Брадли Уест
Море от лъжи (66)

65. В розово

Петък, 28 март: полет UA804 от Сингапур за Вашингтон, окръг Колумбия

Неделя, 30 март: Вашингтон

Ръката на Нолан заздравяваше добре, но бракът му изглеждаше непоправимо повреден. Дъщеря му не му говореше, но Мей Линг и Джоани поне се бяха съгласили да се качат на самолета за Вашингтон за шоуто в Белия дом. Той се облегна на седалката в бизнескласа. Дългите полети на „Юнайтед Еърлайнс“ бяха дяволски добри напоследък, макар все още да бе въпрос на шанс дали ще ти сервира някоя шейсет и пет годишна стара чанта или двойно по-млада фина азиатска стюардеса. Този път бе улучил от лотарията. Една от младите дами, бутащи количката, му напомни за онази магическа нощ преди двайсет и шест години, когато бе срещнал Джоани. О, какво не би дал да върне онова време и пак да види искрата в очите на бившата стюардеса на „Сингапур Еърлайнс“.

Можеше, разбира се, да вини само себе си и самосъжалението нямаше да му помогне. Остави до себе си „Океан от заблуди“. Беше правдоподобна, дяволски сложна и все пак достатъчно добра, за да не може да я остави.

„Интернешънъл Ню Йорк Таймс“ преразказваше голямата новина — бомбардирането от Израел на иранските ядрени инсталации. Либерално настроените редактори на колони се бяха разделили. Произраелското лоби беше „за“, разбира се, докато фракцията „Мир за нашето време“ надушваше американска конспирация. Много коментатори се съмняваха дали бомбардировките са били успешни. От оценката на щетите, разпространена с циркулярно писмо по посолствата вчера, Нолан бе разбрал, че няколко от поразените цели не са били добре защитени или не са били известни досега като военни инсталации. Иран се бе възмутил, че това били мирни научноизследователски центрове, и бе оплакал смъртта на невинни хора, но Нолан бе склонен да вярва, че израелците са ударили точно каквото трябва.

Преди два дни Ноланови бяха получили писмено амнистиите си. По указание на Боб Нолан, Бърт и Майкъл Макгърти се бяха предали в офиса на шерифа в Юкая, окръг Мендосино. След известна доза напълно разбираем скептицизъм помилването от президента бе прието от полицаите, на двамата второкурсници бяха дадени чисти дрехи, нощувка в сносен хотел и самолетни билети до Сиатъл за Макгърти и до окръг Колумбия за Бърт. Единственото, което бе качило Джоани на борда, бе, че Бърт щеше да пристигне в столицата преди тях. Освен това Нолан донякъде я бе умилостивил с обещанието, че 328600 долара от съвместната им сметка, похарчени за наемането на самолета, ще им бъдат възстановени. Е, щяха да преглътнат 50000 за наемането на шриланкийците, болницата и адвокатските хонорари за оцелелия хакер, както и връщането на ЦРУ на известно количество биткойни. Нолан бе предложил на Джоани да гледа в бъдещето — имаха индексирани с инфлацията 142000 долара годишна пенсия, смятано от 1 април.

Нолан бе склонен да подпише споразумение за неразгласяване срещу пенсия, която щеше да образова децата му и щеше да позволи на двамата с жена му да живеят комфортно, стига тя да пожелаеше да го задържи до себе си. Бе разбрал, че дори най-дребното нарушение на споразумението автоматично ще доведе до загубването на пенсията. Но помилването бе необратимо и всички престъпления, извършени до 15 март, се смятаха за изчистени за Ноланови и Макгърти.

Тъмният облак бе смъртта на Марк Уотърман, която бе просто ужасна. Ретроспективно погледнато, те може би никога не бяха имали шанс. Мишките не танцуват със слонове, но това не носеше никаква утеха.

Франк Каултър беше нещо повече от неуредена сметка — той беше кошмар. Според източници на Компанията австралийците държали Каултър под обвинение в убийство, макар че Нолан се питаше колко дълго ще продължи това. Не бе имало нито едно съобщение в пресата за случилото се на платото Мичъл или в Еко лагера. Каултър можеше да бъде обвинен или в смъртта на Уолам — в действителност дело на Кайли, — или на Фарокзад, което технически бе работа на Тони Джонсън или Уолам. Никой никъде не намекваше за връзка на Каултър с МН370.

