Брадли Уест
Море от лъжи (50)

49. Надпревара със смъртта

Петък, 14 март: Коломбо, Айнме

Лодката стигна до брега и Кайли и Нолан слязоха. Ръката на Нолан бе безжизнена и Кайли съблече хирургическата му риза. Цивилните им дрехи бяха подгизнали, но дори така нямаше да се открояват толкова, колкото в тюркоазеното облекло. Лявата предмишница на Нолан кървеше без признаци на спиране, а предницата на ризата му изглеждаше сякаш се бе спускал по корем по чакълест път. Все пак можеше да диша и на устата му не избиваше кървава пяна, така че не можеше да става дума за пробит бял дроб. Слухът му се бе възвърнал, но лавата го болеше жестоко. Общо взето смяташе, че е късметлия да е на крака и да се нуждае само от амбулаторна намеса.

Нолан подаде на командоса опакована във фолио пачка банкноти.

— Ето, това е доплащането. Много съжалявам за приятеля ти. Той загина, опитвайки се да ни спаси. Моля те, предай дяла му на семейството му.

Командосът го изгледа с железен поглед.

— Кой го застреля?

Нолан нямаше време за рационална оценка на вариантите, но не бяха руснаците. Изглеждаше вероятно да са китайците, но моментът изискваше въображение.

— Почти е сигурно, че приятелят ти е убит от американците — каза той и стисна ръката на младия мъж. — Искаш ли да помогнеш да отмъстим за смъртта му? Знам как, но трябва да дойдеш с нас.

— Да вървим.

Шофьорът на Балендра ги чакаше в колата на шефа си.

— Само тримата ли сте, сър? — учтиво попита той, игнорирайки раните на Нолан.

— Да. Ще се нуждаем от само двама двойници.

Шофьорът набра номер и заговори на синхалски. В мига, в който джипът се изнесе от района на плажа, колата се вмъкна в подземен паркинг, както бе предварително уговорено. Нолан, командосът и Кайли скочиха в чакащо ги „Ауди А6“. Мъж и жена, облечени в мокри хирургически дрехи, идентични е онези, кои то току-що бяха съблекли, заеха местата им в джипа. Други двама се изправиха до тях и започнаха да събличат собствените си подгизнали дрехи, преди да се загубят в тълпата пешеходци по Гале Роуд. Двойниците бяха готови да тръгнат за международното летище.

На раздяла Нолан каза:

— Карай бързо, но не прекалено. Когато те спрат, не се съпротивлявай. И благодаря.

Новият им шофьор беше бъбривец от класа. Дали се дължеше на метадонова пристрастеност, на високо съдържание на захарта или мозъчно поражение не бе ясно, но той просто не можеше да спре да говори. Беше анорексично слаб и имаше дивия поглед на мисионер от Джоунстаун, подсилван от маниакална усмивка. Шофираше както говореше: бързо и безотговорно.

— Колко е пътят до летище „Ратмалана“? — попита Нолан.

— Трийсет минути по това време на деня. Ще бъдем там след двайсет. — Шофьорът се представи като Чанакя и обясни, че това му бил почивният ден, а работел като младши анализатор в компания за аутсорсване. Балендра го бил наел заради отличните му шофьорски умения. При това лавиране из трафика Нолан смяташе, че е редно да им върне парите. А това, че дори не одраскаха колата, отдаде на сляп късмет вместо на умение. Адреналинът в тялото му изгаряше, ръката го заболяваше все повече, а главата му се замайваше. Нолан се облегна и затвори очи. Кайли издърпа късчета плат и шрапнел от ръката и гърдите му и го поръси с някакъв прах, който командосът й подаде. Дълбоката петнайсетсантиметрова рана в лявата му предмишница не спираше да кърви и командосът даде на Кайли нещо подобно на латексова тръба, със съвет да я нагласи под лакътя на Нолан и така да ограничи кръвотечението.

