Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лъжи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sea of Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2018)
Корекция и форматиране
VeGan(2019)

Издание:

Автор: Брадли Уест

Заглавие: Море от лъжи

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 10.07.2017

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-773-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2646

История

  1. —Добавяне

41. Маневриране за позиция

Четвъртък, 13 март: Бирма, Абу Даби, Кунунура — Западна Австралия, Коломбо, Сингапур, провинция Шан

Този път се обади Матюс. Старецът явно беше в по-добра форма, което пролича от сърдечното му:

— Да?

— На колко си от полосата?

— Не знам. Чакай да проверя… — Телър го чу да говори с някого. — Според майора сме на петнайсет минути.

— Значи има време. Току-що ми донесоха, че на летището ще има засада.

— Засада?! Как е възможно да има засада там? От кого?

— Чул ли си над вас да прелита самолет?

— Не. Спря да вали и има ниски облаци. Нищо не съм чул.

— По получен сигнал УБН и пехотинците към посолството са излетели натам и сега ви чакат. Но не можете да се върнете. Същият източник съобщава, че поделение на американските специални сили е тръгнало срещу лагера, който току-що сте напуснали. Така че ще трябва да стигнете с бой до един от самолетите — вашия или техния.

— Как, по дяволите, някой е разкрил къде съм бил?

— Нямам представа, но предлагам да започнеш да се тревожиш за бъдещето, а не за миналото. Обади ми се, когато излетите. — И Матюс затвори. Проклятие… беше се обадил твърде рано! Точното време за предупреждение беше пет, а не петнайсет минути. За четвърт час човек с опита на Телър можеше да измисли нов план за сражение.

На няколкостотин километра на север шофьорът на Телър каза няколко думи в радиостанцията си и двете коли спряха. Телър събра войниците около себе си, докато мушкаше с пръчка в различни точки по надрасканата в калта карта. Бури превеждаше, а Мулън гледаше и постепенно осъзнаваше, че Телър ще се окаже толкова зает, че няма да има време да го убие до след битката. Но по време на престрелка могат да се случат всякакви неща.

 

 

Докато Чумаков четеше наглия имейл на Нолан, мургавото му лице почервеня забележимо. Изнудване? Него? Невероятно. Изглежда, Абузаид го бе изиграл. О, с каква наслада би изтръгнал ноктите от поддържаните пръсти на шибания ливански посредник…

Гласът на Уотърман го извади от фантазиите му.

— Искаш ли да му отговоря? Вече обявиха последно повикване за транзитно пътуващите.

Последният час бе преминал в разпити от Чумаков за списъка на документите, които бе съставил по време на първия полет. Бяха минали само пет минути, откакто Чумаков бе дал флашката на един от лакеите си, който в този момент чакаше на опашката за паспортния контрол, за да излезе и да се отправи по възможно най-бързия начин в местното бюро на СВР, където да обработят съдържанието.

— Кажи на Нолан, че приемам условията му, но искам да се срещнем в „Парк стрийт хотел“ вместо в „Синамон Гранд Хотел“. „Парк стрийт“ е по-тих и много по-малък. Там ще е по-лесно да свършим работата.

„Да, ще е по-лесно за теб да забиеш куршум в челото ми“, помисли си Уотърман. Написа няколко реда, първо предупреждавайки Нолан, че списъците и файловете им трябва да съвпаднат. После предаде съгласието на Чумаков за сделката, стига срещата да се проведе в „Парк стрийт хотел“ вместо в „Синамон Гранд“. Изпрати имейла и затвори лаптопа си.

Чумаков вече подаваше бордната си карта на изхода. Татаринът се обърна и извика:

— Побързай, Олег, агнешкият шашлик е страхотен!

 

 

Тони Джонсън извади втори кен от кофата с лед до леглото си и го сложи в неопреновия термокалъф, грижливо предоставен от „Кунунура Кънтри Клуб“. Взе дистанционното и започна да превключва през тъпите филми, повтаряни за кой ли път, и още по-тъпите повторения на австралийски крикет мачове. Отвори третата си „ХХХХ Gold“. Беше само малко по-добра от американското светло пиво и това не бе атестат за качество.

