от неговите шеги бяха така сполучливо насочени, че Лизавета Ивановна на няколко пъти помисли, че тайната й му е известна.

— От кого знаете всичко това? — попита тя, смеейки се.

— От приятел на една известна вам особа — отговори Томски, — човек много забележителен.

— Че кой е този забележителен човек?

— Казва се Херман.

Лизавета Ивановна не отговори нищо, но ръцете и краката й се вледениха…

— Този Херман — продължи Томски — е истински романтично лице: има профил на Наполеон, душа на Мефистофел. Мисля, че на съвестта му тежат поне три злодейства. Как побледняхте!…

— Боли ме глава… Та какво ви каза Херман — или как се казваше?…

— Той е много недоволен от своя приятел: казва, че на негово място би постъпил съвсем иначе… Дори предполагам, че Херман има намерения спрямо вас, поне много неравнодушно слуша влюбените възклицания на приятеля си.

— А къде ме е виждал?

— В черква, може би — на разходка!… Бог знае! Може би във вашата стая, през време на съня ви: от него може да се очаква…

Приближилите ги три дами с въпросите: „Oubli ou regret?“^[2] — прекъснаха разговора, който ставаше мъчително любопитен за Лизавета Ивановна.

Дамата, избрана от Томски, бе самата княжна ***. Тя успя да се обясни с него, като направи един кръг повече и още веднъж се завъртя пред своя стол. Когато се върна на мястото си, Томски вече не мислеше ни за Херман, ни за Лизавета Ивановна. Тя искаше непременно да възобнови прекъснатия разговор; но мазурката свърши и скоро след това старата графиня си тръгна.

Думите на Томски бяха само обикновено бърборене при мазурката, но те проникнаха дълбоко в душата на младата мечтателка. Портретът, нахвърлян от Томски, съвпадаше с представата, която сама си бе съставила, и благодарение на най-новите романи това станало вече банално лице плашеше и пленяваше въображението й. Тя седеше, скръстила голите си ръце, свела на откритата си гръд глава, още окичена с цветя… Изведнъж вратата се отвори и Херман влезе. Тя затрепера…

— Къде бяхте? — попита тя с уплашен шепот.

— В спалнята на старата графиня — отговори Херман, — оттам ида сега. Графинята умря.

— Боже мой!… Какво говорите?…

— И струва ми се — продължи Херман, — аз съм причината за нейната смърт.

Лизавета Ивановна го погледна и думите на Томски отекнаха в душата й: на душата на този човек тежат поне три злодейства! Херман седна при прозореца до нея и всичко й разказа.

Лизавета Ивановна го изслуша с ужас. И така, тези страстни писма, тези пламенни настоявания, това дръзко, упорито преследване, всичко това не е било любов! Пари — ето какво жадувала душата му! Не тя можеше да утоли желанията му и да го ощастливи! Бедната възпитаничка беше само сляпа помощница на един разбойник, на убиеца на нейната стара благодетелка!… Тя заплака горчиво в късното си мъчително разкаяние. Херман я гледаше мълком: сърцето му също тъй се късаше, но ни сълзите на клетата девойка, ни чудната прелест на нейната скръб тревожеха суровата му душа. Той не чувствуваше угризение на съвестта при мисълта за мъртвата старица. Едно го ужасяваше: невъзвратимата загуба на тайната, от която очакваше да забогатее.

— Вие сте чудовище! — рече най-сетне Лизавета Ивановна.

— Аз не исках смъртта и — отговори Херман, — пистолетът ми не е зареден.

Те замълчаха.

Настъпваше утрото. Лизавета Ивановна угаси догарящата свещ — бледа светлина озари стаята й. Тя избърса разплаканите си очи и ги вдигна към Херман; той седеше на прозореца, скръстил ръце и страшно намръщен. В това положение напомняше удивително портрета на Наполеон. Тази прилика порази дори Лизавета Ивановна.

— Как ще излезете от къщата? — рече най-сетне Лизавета Ивановна. — Мислех да ви преведа по тайната стълба, но ще трябва да минем покрай спалнята, а се страхувам.

— Кажете ми как да намеря тази тайна стълба; сам ще изляза.

Лизавета Ивановна стана, извади от скрина един ключ и го даде на Херман с подробни наставления. Той стисна студената й, безответна ръка, целуна наведената й глава и излезе.

Той се спусна надолу по витата стълба и влезе пак в спалнята на графинята. Мъртвата старица седеше вцепенена; лицето й изразяваше дълбоко спокойствие. Херман се спря пред нея, дълго я гледа, като че искаше да се увери в ужасната истина; най-сетне влезе в кабинета, напипа зад тапетите вратата и заслиза по тъмната стълба, вълнуван от странни чувства. По същата стълба, мислеше той, може би преди шестдесет години, в същата тази спалня, в същия час, с везан кафтан, вчесан a l’oiseau royal^[3], като е притискал до сърцето си триъгълната шапка, се е прокрадвал млад щастливец, отдавна вече изгнил в гроба, а сърцето на престарялата му любовница днес престана да бие…

Под стълбата Херман намери врата, която отключи със същия ключ, и се озова в един прав коридор, който го изведе на улицата.