Брадли Уест
Море от лъжи (4)

3. Помощта е близо

Събота вечер, 8 март: Рангун, Бирма

Кяо беше в безсъзнание и не реагираше на призивите на Нолан да се събуди. Нолан не знаеше къде отиват, с изключение на това, че трябва да стигнат до града. Включи се в трафика на изток, като се оглеждаше за болница. Пресякоха река Янгон, границата на западната част. Нямаше представа къде се намира посолството и се съмняваше, че Кяо би могъл да го намери дори ако беше на себе си. След десет минути се озова пред главния вход на „Хотел Янгон“, който поне външно беше от средна класа. Изключи от скорост, поседя малко, размисли и подмина главния вход. Нямаше свободни места за паркиране. Бе събота вечер и животът наоколо вреше и кипеше. Той спря и блокира три луксозни коли, паркирани успоредно една на друга. В мига, в който слезе от колата, се появи служител на хотела.

— Господине, не можете да…

— Трябва ни лекар. Приятелят ми е ранен. Нолан включи вътрешното осветление и служителят ахна. Той му даде ключа и десет хиляди киата в банкноти малко повече от десет долара, еквивалент на тридневна заплата. — Чакай тук. Не премествай пикапа. Ще се върна.

Едва след първата крачка осъзна колко много го боли всичко. Как беше онзи австралийски майтап… по-вдървен от хуй през меден месец? Влезе във фоайето, като се мръщеше на всяка крачка. Добре облечените местни учтиво го игнорираха. Нолан отиде до гишето на портиера с надеждата, че той знае английски.

— Приятелят ми попадна в катастрофа. Поряза си много лошо китката. Загубил е много кръв. Трябва да го закараме в болница.

— Веднага ще извикам линейка, господине.

— Не, искам кола на хотела. Той е служител на ООН. Ще го придружа.

— Да, господине. Искате ли делукс кола, „Мерцедес-Бенц“ за само трийсет долара на час, или предпочитате „Тойота Камри“ за…

— Не ме интересува. Докарайте кола и шофьор отпред до белия пикал „Тойота“ малко след входа. Ще ви чакам там.

— Господине, ще ми трябва кредитна карта…

— Приятелят ми се нуждае от преливане на кръв или ще умре. Ще платя, когато се върна от болницата.

— И все пак ми трябва карта или плащане в налични.

Нолан му подаде карта с мълчаливо презрение.

Необходими бяха общите усилия на дежурния по паркинг, шофьора на хотела и Нолан, за да извадят изпадналия в безсъзнание Кяо от пикапа и да го настанят на задната седалка на тойотата. С всичката кръв по ризата и панталона си Кяо изглеждаше като прострелян. Нолан каза на пазача на паркинга да прибере пикапа някъде отзад и че ще се върне за него по-късно.

По пътя към болницата си позволи за първи път от седем часа да се отпусне и се опита да прецени какъв да е следващият му ход. Беше влязъл в Бирма под собственото си име, а за адрес бе дал „Трейдърс Хотел“. Ако Телър работеше за армията, със сигурност щеше да има свободен достъп до базата данни на имиграционните, защото всичко вече бе компютризирано. Трябваше да наеме стая под друго име в друг хотел и това бе задача номер едно.

Ако Мили бе сложила името си, под който да било от онези доклади, тя също вече беше в списъка на Телър. Макар стандартната практика в Компанията да бе използването на работни имена, а персоналът в дипломатическите служби да се подписваше с псевдоним, свързан с текущата задача, тя му бе дала картичката си. Призля му, докато трескаво се бръкна за портфейла си. Отвори го и видя Самюъп Хекър, Връзки с полицията, УБН на САЩ, Бирма. Визитката на Мили — Милисънт Мукерджи, Научен сътрудник, Отдел „Икономика и външна политика“, Посолство на САЩ. Бирма — бе точно зад нея. Стомахът му остана на възел, но поне можеше отново да започне да диша.