Изключи телевизора, сложи си слушалките и пъхна жака в телефона си. Изслуша за втори път записа на разпита. Първо се чуваше въпросът му на английски, после преводът от човека на Зо, който се казваше Лазум, и следваше мълчание или абракадабра на бирмански. След това Джонсън се залавяше за работа. Чуваха се дрелката, ударите е чук, съскането на газовата горелка, последвани от писъци — о, да, писъците! — след това хлипане и неразбираемо бърборене, и накрая говорене… между риданията. Само двама го знаеха — Джонсън, който не преставаше да разчита изражения и език на тялото, и Лазум, който чуваше какво се казва — и за да стигне до него, той или смачкваше поредния пръст на крак, изгаряше зърно на гърдите или решаваше, че обектът е изпитал достатъчно болка засега и е време да се занимае с друг нещастник, „чакащ“ реда си наблизо.

През последните десетина години Джонсън бе прилагал усъвършенствани методи за разпит. Изтезанието бе едновременно наука и изкуство. Само с практика се напипваше деликатният баланс между това затворникът да възприема разпитващия сериозно и бързото премахване на части от тялото, след което обектът става безразличен към собствената си съдба. Само през март 2003-та Халид Шейх Мохамед бе преминал през симулирано давене цели 182 пъти за ролята си в организирането на удара от 11 септември, но така и не бе проговорил. Онова, което разпитващите го не знаеха, бе, че Ал Кайда в Пакистан държеше децата на Халид. Шейхът бе готов да умре, но не заради лоялност към Бен Ладен и Ал Кайда, а защото сътрудничеството щеше да означава смърт за децата му. Такива неща могат да променят баланса на силата между задържан и разпитващ.

Заслушан в записа, Джонсън задряма. Събуди се. Беше му доскучало. Липсваше му Нетфликс. Беше в настроение за „Маратонецът“, който бе еквивалентът на „Избавление“ за мислещия човек. Имаше нещо в непоносимата дентална агония и ректалната неприкосновеност, което оставяше незаличима следа в съзнанието на подрастващите. Където и да бе ходил из Британската общност, всеки човек от бялата раса бе гледал поне един от тези два филма[1]. Само че да накараш преводача да предаде смисъла на „Хубави устенца“ на пущу и после на бирмански никога не бе водило до получаване на полезна информация.

Джонсън реши да отиде в джима. Имаше три часа до срещата с човека, чисто име бе чувал многократно да се споменава.

 

 

Разговорът между Кайли и китайското посолство бе кратък. Тя потвърди, че размяната е насрочена за петък, десет сутринта, във фоайето на „Синамон Гранд Хотел“ в Коломбо. В отговор й бе наредено да стои до Нолан и да научи имената и местонахождението на високопоставените хора от МН370 дори ако това налага да го придружи на опасни места, включително при задържане от американските власти или през океана.

Тя докладва, че Нолан е унищожил двете притежавани от него версии на файловете от АНС и че ще даде на руснаците манипулираното от МДС копие. И че ще е до него до убиването на Уотърман и докато не научи кои са и къде са прехвърлени ценните хора от МН370.

Разговорът приключи и тя се замисли. Ако някой я бе попитал снощи към осем, щеше да се обзаложи, че Боб Нолан вече ще яде от ръката й. Само че днес той се държеше дистанцирано до степен на надменност. Както и да е — професионалната необходимост и личното й любопитство изискваха дистанцията да бъде скъсена.

 

 

— Извикай хеликоптер, за предпочитане военен — заповяда Телър на Бури. — Или нареди да ни пратят по въздух войска и я разположи редом с нас.

— Радиостанцията ми има обхват пет километра — оплака се Бури. — Дай ми сатфона.

Телър го включи и се намръщи.

— Батерията почти си е отишла. Бъди кратък.

Бури набра Рангун, нареди набързо нещо и затвори.

— Пет минути — беше загадъчният му коментар.

След малко сатфонът иззвъня и Бури отговори с поредица от изсумтявания и кимания. Отново затвори и върна апарата на Телър.

— Няма да има хеликоптери. Ниски облаци и лоши техници в Южен Ва. Повечето хеликоптери са в Рангун или Северен Шан, по-близко до маковете.

— Оставаме тук, докато не пристигне самолетът ни от Тайланд — реши Телър. — Ще заемем отбранителна позиция и ще ги накараме те да дойдат при нас. Няма начин да влезем сами по пътя в засадата. — Вечно лошото му настроение се бе скапало окончателно. Той набра телефонен номер, изчака да чуе гласа на Матюс и закрещя: — Куре сплескан! Само не си въобразявай, че не знам, че ме изработи! Ще се върна в Рангун и ще те изкормя! Ще те обеся на собствения ти език! Шибан предател! — Задавяща кашлица го раздруса и го друса цели десет секунди.

