Брадли Уест
Море от лъжи (46)

45. Обратно броене

Четвъртък, 13 март: Национален парк „Северни водопади“, щат Вашингтон

Петък, 14 март: Пекин, Коломбо, Сингапур, Гуанджоу

Председателят Гао седеше в ситуационната зала, заобиколен от висши офицери на НОА и кадри в разузнаването. Стана и заговори, без да чете от бележки:

— Другари, днешният ден бележи началото на края на борба, която Китай води от десетилетия. Съединените щати ще платят цената за своята агресия и наглост. След приключване на събитията през следващите три дни Съединените щати — а още по-малко коя да е друга азиатска страна — вече няма да вярват в мъдростта на архаичните пактове за сигурност с азиатските нации. Хегемонистите ще престанат да говорят за „взаимноизгодно сътрудничество“, когато всяко тяхно действие притиска флота ни в собственото ни крайбрежие. Съединените щати ще престанат да извършват по петстотин разузнавателни полета годишно над остров Хайнан в китайското въздушно пространство, правейки за посмешище суверенитета пи. За да бъде Китай в безопасност, за да бъде Азия на азиатците, ние трябва да изтикаме Съединените щати обратно през Пасифика. Предстоящата инвазия на островите Диаую, така безпардонно заграбени от Япония, ще бъде първата стъпка. Нашите действия в предстоящите сблъсъци бяха обмисляни в продължение на години. Те носят със себе си риск, но този риск е претеглен. Очаквам от вас безусловно подчинение на заповедите. Слава на Китай и на Партията!

Военните дружно извикаха одобрително. Точно така, помисли си Гао. А не като онези доморасли пацифисти от ПКП, с които се бе занимавал преди ден. След десет години светът щеше да стане по-безопасно място, защото Китай щеше да се превърне в доминиращ фактор в Източното полукълбо. Обаче за известно време „Менандър“ и „Полярна мечка“ щяха да изправят страната през смъртна опасност.

 

 

Кайли не се смути, когато чу Нолан дискретно да драска по балконската й врата, но когато го пусна да влезе, той я изненада: Може ли да спя на резервното ти легло? Стаята ми е заета. И можеш ли да нагласиш будилника на 7:30?

— Разбира се. А какво е това в ръката ти?

— Това ли…? Осколочна граната. Утре ще трябва да я скриеш някъде в себе си… на място, където да не бъде открита при обискиране. Може да се наложи да я използваме срещу Чумаков и убийците му.

Тя взе зелената пластмасова топка, която бе с размера на ябълка, заключи балкона и се върна в леглото си. Агентът от ЦРУ беше почти заспал, когато тя се мушна под чаршафа до него, сложи ръка през гърдите му и прошепна в ухото му:

— Ще сложа будилника за 7:30, но в момента трябва да събудим малкото ти братче.

 

 

Бърт бе научил в училище, че американско-канадската граница е най-дългата неохранявана граница на света. Това може и да бе вярно за времето преди 11 септември, но дори хипотетично отворената граница, минаваща по периферията на Националния парк Северни водопади, сега бе охранявана от камери, монтирани по дължината на 49-и паралел. Така че когато той я пресече пеша в 15 часа местно време, в залата за наблюдение на парка сработи сигнализацията. Само за минути софтуерът за разпознаване на лицеви изображения идентифицира лицето на младежа, вървящ през гората, като това на Кърт, използвайки снимката му от шофьорската книжка. Мигащият червен индикатор на екрана означаваше, че парковата охрана трябва да наблюдава, но да не се опитва да го задържи без подкрепление. Шефът на охраната взе слушалката и позвъни във ФБР.

Отговорният оперативен сътрудник в офиса в Сиатъл Майрън Филмор пренасочи двамата най-близко намиращи се агенти от Марбълмонт към входа на парка и им нареди да действат. Специални агенти Санборн и Уошбърн щяха да арестуват Нолан и да го закарат в Сиатъл за обработка.

Междувременно братът на Бърт от студентското братство „Тета Капа Епсилон“ и негов съквартирант Майкъл Макгърти вече беше в парка зад волана на своя пикап. Силата на получавания от телефона му сигнал бе на две деления.

 

 

— Мамка му… изглеждаш ужасно!

— И аз се радвам да те видя.