Главата на Нолан се люшкаше, докато тя се занимаваше с повърхностите рани по гърдите му. В един момент той се сепна и попита:

— Работи ли още твоят телефон от посолството? Ако работи, трябва да се обадя на Нишимото и да му кажа да излети.

— Мисля, че работи — каза тя. Или поне работеше функцията му за получаване на текстови съобщения. Защото гледаше такова на китайски: „Убий Нолан сега“.

 

 

Агентът на ЦРУ видя как руснакът изтича до едно от окървавените тела, свлечени до стената, и провери за пулс.

— Жив! Жив! Линейка! Линейка!

Питър Алан насочи пистолета си към него и каза:

— Служба за сигурност към американското посолство. Извадете оръжието си с два пръста и го хвърлете към мен.

Борис Владимирович Устинов не разбра всичките думи, но се досети за смисъла им. Вдигна поглед и прецени, че може да извади оръжието си и да стреля по-бързо, отколкото американецът може да се прицели и да дръпне спусъка. Но шефът му бе жив и тежко ранен, така че му трябваше помощ, а не конфронтиране. Той хвърли пистолета си встрани, погледна американеца в очите и произнесе с най-добрия глас от полицейски ТВ сериал:

— Помощ! Линейка! Медик!

Алан позвъни в посолството и поиска пехотинците да довтасат начаса с носилка. Понеже се намираха само на стотина метра, беше по-бързо до го направят пеша, отколкото с кола. Алан им каза да имат в готовност линейка и да предупредят болница „Навалока“ да има готовност за приемане на спешен случай. Щеше да остане с гигантския руснак и при изпадналия в безсъзнание негов сънародник — местните бяха прекалено объркани от големия брой ранени по земята и във влака, за да обърнат някакво внимание на западняците. На местопрестъплението вече бяха пристигнали първите полицаи, а имаше и парамедици. Над главите им кръжаха два хеликоптера с червени кръстове.

Алан държеше гиганта на мушка. Взе от плажа две оръжия, които изглеждаха от една и съща марка. Бяха явно от епохата на Съветския съюз. Червена топка с жълта лепенка на земята привлече вниманието му. Той клекна до нея и видя залепена за топката флашка в малко пластмасово пликче. Прибра флашката в нагръдния си джоб и когато вдигна поглед, видя само за частица от секундата летящия към него огромен юмрук. Рухна, без да издаде звук. Устинов измъкна от джобовете на Алан двата деветмилиметрови пистолета и погледна проснатия американец. Той лежеше по гръб и дишаше равномерно. Това бе добре — нямаше нужда да убива човек, който не го е заслужил.

 

 

— Стана по-лесно от очакваното — коментира Дженкинс, когато колелата на гълфстрийма се отлепиха от пистата на международно летище „Бандаранайке“. Самолетът се насочи към морето и изви на юг.

— Правилата за влизане в бой трябва да бъдат пределно ясни. Ако Нолан не е с нас, не се намесваме. — Джак Нишимото бе крайно делови. — Време е. — Той погледна Дженкинс, който отне тягата на двата двигателя и спусна задкрилките, за да симулира едновременна неизправност на двата двигателя. Носът се заби надолу и Дженкинс тримира^[1] за възможно най-добро планиране.

Нишимото взе слушалката с микрофона и изрече с достойно за Грегъри Пек спокойствие:

— Мейдей^[2], мейдей, мейдей. Гълфстрийм пет петдесет ноември едно шест осем танго танго. Искам спешно кацане Ратмалана. Пълен отказ на двигателите и нестабилна работа на хидравликата. Ноември едно шест осем танго танго.

— Ноември шест… ъ-ъ… танго танго мейдей потвърдено — отговори кулата след къса пауза. — Ноември танго танго, идентифициран с радар. Разрешение за директно кацане Ратмалана. Вятър две четири нула на пет. QNH^[3] едно нула нула осем. Няма конфликт с друг трафик. Аварийните служби в готовност. Разрешено кацане на писта две две, там спрете. Виждате ли летището?

— Прието разрешение за кацане и спиране, имаме видимост. Ноември танго танго — Нишимото изключи микрофона и каза на Дженкинс: — Ти поемаш, Джон.