Спряха пред входа на спешното отделение на „Александра Хоспитал“. Сградата датираше от колониалната епоха и се разполагаше на впечатляващ парцел земя. Хотелският шофьор натисна яко клаксона и от болницата изхвърчаха санитари и качиха отпуснатия Кяо на носилка. Нолан изигра очакваната роля на гаден американец, като изкрещя:

— Обединени нации! Обединени нации! Този човек е много важен. Повикайте още доктори.

Глас с британски акцент каза зад рамото му:

— Приятелят ви е в шок и има нужда от кръвопреливане. Бихте ли дарили кръв? Запасите на болницата може да са заразени с хепатит.

Нолан се обърна и видя лекар, етнически китаец, някъде около четирийсетте, хванал клипборд.

— Да… аз съм нулева отрицателна.

— Прекрасно, универсален донор. Моля, елате с мен. — Докторът заговори на бирмански с екипа на спешното и не след дълго вената на Нолан започна да се изцежда в голям плик. Забитата във вътрешната страна на лакътя му игла болеше адски. След десет минути той излезе от малкото отделение и установи, че Кяо вече го няма.

— Къде е приятелят ми? — попита той двама помощници, но лекарят си бе тръгнал, а никой друг не знаеше английски.

Приемното отделение беше по-нататък по коридора. Нолан взе слушалката на настолния телефон и набра. Вдигнаха на втория сигнал.

— Сам? Боб Нолан съм. Снощи се запознахме при Уолт… да, точно така. Извинявай, че те безпокоя толкова късно събота вечер, но имам големи неприятности. Намирам се в „Александра Хоспитал“ с шофьор на посолството, който беше промушен. Мисля, че онези, които го направиха, са по следите ни. Не искам да обяснявам по незащитен телефон… Да. Ясно. Ще гледам за Травис след половин час в бял джип „Тойота“. Благодаря.

Полицията — или по-лоши хора — по цял свят подслушва телефоните на спешните отделения. Нолан беше на регистратурата в болница, а това бе още по-вероятно място, разговорите, от което да се записват. Но реши да рискува.

— Мили? Боб Нолан съм. Права беше за мястото, но с Кяо бяхме нападнати. Вече сме в Рангун. Аз съм добре, но един човек, който се е крил през последните трийсет години, прободе ръката на Кяо с нож. В болница сме, но скоро ще тръгна, за да те взема.

— О, Господи! Как е Кяо?

— Не знам. В момента го оперират. Загуби много кръв. Искам да направиш три неща за мен. Направи списък на съдържанието на онези файлове…

— Чакай малко. Аз съм още на работа. Какви файлове? Папките, които ти дадох днес?

— Взеха ги от колата. И прободоха Кяо, когато се опитал да ги спре.

— Мога на мига да ти разпечатам копие на всичките файлове.

— Добра идея, но нека бъдат в два екземпляра. Фигурира ли на тях името ти или някакъв твой идентификатор?

— Не. Единствено „Американско посолство, Бирма. Икономически проучвания“ като бележка под линия и „Секретно“ като антетка.

Той примижа от недискретността, но не каза нищо.

— Окей, страхотно. Искам да не казваш на никого за това обаждане, докато не се видим по-късно. Може да се окаже, че имаме вътрешен проблем. Дръж мобилния си подръка и чакай да ти позвъня.

— Добре. Кога искаш да се срещнем?

— След час… или по-малко. Ще ти се обадим, когато излезем.

— Шефът си тръгна преди няколко минути, така че съм свободна — каза тя. — Хвана ме да излизам да си купя нещо за ядене.

— Вечерята ще трябва да почака. Ще се видим скоро. — И той затвори.

Погледна черния си пластмасов часовник и изключи хронометъра, който показваше 1:20. При цифровите централи локализацията е мигновена, но аналоговите все още изискваха три минути. Би трябвало всичко да е наред дори ако подслушващите активно следяха повикването.