Трите интравенозни вливания, безбройните инжекции и радиоактивното облъчване се бяха отразили на Райдър. Външният му вид бе вариация, заимствана от филм със зомбита.

Когато Хекър сподели радостните новини, възторженият крясък на Райдър отекна в отделението и накара медицинските сестри да го спешат със строго „Шшшшшт…!“.

— Да му се не види! А…? Главата му на кол? Това си е заслужавало да се види! Ърл и Леър добре ли са?

— Аха. Освен това взехме и пленник. Може да е един от похитителите. Поне съответства на профила: възрастен американец, описва сам себе си като летец от гражданската авиация, но най-вероятно е бивш военен пилот. Твърди, че бил заложник, но преди няколко часа опита да се самоубие. Сега го държим, без да се разчува, на скрито място, докато не се разбере на кого можем да имаме доверие.

— Дявол да го вземе! Добри новини. Сега… носиш ли ми нещо? Хани вчера ми поиска паролите и ми обясни за какво става дума.

— Нося, нося. Дай ми твоя телефон и ще направим размяната. Залепил съм новата парола на Гонзалес на гърба на този.

— Ще оправя всичко, не се безпокой. Ще ми покажеш ли снимката, която трябва да съм направил?

И Хекър го направи.

— Този пич е невероятен — възхити се Райдър. — Сигурно в свободното си време фалшифицира Пикасо и продава картините през уикендите на битака в Рангун.

 

 

Джоани беше оптимист въпреки късния час и липсата на чай в центъра за предварителен арест на МДС в Гуанджоу. Мей Линг се бе опитала да приземи ентусиазма на майка си, без да я обезсърчава. Имаше голяма вероятност онова, което баща им може би опитваше в момента, да не се окаже успешно. И ако станеше така, те щяха да бъдат стоварени на изхода в Чанги за обратно качване на полета за Китай. Но ако ги върнеха на МДС, този път нямаше да се озоват в подобен „лукс“.

Мей Линг бе решила, че стига да се върнат в Сингапур, трябва да останат там каквото и да става. Майка й имаше сингапурски паспорт, пред който китайските дивотии бяха безсилни. Сега разполагаше с около шест часа, за да измисли как поне паспортът на майка й да бъде взет предвид, независимо какво щеше да се случи с нея и американския й документ за пътуване.

 

 

Флин се бе задъхал от тичането до офиса на началника си. За щастие Константайн не беше зает. За нещастие все още бе раздразнителен.

— Какво има? — бе най-любезното, което се изтръгна от него.

— Току-що получих разпечатка от телефонния разговор на Барлинг с Хекър. Преди час и четирийсет и пет минути Хекър му е позвънил от такси в Сингапур. Той е в транзит за Токио…

Константайн грабна листа от ръката на Флин и зачете, а гласът на Флин заглъхна.

— Пресвета Богородице!… — ахна Константайн. После тръгна да излиза и извика от прага: — Докарай Мелиса веднага тук. Обади се в Надзора и виж дали Люси Келог е на работа. Ще ни трябва и тя.

— Но… но какво означава това? — запъна се Флин.

— Означава, че МН370 е бил отвлечен от американци… както подозирах. УБН и Нолан ще се опитат да го припишат на ЦРУ в Азия, но това не бива да става. Защото аз определено нямам нищо общо с тази работа. Но не такова е заключението на Нолан след последните няколко дни.

 

 

Първият агент на ФБР се гърчеше на земята със скъсани предни кръстни връзки и спукан десен тестис. Вторият бе останал без два предни зъба и кървеше от едното ухо, докато седеше с разтворени крака на тревата до масата за пикник. Гледаше с омраза надвесения над него боец и бе насочил 9-милиметровия си служебен пистолет в гърдите му.

— Арестуван си. Имаш право да запазиш мълчание. Имаш право…

— Свали оръжието и да довършим това като мъже — контрира Бърт Нолан. — Ако загубя, ще ме арестуваш и аз няма да се съпротивлявам. Обещавам го тържествено. Но ако загубиш… дължиш ми седемдесет долара за ризата.

Зад тях спря кола и се отвори врата.

Агент Санборн го гледаше изумено. Евро-азиатското студентче ги беше пребило с партньора му на поляната за пикник, където го бяха изчакали да дойде. И сега този пънкар се сърдеше, че му е разбит носът и ризата му е скъсана?!