Дженкинс взе щурвала и потвърди с: „Аз поемам“.

За да избегнат покриването на самолета с противопожарна пяна, което щеше да го извади от строя за дълго в допълнение към сметката от един милион долара за почистване, Нишимото обяви:

— Кулата в Ратмалана, успях да рестартирам двигателите, но оставам на мейдей. Ноември танго танго.

Дженкинс подаде тяга и тримира.

— Ноември танго танго, потвърждавам визуален. Разрешение за кацане и спиране. — И Дженкинс превключи радиото двукратно, което беше безгласен сигнал, че е твърде зает, за да говори. Макар долу покрай пистата пожарните коли да се носеха на бясна скорост и едва да избягваха сблъскване, вторият пилот приземи G550 по перфектен начин и рулира до далечния край, където завъртя машината и остана на празен ход.

Нишимото се обърна към Дженкинс:

— Отлична работа. Надявам се Адам Бърч и Мими Чан скоро да пристигнат, иначе ще осъмнем в пяна и с цялата служба за безопасност на глави те ни.

Двамата пилоти се заловиха със следполетната проверка. Знаеха, че са на минути от ново излитане, този път със или без разрешение.

 

 

Нолан трябваше да затвори очи. От слаломирането на Чанакя го бе хванала авто болест и усещането се засилваше от страданието и раните му. Не можеше да изтръгне от съзнанието си картината на изпаряващата се глава на Марк. Беше убил кръщелника си все едно му бе опрял пистолет в слепоочието и бе дръпнал спусъка. Беше загубил син. Но смъртта не спираше с Марк. Потните мишници, флотският командос, Юрий, влаковият машинист, Патмараджа — чиято кръв вероятно бе изтекла на плажа — Чумаков… по дяволите. Чумаков може и да бе още жив. Стрелбата продължаваше, когато бяха напуснали фаталния бряг. Надяваше се поне Балендра и Фернандо да са живи и да не са задържани.

Изпразни на една дълга глътка подадената му от предната седалка бутилка вода, после каза на командоса:

— Не ти разбрах името.

— Капрал Навийн Кулатинга, от Военноморската служба със специално назначение, сър. — От тона му Нолан разбра, че има работа с човек, който се чуди защо седи в кола за измъкване, шофирана от обезумял тийнейджър.

— Сигурен ли си, че можеш да ни закараш на пистата на ВВБ „Ратмалана“? Трябва да се качим там на частен самолет и да преследваме хората, застреляли приятеля ти, същите, които се опитаха да убият и нас.

— Казваше се капрал Санджай Де Соиса. И не ми беше приятел, беше ми… брат. Кръвта на братята е по-червена от водата в утробата. Ще направя нужното да се качите на самолета.

Нолан кимна и се обърна към шофьора:

— На какво разстояние сме от базата? — С несъразмерно дългите си ръце и сгърбената си поза Чанакя изглеждаше като мутирала богомолка, още повече че бръснатата му глава се въртеше наляво-надясно, за да оцени заплахите по пътя.

— Под десет минути — отговори той и натисна клаксона, сякаш за да подчертае отговора, като едновременно с това завъртя волана, за да избегне на косъм почти сигурна катастрофа.

Един от телефоните на Нолан бе оцелял в суматохата и сега избръмча два пъти в запечатания си пластмасов плик. Той прочете съобщението и погледна кога е изпратено — в 11:31.

— Жена ми и дъщеря ми са кацнали в Сингапур — каза той. Обърна се към Кайли и й напомни: — Сега е моментът да се обадиш ти.

— Нямам властта да разпоредя освобождаването на семейството ти. Нали не очакваш да се обадя на председателя Гао?

— Не, искам да се обадиш в сингапурската Дирекция за вътрешна сигурност. Сигурен съм, че те ще могат да помогнат.