Намери мъжката тоалетна и се почисти, доколкото можа. Чувстваше слабост. „Никога не дарявай кръв на празен стомах“, посъветва той огледалото, после, без да бърза, се върна в спешното. Британецът вече се бе появил.

— Вашият човек извади късмет — каза той на Нолан. — Съдовият ни хирург бе дошъл да посети болен роднина, когато обявиха спешния случай. Сега се подготвя и ще го оперира всеки момент. Преляхме на приятеля ни два литра. Жизнените му показатели са слаби, но стабилни. Излезе от шока и вече е безопасно да влезе в хирургическата зала.

Нолан му благодари и излезе от спешното, за да изчака идването на Травис — началник на отдела за регионална сигурност в УБН, бодигард на Хекър и бивш тюлен.

След десетина минути приближи огромен джип в стил „мироопазващи сили“, спря и от него слезе Райдър. Издутите вени по яките му бицепси си личаха даже през стегнатата черна тениска.

Нолан започна да говори още преди Райдър да е стиснал ръката му.

— Трябва да регистрираме в болницата шофьора на посолството Кяо под фалшиво име и да сложим охрана пред вратата му. На свой ред ние трябва да минем през пристройката на посолството, за да вземем един човек оттам и да се видим със Сам възможно най-скоро. Трябва да…

— Чакай малко… — изръмжа Райдър с източнотексаски акцент. — Дай да нравим нещата едно по едно.

Отвори предната дясна врата и един спретнато облечен мъж с бронзов загар слезе и се представи:

— Специален агент Гонзалес, УБН, на вашите услуги.

Нолан повтори с облекчение искането си. Гонзалес каза нещо на бирмански и от задната седалка слезе още един мъж. Двамата влязоха в спешното отделение. Кяо вече беше в безопасност.

Нолан се сепна — беше пропуснал нещо важно.

— Травис, има още нещо.

Райдър го прекъсна:

— Ще е по-бързо, ако го направим само веднъж. Ела тук, Зея.

Отвори се другата задна врата и от нея чевръсто изскочи местен с физика на борец полусредна категория. „Дявол го взел — помисли си Нолан — Райдър е дошъл готов на всичко“.

— Там отвън има сива камри и хотелски шофьор — каза Нолан и направи широк жест с ръка. — А аз имам бял пикап „Тойота“, паркиран край „Хотел Янгон“. Ключът е у момчето. Моля те, върни се в хотела с шофьора на камрито. Кажи им да изтеглят от кредитната ми карта таксата за два часа и после я вземи. След това откарай пикапа до мястото, където ще се срещнем по-късно с господин Хекър. Лесно ще познаеш колата — предната седалка е цялата в кръв, а вътре мирише на едноседмична пикня. Ако се намери някой, който да я почисти, ще е прекрасно.

Райдър чак подсвирна.

— Боб, ти не си си сядал на задника, откакто бирата свърши. Виж какво, защо не продължим разговора, докато пътуваме към посолството?

Нолан се качи отзад. Очакваше да види още агенти на УБН. Колата бе празна, с изключение на шофьора, обаче в горната част на багажника имаше достатъчно оръжие, карти, оптични инструменти и очила за нощно виждане, за да направят горд всеки оръжеен магазин. Райдър седна отпред и Нолан си помисли, че сигурно носи глока с пълнител за 17 патрона, който бе видял предната вечер в дома на Уолт, където всички се бяха напили яко.

Нолан започна с най-важното, но говореше двойно по-бързо от обичайното:

— Благодаря, че ни измъквате. Бяхме загазили. Днес следобед бяхме на двеста и петдесет километра на запад, за да проверим една полоса. Намерихме там нова писта, която е дълга поне три километра… — Замлъкна насред дума. Откриха ли вече МН370? — Във възбудата си бе забравил за това.

— Не. Поне допреди два часа нямаше и следа. Истинска загадка.

— Добре… намерих летището, което се виждаше на сателитната снимка, дадена ми по-рано днес от анализатор на посолството. Натам сме тръгнали и сега — да я вземем, за да видим може ли да се разбере нещо повече.