Междувременно агент Джонсън просто бе изчезнал. Нолан бе видял за последно Тони да пуши заедно с боец от спецотряда, преди той и Кайли да бъдат евакуирани с един от хеликоптерите. Нолан не можеше да разбере защо Джонсън бе изскочил навън, бе открил огън и бе убил последния часови и хеликоптерния пилот, преди да кацнат Блек Хоуците. Пускането от австралийците на Джонсън подсказваше за прикриване или краен акт на злонамерено невежество.

Пак междувременно журналистите се бяха стекли в Бирма, което бе принудило властите да обявят делтата на Иравади за забранена за чужденци. Историята на Телър бе останала постоянно забита на трета страница на „Интернешънъл Ню Йорк Таймс“ дни наред. Всички репортажи звучаха като копирани един от друг, което не бе странно, като се имаше предвид, че източникът бе един и същи. Изчезването на МН370 бе творение на Робин Телър, беше планирано в Бирма и включваше няколко „гнили ябълки“ от 1970-те. Снимката на „Делта Форс“ на набучената на кол глава на Телър бе стигнала в интернет през TMZ уебсайта на знаменитостите. Нолан с удоволствие бе видял отстраняването на Матюс, отбелязано в репортаж на „Уошингтън Поуст“ за бъркотията в Държавния департамент. Уилям Т. Бърнс също бе сложен на рафта, като съдбата му трябваше да се реши от отдел „Вътрешни разследвания“. Константайн бе понижен до директор на централа, Бирма. Мили бе успяла да запази старата си работа и се бе върнала в Рангун. Той желаеше на Мили само щастие в град, който нямаше никакво намерение да посещава някога пак, особено докато там се намираше ДЦ, с когото не се спогаждаха.

Имаше оскъдни сведения за някакви дълбоки анализи на мотивите зад изчезването на МН370. Лондонският „Дейли Мейл“ бе нарекъл похищението „Големият самолетен обир“ като възстановените 8,8 милиона долара се цитираха за доказателство. Това беше налудничава хипотеза дори за размътения от много джин мозък на писача от Флийт Стрийт. Разкостен и продаден на части, 777 струваше поне 30 милиона. Нолан се питаше правят ли още журналистите независими разследвания, или просто чакат някой да ги нахрани с лъжичка в устата.

Провежданото от Щатите издирване в Бенгалския залив се оказа безполезно. Нолан беше сигурен, че нищо няма да бъде вдигнато от морското дъно, докато товарният отсек продължава да е радиоактивен. Но поне бяха прекратили фалшивото търсене в южната част на Индийския океан.

Каултър трябваше да е в американски затвор в очакване на съдебен процес по обвинение в масово убийство, но това бе платената от Нолан цена в замяна на пенсията, възмездяване на спестяванията му и помилванията. Можеше ли да вярва ма Каултър, че ще го остави на мира? Не, Каултър бе предложил амнистия само за семействата.

Беше изненадан да научи, че Чумаков не само е жив, но дори рехабилитира в Сингапур. Нолан реши да го заобикаля отдалече, особено след като Флин му бе казал, че до леглото му в сингапурската обща болница неотлъчно седи огромен и заплашително изглеждащ телохранител.

 

 

Събота, 30 март, се оказа прекрасен пролетен ден във Вашингтон, окръг Колумбия. Бърт и Мей Линг бяха махмурлии, а Джоани и Нолан страдаха от часовата разлика. Въпреки това, когато президентът на Съединените щати те кани в дома си, за да ти каже няколко мили думи и да ти връчи медал, обличаш най-хубавите си дрехи и правиш всичко възможно да изглеждаш щастлив.

— Без смелите и неуморни усилия на този мъж загадката на полет МН370 можеше да остане неразкрита. Има хора, които ще се опитат да окалят тези действия и ще лепнат на Боб Нолан етикета „изобличител“ в негативен контекст. Но Америка се нуждае от повече Боб Нолановци, търсачи на истината и говорещи истината. Признателната нация и Централното разузнавателно управление благодарят на един от своите най-дълго служили държавни служители, като му връчват Кръст за особени заслуги към разузнаването.