— Не знам за какво говориш, но и двамата сме загазили. Самолетът от Тайланд е навлязъл над Бирма и ще кацне до трийсет минути. Пилотира го Чарли Мерсо, като лична услуга. Силно те съветвам да се добереш до неговия пайпър и да отлетиш с него.

— Някаква идея срещу каква огнева мощ сме изправени?

— УБН и пехотинците. Едните не могат да стрелят, а другите не могат да мислят. Постъпи неочаквано и всичко ще е наред.

— Казваш, че са пристигнали преди нас? И имат самолет на полосата?

— Да, това е…

Батерията на сатфона изпиука и умря. Вбесеният Телър хвърли апарата на земята и счупи екрана му. После се наведе, вдигна го и го прибра в джоба си под тревожните погледи на Бури и войниците му.

Всички се обърнаха едновременно към раздвижването в първата кола. Доктор Уонг се бе събудил и викаше нещо. Телър каза на Бури нещо на бирмански, а Бури излая на войниците си. Двама отидоха да се погрижат за доктора, а останалите се прегрупираха.

— Има ли друг път към полосата? Не можем ли да стигнем до нея, захождайки от североизток, вместо от югозапад? — попита Телър.

Бури свъси вежди.

— Да! Пътека… Много неравна. Трябва кола с четириколесно задвижване, не такава. — И той посочи пренебрежително тойотата краун.

— Изнесете доктора от ландроувъра и го сложете в то йотата — каза Телър. — Ще оставим шофьора и полковник Мулън тук. Когато сражението приключи, ще се върнем да ги вземем. Мулън… съгласен ли си?

Беше по-добре от два куршума в тила.

— Разбира се, Роб. Щом няма място в другата кола, оставам тук.

Със силен акцент и нулева тоналност Телър заповяда на бирмански:

— Нямаме време. Изнасяйте се, хора!

Бури се развика и войниците се разбързаха да преместват оръжие и муниции от крауна в очукания роувър. После настаниха стенещия и в полунесвяст доктор Уонг на задната седалка на крауна. Краката му стърчаха през отворената врата и той продължаваше да стене. Един от войниците срита краката му, за да ги натика вътре, и затръшна вратата.

По време на бързата смяна на колите Мулън не бе изпускал от поглед сака си със зигзауера, за да е сигурен, че ще остане на пода пред задната седалка.

 

 

Полетът от Абу Даби за Коломбо излетя навреме. Уотърман бе изтощен от стреса на първата отсечка и от усилието да се досеща кои файлове кръстникът му ще запази, кои ще изтрие и кои ще манипулира, преди да даде каквото и да било на враговете им. Беше като да играеш бридж за телепати. След това херкулесово усилие се зареди с търпение за следващата доза гаври от страна на Чумаков. Малко разочароващо обаче той не направи нищо, с изключение на това, че поиска да му бъде върнат лаптопът. Началникът от ФСС демонстративно извади книга с меки корици на английски — един от онези долнопробни шпионски трилъри с експлодиращи самолети на корицата, „Океан от заблуди“. За Уотърман това бе чиста проба боклук, но Чумаков я четеше толкова внимателно, че даже си подчертаваше някои пасажи.

До кацането имаше четири часа бездействие. Седалката на Уотърман в салона за първа класа запя неустоимо като сирена и той се предаде на съня.

Чумаков се натъкна на китайска дума, означаваща заразен със зловреден софтуер компютър. Според завладяващия трилър поделение 61398 на НОА наричало тези компрометирани машини луоши, „бройлер“. Точно това бе спящият до него Уотърман — голямо сочно луоши.

 

 

Дойл се обади на Константайн:

— Догадката ти се оказа вярна. Нолан използва един от хакерите си, Вишну Балендра, на двайсет и шест, безработен, от богато семейство. Нещо като момче за всичко. Без явни връзки с разузнавателната общност, но прилага техники за изплъзване от проследяване, което издава инструктаж, вероятно от Нолан. Както и да е, проследихме Нолан до „Рокетс Клуб“. Това ако не е криене пред погледа на всички — мястото е кажи-речи врата до врата с посолството ни. Какво искаш да направя?