— Доколкото разбирам, си минал през нашата Мили — коментира Райдър и на Нолан му се стори, че фразата прозвуча похотливо.

— Полосата е оградена с триметрова ограда с бодлива тел и се охранява от типове, като че ли от Специалните сили, със зелени камуфлажни униформи. Командва ги човек, когото познавам от 1985-а в Тайланд. Бивш армейски рейнджър и агент на ЦРУ във Виетнам, основал в Банкок след войната компания, пласирала оръжие в Югоизточна Азия, Африка и Иран, преди той да изчезне през средата на 80-те, когато бизнеспартньорът му бил намерен мъртъв.

— И никой повече не го видял?

— Уж бил забелязван тук-там, но нищо конкретно. Казва се Робин Телър и живее в Бирма от 2007-а. Твърди, че осигурявал охрана за децата на Кун Са. Мисля обаче, че помага на военните да превозват наркотици. Каквото и да нрави, то е свързано с използването на онази полоса. Пусна ни с Кяо да си ходим, преди да види въздушните снимки на полосата. Сигурен съм, че ще се опита да ни убие, за да ни затвори устата.

— И на тази щастлива нотка, ето ни, че пристигнахме… — каза Райдър. Бяха пред пристройката на посолството в Дъбърн Парк, където се помещаваха офисите на ЦРУ и УБН. Както и сутринта, желязната портална врата беше затворена и охранявана от пост.

Нолан извади картичката на Мили и помоли Райдър да й се обади. Когато видя името, той му я върна:

— И аз я имам. Набра номера и размени няколко думи. — Тръгва насам.

Докато чакаха, Райдър прие позвъняване. Затвори и каза:

— Беше Хекър. Срещата ще е в конспиративна квартира, която по документи не съществува. Никой извън УБН не знае къде е „Клуб Аватар“. Казвал ли си за това на Матюс или на някой друг?

— На никого. Точно това обясних на Мили. Може да имаме къртица в посолството или дори в Компанията.

Сякаш ги бе подслушвала, Мили излезе от пристройката и се затича с чанта в едната ръка, лаптоп в другата и тежко полюшващи се гърди. Отвори предната дясна врата и погледна кои са вътре.

— Боб… изглеждаш ужасно! — Което бе последвано от подчертано по-хладното: — Здрасти, Травис.

Тя се качи и лампата угасна, но Нолан виждаше подсмихването на Райдър да виси във въздуха. Реши, че Райдър е по-добър като приятел между мъже, отколкото като гадже на жена.

Цели пет минути Нолан не разбра накъде пътуват — забеляза само, че са в квартал с безброй тесни улички. Шофьорът спира два пъти, изгасяше двигателя и светлините, спускаше прозорците и се вслушваше напрегнато.

Райдър опъна разклатените нерви на Нолан допълнително, като при първото спиране изскочи навън, отвори багажника и зареди пълнител в щурмова карабина. След това се вмъкна обратно на мястото си, без да пуска карабината. Беше взел и очила за нощно виждане.

— За всеки случай — обясни той.

— Какво е това? — поинтересува се Нолан.

— „SCAR Стандарт“, може да се каже по-точен АК-47. Използвах го като тюлен и е любимото ми оръжие в градски условия.

— Днес, на авиобазата, войниците май имаха оръжието, с което бяха въоръжени рейнджърите в Ирак, когато през 2006-а бях командирован в Багдад и Рамади — каза Нолан.

— Да, сигурно са били стандартните за рейнджъри карабини М-4. Това е горе-долу десетилетие изоставане спрямо другите Специални сили, когато става дума за оръжия. Имаха ли нещо в края на цевите?

— Не, сигурен съм, че нямаха. — Нолан не сподели, че бе гледал тези оръжия със смъртен страх и поради това знаеше със сигурност, че на дулата им няма нищо, с изключение на мерниците.

— Добре. Ако първите куршуми не ни убият, поне ще знаем, че по нас се стреля.