 

 

Гонзалес, ухилен до ушите, седеше в командния център на медицинската клиника на Зо — същата, в която се бяха отбили Нолан и Кяо в съботната нощ. Майорът лъскаше слънчевите си очила, а от устните му висеше цигара с поне два сантиметра пепел.

— Та значи отивам при него, сядам на леглото му и го питам: „Как се казваш?“. Старецът изграчва: „Питър… Питър Мулън“. Казвам му: „Питър Мулън, ако искаш да избегнеш вечния огън и проклятие, ще признаеш греховете си пред мен тук и сега. Нека поискаме благословията на Всевишния и се помолим заедно. След това ще извършим последния обред, понеже докторът ти ми каза, че умираш“. И можеш ли да си представиш, Мулън започна от 1960-а, когато добре опипал партньорката си на абитуриентския бал. Трябваше да му кажа: „Виж, не ме интересуват грехове на по половин век. Кажи ми какво си правил през последните две седмици“. Признавам му, за старец има страхотна памет. Пуснах приложението за запис на моя „Блекбъри“ и сега имам трийсет минути изповед в масово убийство и отвличане.

Зо го погледна и попита:

— Необходим ли ни е жив?

— Да, като свидетел.

— Но нали имаш записа?

— Да, на телефона ми е.

— Тръгвай веднага за посолството. И стой там под охрана.

— Аз… не разбирам — заекна Гонзалес.

— Хората на Тофър идват насам — каза Зо и погледна ролекса си. — Ще са тук до няколко часа, за да убият стареца. Трябва да си вървиш.

— А ти и хората ти ще се биете с тях?

Зо се изсмя:

— Не, ние си тръгваме след теб. Какъв е смисълът да те убиват без причина?

 

 

Посланик Стайлс издаде нова заповед:

— Алан да фотографира и снеме отпечатъците от мъртвия в хирургически дрехи на плажа и да ти изпрати всичко за идентифициране. Вероятно ще се окаже Уотърман, макар Нолан да си е боядисал косата, така че може да е и той.

Тонът на Дойл бе премерен:

— Нали ти казах, че агент Алан не отговаря.

В същия момент телефонът на Дойл иззвъня и тя извърна глава от Стайлс, докато разговаряше:

— Господин Григориев, какво можете да ми кажете? Трима от вашите са мъртви, а един е лошо ранен? Това директор Чумаков ли е бил? На хеликоптер е с телохранителя си? Да, да, разбирам… не, не намерихме никакви флашки на местопрестъплението. Надявах се, че нашият екип го е спасил. Но, разбира се, че Съединените щати нямат нищо общо с трагедията. Нямам представа кой е стрелял, но е имало двама противостоящи си снайперисти, единия на строежа на „Гранд Хаят“, другия — в „Рокетс Клуб“. Нолан е контролирал единия. Другият… Китай? Китай? Вижте, нямам време да гадая. Преследваме Нолан. Не, не знаем къде е, но няма да е трудно да бъде открит. Не, Съединените щати няма да възпрепятстват репатрирането на замесените руски граждани, било то ранени или не. Да, да, нека направим така. В такъв случай следващата седмица. Дръжте ни в течение. И благодаря, Владимир.

Дойл се обърна към Стайлс и събрания екип:

— Това беше резидентът на СВР Владимир Григориев. Мъжът, когото агент Питър Алан е задържал — едрият руснак, — го е свалил в несвяст със, както се изрази Григориев, „сублетален удар в главата“. Понеже Чумаков се е нуждаел от медицинска помощ, руснакът е решил, че няма друг избор, освен да избегне задържането. Изглежда, техният човек е нокаутирал Алан, върнал си е конфискуваните от него оръжия и е настоял да бъде извикан хеликоптер. Хеликоптерът е кацнал на територията на руското посолство и е излетял малко по-късно с Чумаков и телохранителя му на борда. После със сигурност се е насочил към шриланкийската болница, понеже те имат единствената площадка за кацане в страната. — Тя се извърна от посланичката и извика на заместника си: — Прати двама в болницата. Единият да отиде на хеликоптерната площадка, а другият да чака в спешното отделение.