— Нолан наведе глава, за да може президентът да сложи медала на врата му, и стисна ръката му с широка усмивка. Не беше от притеснителните, но броят на камерите наоколо правеше връчването на оскарите квартално мероприятие. Президентът го покани с жест да каже няколко думи. Нолан го направи, без нито един мускул на лицето му да помръдне:

— Искам да благодаря на моето семейство, което ме поддържаше през цялата ми кариера и особено през последните две седмици, когато имах нужда от всичката възможна помощ. Без семейството сме нищо. И макар да съм благодарен за наградата, още по-благодарен съм, че можах да служа на народа на Съединените щати през последните трийсет и три години. Благодаря ви.

Малък оркестър от морски пехотинци изсвири „Щастлив рожден ден“, принуждавайки семейство Нолан да припява безславно на фалшиво пеещия президент. „Проклет да съм — помисли си Боб. — Все пак доживях до петдесет и пет“. Усмихна се и помаха свенливо в знак на благодарност.

На три метра от него гледаше болезнено прехласната Мей Линг. Пукаше ли му на баща й за разликата между истина и измислица?

 

 

На четиринайсет хиляди и петстотин километра от тях Франк Каултър прие чашата кафе от офицера на АСБР в една къща за гости в Сидни, която привидно играеше ролята на килия. Двамата гледаха церемонията в Розовата градина, връчването на медала и честването на рождения ден. Операторът даде Нолан в близък план, докато той произнасяше двайсетсекундната си реч.

— Ще му дам безплатен пропуск, ако се занимава със своята работа, но ще стоваря ада върху главата му, ако си напъха носа в моята още веднъж — изсумтя Каултър.

 

 

На шестнайсет хиляди километра от тях Анатолий Чумаков, подпрян на възглавница в болничното си легло в Сингапур, гледаше церемонията в компанията на своя телохранител.

— Така значи изглеждало семейството ти, Боб — каза Чумаков. Обърна се към телохранителя. — Ще ударя децата му. Ще си отмъстя.

— Да, другарю директор, но другарят Портников ви иска в Москва, за да ви отправят обвинения в корупция. Освен това не ни достигат средства. Днес чух от служител на Дирекцията за вътрешна сигурност, казва се Лум, че сингапурците могат да ви предадат на посолството.

— Имам пари. Вярно, Нолан има много повече. Ще се оправим.

 

 

След приключване на церемонията Ноланови се прибраха в хотела си, където децата нападнаха фитнесзалата, а Джоани взе дълъг душ. Нолан седна зад бюрото и се загледа през прозореца към Националното гробище Арлингтън. Беше подписал споразумението за неразгласяване по отношение на МН370 и събитията от последните две седмици, но всичко от по-далечното минало оставаше както си бе. Каултър бе намекнал, че е наредил Прентис Дюпре да бъде убита. И на Нолан му хрумна една мисъл: водещият офицер на Дюпре в Сингапур трябваше да е свързан с Каултър. Името му бе една от малкото тайни, които централата в Сингапур бе успяла да опази цели трийсет месеца.

Президентът може и да му бе окачил медал, но Нолан си оставаше парий в Компанията. Водеше се в отпуск до официалното си пенсиониране след два дни, но междувременно никой в сингапурската централа нямаше да му помогне сега, а още по-малко след два дни. Но… Имаше един човек, който можеше да се вслуша в искането му. Той намери номера в смартфона си и го набра, без да обръща внимание на часовата разлика. Отговориха му на четвъртия сигнал, а гласът беше сънен.

— Ало?

— Боб съм. Имам нужда от голяма услуга, но не е спешно. Можеш ли да обработиш Константайн и да откриеш името на базирания в Сингапур водещ офицер, който е отговарял за Прентис Дюпре, преди тя да умре?

— Какво? — попита Мили, все още полузаспала.

На фона се разнесе приглушен мъжки глас, който се интересуваше кой звъни. Мили отговори:

— За мен е, Дик. Спи. — Къса пауза, след която тя каза: — Ще видя какво мога да направя, но трябва да ми обещаеш, че ще ме измъкнеш оттук. Искам да ме прехвърлят.

— Обещавам, вярвай ми.