— Абсолютно нищо. Не докосвай Нолан, хотела му или антуража му. Не предприемай нищо, което би го алармирало. Следете Балендра, и толкова. Опитайте се да подслушвате разговорите му, докато е вътре, но за останалото оставете нещата да се развиват сами. Сега ще се обадя на Бърнс и ще му съобщя за смъртта на Пат Лонг.

— А онзи G550 на летището? Имам там хора на три смени, които не го изпускат от поглед.

— Оставете го на мира, макар да съм готов да се обзаложа, че Нолан няма повече да види този самолет като човек на свобода. Ако ни изненада и се покаже там, направете нужното самолетът да не помръдне и задръжте всички на борда.

 

 

Полетът на „Еър Норт“ от Даруин беше първата отсечка на изтощително пътуване. „Вече съм прекалено стар и много важен за подобни дивотии“, мислеше си Каултър. Полетът беше само един час, но сбитите една в друга седалки, грохотът на турбовитловите двигатели и потискащо дебелите му спътници го караха да се чувства като бутилиран зародиш в алеята на ужаса на някой цирк. Добре поне, че от „Кунунура Кънтри Клуб“ изпратиха кола. След душа в климатизираната стая се бе почувствал малко по-добре. Бе имал време да провери електронната си поща преди обяда с превъплъщението на Тома̀с де Торквемада[2].

Телър бе увиснал офлайн поне от трийсет и шест часа. Не беше добър знак, но не беше непременно и катастрофа. Парите и приоритетните мишени вече бяха в Австралия и Каултър планираше да прекара интересно утре с тях. Успехът на операцията зависеше повече от полезността на информацията, изтръгната от иранеца, отколкото от онова, което можеше да се случи на стария рейнджър.

Питаше се дали не е време да потърси Уолам на сатфона. Може би днес бяха реализирали някакъв напредък, докато той летеше от Сидни към тази отбивка за тирове в пустинята.

 

 

Едно от основните правила в поделението бе, че имаш по-добър шанс с малко хора, които знаят какво правят, отколкото с много, на които не можеш да разчиташ. Джерард подаде на полицая Сай „Глок 17“ с два резервни пълнителя и му изнесе триминутна лекция как да ги сменя и да стреля. Нареди на необичайно изглеждащия полицай да стои с капитана и втория пилот и да застреля всеки, които се приближи до тях. Сай каза, че е разбрал всичко, и го дари с широка усмивка. Хлапето изглеждаше толкова невъзмутимо, сякаш му бе показвал как да обръща кюфте на скарата. Джерард го попита откъде знае английски толкова добре.

— От лагера за бежанци. Пристигнах от Северен Ва на китайската граница. Баща ми беше убит, докато се сражаваше с армията на Шан, а сестрите ми, майка ми и аз бяхме прехвърлени в лагер на ООН. Пет години посещавах училище на ООН и научих английски добре. Майор Зо ме взе в полицията, когато станах на осемнайсет.

Междувременно Майкълс прекарваше Лазум през стъпките на зареждане на лентата с двеста 7,62-милиметрови патрона в монтираната върху двунога картечница М60, която бяха взели за така и непристигналите морски пехотинци. Демонстрира му как да се справя с най-типичните неизправности, предупреди го да не задържа спусъка натиснат по-дълго от няколко секунди и му обясни как да се прицелва изпреварващо за движещи се на прибежки вертикални цели на разстояние триста-четиристотин метра. Лазум кимна енергично, когато Майкълс му заповяда да стреля по всеки, който се появи във фланг или се опита да атакува самолета. Последното решение на Майкълс бе да отпрати Лазум на двеста и петдесет метра нагоре по полосата, в посока обратна на паркирания „Пилатус Портър“. Задачата на Лазум бе да елиминира онези, които биха се опитали да извадят от строя със стрелба тяхното средство за прибиране у дома. Дребничкият полицай залитна под тежестта на картечницата, двуногата и патронните ленти. От съжаление Майкълс свали третата лента от плещите му и я остави на земята.

Самолетът чакаше в средата на полосата. Бяха го разположили там по две причини. Първо, никакъв традиционен самолет с фиксирани крила не можеше нито да кацне, нито да излети, докато РС-6 блокираше полосата. Второ, портърът имаше нужда от толкова малко разбег, че можеше безпроблемно да излети и в двете посоки.

Самите Джерард и Майкълс нарамиха по една SCAR CQC. Разделиха си осемте гранати и взеха резервни пълнители. Планът беше прост: откриване на огън колкото може по̀ на югозапад, за да не могат враговете им да повредят или унищожат РС-6 или самата полоса.