— Обърни се с гръб към мен и коленичи. Ръцете на тила.

— Окей, както кажеш. — Бърт се завъртя, но изстреля назад десния си крак. Подметката му улучи Санборн в брадичката, главата му отскочи назад и той се просна в несвяст. Пистолетът тупна до него.

— Губиш. — Бърт отново се обърна с лице към чернокожия колега на Санборн, който се бе подпрял на лакът. — Не разбрах името ти, но твоят приятел тук ми дължи седемдесет долара. И ти ли ще ме арестуваш?

Агент Уошбърн успя да изтегли оръжието си от кобура.

— Не, аз ще те застрелям — каза той и неуверено вдигна пистолета.

 

 

Чумаков не беше спал въпреки необятното легло и напълно безшумния климатик. Проблемът не беше в многото изпити водки с Григориев. Мъчеше го мисълта, че предаването на файловете на АНС от Уотърман и Нолан срещу оттеглянето на подкрепата на Щатите за Украйна и Крим няма да е достатъчно. Може би нямаше да го застрелят или затворят, но можеха да го уволнят, понижат или прехвърлят на някое ужасно място като… като Узбекистан! Беше стигнал твърде далече, за да остави нещата на шанса.

Седна зад стилното бюро и включи лаптопа си. Понеже в Москва все още беше посред нощ, трябваше да се оправя с имейл. Отмени сделката за отдаването на сървърите под наем. Осемдесетте хиляди долара на посредника щяха да бъдат възстановени. Просто не си заслужаваше риска, ако се окажеше, че ливанският машинатор лъже. А той, естествено, лъжеше. Беше мръсен амбулантен търговец, син, брат и братовчед на всеки друг нечестен ливански търгаш, стъпвал някога по земята. Нямаше начин иранците да изграждат кибер арсенал, за да атакуват някакви жалки увити в чаршафи бедуини. Персийците се целеха в Щатите, но американците щяха да проследят DDOS-а до руските сървъри и главата на Чумаков щеше да свърши над камината в дачата на външния министър Грейг.

Почувства се по-добре, когато изпрати писмото за прекратяването на наема до персонала си и до ИТ отдела. След като приключеше в Коломбо, щеше да върне на Абузаид остатъка от 20000, които в момента се намираха във виенската му банкова сметка. Не искаше онзи търгаш да петни доброто му име. Не заради парите, разбира се — важно бе спокойствието и най-вече кариерата му.

 

 

От мястото, от което бе видял как брат Бърт се справя с въоръжен с пистолет човек, Макгърти направи две крачки и стовари страничен ритник в агент Уошбърн. Уошбърн по-скоро почувства, отколкото видя заплахата зад себе си, но можа само да изпъшка, когато ударът извади рамото му и запрати пистолета му във въздуха, преди да се изтърколи в тревата. Макгърти довърши атаката си, като се завъртя на десния си крак и заби левия си ток в лицето на Уошбърн. Носът на Уошбърн се смачка и разкъса. По лицето на изпадналия в безсъзнание мъж потече кръв. Беше разправа, с която би се гордял всеки професионален боец, камо ли второкурсник.

Бърт клекна и взе по-близкия пистолет. Изправи се и каза:

— Е, Голяма патко, в играта сме. Заредил ли си догоре?

— Да.

— Протеин на прах?

— На задната седалка, току-що купен.

— Подай ми и другия пистолет. Да им вземем радиостанциите, телефоните и ключовете за колата. Ще ги изхвърлим надолу по пътя. В пикапа изключваме нашите телефони, вадим сим картите и батериите.

— Бърт? Ризата ти е разкъсана, а носът ти е счупен.

— Ако не си взел кат дрехи за смяна или поне малко памук, не виждам какво общо има това с цената на чая в Китай.

— Споменах го просто в случай че не си разбрал. Но на лицето ти е написано: „Беглец от правосъдието“.

— В този случай ще трябва да внимаваме двойно по пътя за Калифорния.

— Калифорния? — Макгърти завърши претърсването на агента.

— Рединг. Ще ти разкажа по пътя. Давай да потегляме…

На излизане от парка се разминаха с две полицейски коли, които се носеха в обратна посока с пуснати лампи. Никой не се опита да ги спре и те продължиха, без да срещнат полицай през следващите седем часа.