— Началник, нямаме свободни хора. Алан е извън строя, трима наблюдават гълфстрийма, Лонг е мъртъв…

— Какви задачи имат тримата на строежа?

— На път са за посолството. Измъкнали са се на полицията.

— Използвай тях. Прати ги веднага в болницата. Да не задържат никого. Само да наблюдават и дискретно да снимат. Опитайте са да вкарате микрофони в операционната зала, в залата за рехабилитация и в болничната стая на Чумаков. Иди там и ти. Ще трябва да действате бързо. — Заместникът й изхвръкна от стаята, без да изслуша докрай инструкциите й.

Шийла Стайлс стана.

— Мисля, че е най-добре да се обадя по телефона на държавния секретар. Както се развиват нещата, май той ще иска да ги научи от първа ръка.

— Късмет с намирането на защитена линия за обаждането. Всичко е извън строя и така е от два часа. Вие, изглежда, не сте добре осведомена, мадам посланик. Освен това не трябваше ли да дадете пресконференция точно в този момент?

Стайлс изскочи от стаята.

 

 

Чартърът на „Харкорт“ чакаше в югозападния край на летище „Ратмалана“, готов за излитане, ако не беше пожарната кола, блокираща пътя му. Нишимото се обади на Кайли.

— Къде сте? — извикаха и двамата едновременно.

— Кацнали сме безопасно в далечния край на пистата в „Ратмалана“. Завийте на юг и ние сме на около километър от портала. Няма как да не ни забележите, понеже сме обградени от коли.

— Току-що спряхме на входа. Скоро ще ви видим. — И Кайли затвори.

Флотският командос спореше с постовия на входа. Чанакя лениво натискаше и отпускаше педала на газта, докато чакаха. Ръката на Нолан буквално го убиваше, а гръдният му кош сякаш гореше. Той се обърна към Кайли и каза:

— Казвам ти за последен път да се обадиш на ДВС. Ти си новият шеф на централата. Ричард Лум може да нареди на всеки, който отговаря за безопасността на летище „Чанги“. Кажи му, че двама сингапурски граждани са били на полета от Гуанджоу и са отвлечени. ДВС може да помогне на сингапурски граждани в затруднено положение, без да предизвиква международен инцидент. Това ще бъде жест на добра воля от МДС към ДВС. Освен това трябва да предупредиш Лум да очаква ЦРУ да предяви претенции към същите тези две лица, само че те не са извършили никакво престъпление.

— Това силно превишава пълномощията ми. Ще има последици.

— Ти не разбра ли вече, че единият снайперски екип беше от Китай? И че именно той искаше да ни ликвидира двамата с Марк, а вероятно и теб?

— Ти не каза ли преди, че снайперистите са били американци?

— Това беше за консумация от командоса, понеже трябваше да го убедим да ни качи на самолета. Китай е най-големият съюзник на Шри Ланка, така че не исках да го настройвам срещу нас. Руско-американският план е предвиждал ФСС или СВР да ни предадат на Щатите. А играта на Китай е била да ни убият двамата, макар да не схващам защо и аз съм в списъка. Мисля, че китайците може да решат да застрелят и теб, понеже си проблем. Имала ли си неприятности по служба напоследък? Има ли някой, който иска да се разправи с теб? Животът ти може да зависи от онова, което ще избереш да направиш след малко.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако не се обадиш на инспектор Лум, напусни колата и рискувай на воля. Ако се опиташ да ме убиеш, може и да успееш, но командосът, на когото преди малко дадох десет хиляди долара, ще те застреля. Ако дойдеш с мен, като минимум ти обещавам да разбереш какво е станало с МН370. Но ще е опасно. Там, където отиваме, дипломатическият имунитет не гарантира защита.

— От колко време чакаш да ми кажеш тези неща?

— По-дълго, отколкото можеш да си представиш.

— Дай ми номера, ще се обадя.

Телефонът на Кайли избръмча с ново съобщение от посолството: „Потвърди смъртта на Нолан“.