Изминаха на прибежки шестстотин метра по полосата, преодоляха изпочупената ограда от телена мрежа, обграждаща летището, и излязоха на черния път, който се задънваше там, където някога може и да бе имало портал. Намериха две удобни за скриване места на петдесетина метра едно от друго. Целта им беше да извадят от строя първата и последна кола и приближаващия конвой и да използват осколочните гранати в комбинация с карабините. Ако не се изправеха срещу БТР, трябваше да могат да се справят с всичко на колела, което можеше да изпрати армията.

 

 

Ландроувърът напредваше бавно, подпомаган от лопата и мотика, за да стане пътят пред него проходим. Бури възбудено сигнализира, че точно пред тях пътеката извива на север и скоро ще могат да излязат на пътя за полосата, т.е. вече се бяха изнесли във фланга на чакащите ги в засада.

Телър заповяда да спрат. Бури се обади по радиостанцията на шофьора на тойотата. Заговори му с къси напрегнати фрази и чу в отговор нещо, което не му хареса. Повтори заповедта си още по-строго и се изключи.

Когато радиостанцията издаде сигнал, Мулън бе задрямал на предната седалка. Каквото и да бе казано, шофьорът се бе опълчил на командира си и бе сгълчан в отговор. Без предупреждение бе запален двигателят и Мулън едва успя да скочи, преди краунът да се изстреля напред. Шофьорът наби спирачки и дясната предна врата се затвори от инерцията. В отговор на неизречения въпрос на шофьора Мулън енергично каза „не“ с пръст през гърлото. Тойотата отново скочи напред, докато старият пилот се питаше какво, по дяволите, ще прави сам и невъоръжен край черен път в Южен Ва. Искаше му се поне да има репелент за насекоми. Комарите се стелеха като плътен облак и всеки от тях носеше в себе си малариен плазмодий.

Някъде напред отекна експлозия и той тръгна натам. Още по-далече зачатка картечница. Той продължи да върви — всякаква компания бе по-добра от никаква.

 

 

Капрал Лазум от полицията на област Иравади за първи път лежеше зад тежка картечница. Колата се носеше по полосата с висока скорост, първите му изстрели бяха високо и оглушителни. Следващите бяха встрани, другите след тях ниско, което се виждаше по трасиращите. Ландроувърът продължаваше да се носи напред. До самолета оставаха по-малко от триста метра. Този път той започна от ниско и продължи с насочване на трасиращите куршуми върху колата. Ландроувърът рязко спря, завъртя се, прекатури се и продължи да се плъзга към неговата позиция с шасито нагоре и с изхвърляне на искри. Той натисна спусъка за по-дълго и трасиращите напипаха шасито. Колата застина. От нея се издигаше пушек. Ушите му звънтяха. Някаква врата се отвори нагоре като подгънато ухо на бял заек. Картечницата пак затрака, но лентата свърши след само няколко секунди. Вече не чуваше нищо. Двама души изскочиха от колата и отвърнаха на огъня му. Той по-скоро усети, отколкото чу куршумите да минават над главата му. Стори му се, че му отнема цяла вечност да зареди втората лента. Когато вдигна поглед, две мравки в камуфлажни униформи изтегляха безжизнено тяло от преобърнатия джип, а три други мравки лежаха по корем на пистата, насочили оръжия към него. Лазум откри огън и видя правите фигури да падат, а легналите да се гърчат известно време и да замират. Продължи да стреля, докато ландроувърът не избухна в пламъци. Втората лента също бе свършила и той посегна за третата, но се сети, че тя е на двеста и петдесет метра от него, захвърлена край пистата.

Бележки

[1] В „Маратонецът“ (1976, реж. Джон Шлезинджър) нацистки престъпник изтезава героя със зъболекарска машина, като му вади корен на здрав зъб без упойка, а в „Избавление“ (1972, реж. Джон Бурман) група бизнесмени излиза на рафтинг в опасен район и единият е завързан и изнасилен; фразата „Хубави устенца“ (He got a real purdy mouth, смисълът е pretty) е култова от втория филм (друга е „Обзалагам се, че можеш да квичиш като прасе“). — Б.пр.

[2] Тома̀с де Торквемада (1420–1498) — първият Велик инквизитор в испанското движение за уеднаквяване на религиозните практики с тези на католическата църква, известно като Испанска инквизиция. — Б.пр.