 

 

Макар Уотърман да нямаше телефон и да бе откъснат от интернет, престоят му в „Парк стрийт хотел“ се оказа приятен. За разлика от Москва, тук имаше ток, не беше премръзнал, а румсървисът бе повече от сносен. Спа на пресекулки, в очакване да бъде разбуден посред нощ. В 7:30 будилникът предложи намек за надежда. Той си взе душ и бързо се избръсна за всеки случай.

Изглежда, колегите на Чумаков в Абу Даби бяха приели за добросъвестни предположенията му в създаването на списъка, над който бе работил по време на полета от Москва. Последното препятствие беше да се досети какви файлове ще запази кръстникът. Ако беше улучил, на теория щеше да бъде свободен човек. Само не знаеше дали ще може да се крие от американците достатъчно дълго, за да получи постоянно убежище в Шри Ланка.

От друга страна, Чумаков и бандитите му бяха повече от способни да ги застрелят и двамата и да вземат диска от трупа на Нолан. Надяваше се планът на Нолан да отчита тази възможност.

Нещата бяха черно-бели. Изчисти си зъбите с конец. По време на полета беше прочел, че това добавя две години към продължителността на живота. Венците му кървяха ужасно, несвикнали с пропитата с някакъв препарат бяла нишка. Изплю кръвта в умивалника, изплакна си устата и пак изплю. Трябваше да спре да живее ден за ден и да започне да прави по-дългосрочни планове.

 

 

Имейл, маркиран „Спешно“, пристигна в мобилния телефон на Константайн, докато шофьорът му го откарваше на скорост към летище „Чанги“. Бъртранд Н. Нолан, 22-годишен, се издирваше за нападение над федерални служители в щата Вашингтон. С помощта на съучастник бе вкарал в болница двама агенти на ФБР и бе избягал с оръжията, мобилните телефони и радиостанциите им. Щатските и федерални власти си сътрудничеха в мащабно издирване. Има ли Константайн някаква представа накъде са тръгнали?

Цялото семейство Нолан се състоеше от престъпници: лоши гени и липса на възпитание, предавани от бащата на децата. Всички те бяха чеда на Каин, заключи Константайн.

 

 

Лойд Матюс потърси място 12G. Полет 12 на сингапурските авиолинии до летище Нарита. Токио, щеше да отнеме около шест часа, т.е. да кацне някъде след 17 часа местно време. Това щеше да му даде достатъчно време да подготви отговори на въпросите, които най-вероятно щяха да му бъдат зададени след общата вечеря. Седна на мястото си и отвори азиатското издание на „Уолстрийт Джърнъл“, докато чакаше добитъкът в икономична класа да се натъпче по седалките си. Концентрацията му се наруши, когато се замисли какво ли се е случило с Телър. Знаеше само, че старият наркоман Чарли Мерсо бе прекратил кацането и бе изпратил размазана снимка на преобърната горяща кола и неща, които можеше да бъдат разпръснати около нея тела. Но Робин Телър бе изключително труден за убиване. Матюс трябваше да е абсолютно сигурен, че Телър е мъртъв, за да има някаква надежда, че някога в бъдеще ще може да спи спокойно.

Позна глас… онзи глас. Да, ето го: небръснат, чорлав и ухилен като маймуна, юбер неудачникът на УБН. Усмивката на Хекър изчезна, когато видя Матюс. Хекър се отправи към място три реда по-назад и седна в средната секция. Но дори присъствието на Матюс не можеше напълно да му развали настроението. Робин Телър беше мъртъв, а Лойд Матюс пътуваше за последен път като директор на централа.

Леко задъхан се качи и последният пътник в бизнескласа. Носеше само лаптоп и куфарче. Дик Константайн се насочи към последния ред.

— Здрасти, Сам.

— Здрасти, Дик. Сядай тук.

— На какво си се усмихнал? Едва ли си толкова щастлив да ме видиш.

— Определено не, но без Робин Телър светът вече е едно по-добро място.

Константайн се престори на изненадан. Нямаше нужда Хекър да се досеща, че вече е чел стенограмата на обаждането му до Барлинг.

Матюс облекчено въздъхна, извади телефона си и прати есемес на Бърнс.