Брадли Уест
Море от лъжи (23)

22. Светещи изображения

Вторник, 11 март: Рангун, Сингапур

— Специален агент Райдър — извика Шелдън Хауард, един от взетите назаем инспектори на Министерството на енергетиката, командировани във Фукушима.

— Да, какво има? — Райдър бе разсеян, защото основното, което го интересуваше в момента, бе развитието на прехвърлянето в Хогуортс на двамата членове на екипажа на „Бандана“, които бяха опитали да избегнат задържане. Беше дал на сержантите от „Делта Форс“ задачата да ги охраняват, като ги бе инструктирал да застрелят всеки, опитал се да им попречи при изпълнението на задачата. Виковете на Гонзалес бяха ускорили пулса му. Тони Джонсън може и да не беше съвсем наред, но в сражение бе незаменим. Райдър буквално си представяше как Джонсън избива с ритник паянтовите капаци на онзи прозорец на втория стаж, вдига карабината М-4^[1] и изпраща на онзи свят стрелците на Телър, преди да са разбрали какво им се е стоварило на главите. Дявол да го вземе!

— Открихме на „Бандана“ високорадиоактивен контейнер. Затрупан е, но можем да го изровим за може би час. Какво ще наредиш да направим? — Хауард се чувстваше уязвим по всички възможни начини: намираше се в Бирма без работна виза, беше на борда на контейнеровоз с враждебен екипаж, заобикаляха го вторачени в него въоръжени типове, сякаш извадени от „Войници на съдбата“, и на всичко отгоре търсеха уран 235 в неизвестно количество, защитени от костюми, създадени за облъчване до максимум 2000 рада за не повече от десет минути, а само бог знаеше какво имаше в онзи 12-метров контейнер. Не можеше да направи много за първите неща в този списък, но нямаше да умре от глупост, като влезе в метален ковчег.

Райдър възприе тона на шефа си:

— Евакуирай всички от кораба, разтоварете останалите контейнери и пуснете „горещия“ в края на кея, далеч от всичко друго. Разбийте пломбите и ни кажете какво има вътре.

— Но ако радиацията се окаже достатъчно силна, костюмите няма да ни защитят.

— Ако вие не влезете, аз ще облека един от вашите костюми и ще го направя сам.

— Благодаря! Точно това се готвех да ти предложа. Ще те уведомя, когато радиоактивният контейнер бъде свален на кея.

— Мамка му!

Шелдън Хауард беше висок метър и осемдесет и тежеше 65 килограма с мокри дрехи, като тялото му имаше тенденция към заемане на крушовидната форма. Защитният костюм му пасваше като ръкавица. Райдър бе седем сантиметра по-нисък, осем килограма по-тежък и клиновидната форма на тялото му бе по-скоро на кечист. Костюмът едва се закопча. Райдър обаче смяташе, че щом вижда през лицевия прозорец и може да разчита показанията на гайгеровия брояч, всичко е наред.

— Срежете ключалката. Гогов съм… — Двама рейнджъри стояха от двете му страни, готови да посрещнат с огън самоубийците на Ал Кайда, които можеше да изскочат с диви викове навън.

Уил Танър, по прякор Гъни, вече излязъл в запаса командир сержант от морската пехота с легендарна сила, клекна и сряза скобата от подсилена сплав, сякаш отрязваше кожичка около нокът. След преодоляването на ключалката освободи заключващия щифт на вратата на контейнера, отстъпи назад и вдигна над главата си ловджийската пушка с рязана цев, която до този момент бе висяла в калъф на гърба му.

Изчакаха минута, после втора. Удовлетворен, Райдър им направи знак с глока си да се отстранят. На екипа от Специални операции му отне двайсет секунди да мине зад невидимата бариера, поставена от техниците на МЕ на петдесет метра по-нататък по кея.

Райдър открехна вратата на контейнера на около метър и светна вътре с фенерчето си, без да сваля глока, който следваше лъча. До вратата имаше голям мотокар, а зад него, през цялата широчина на контейнера, бяха натрупани чували с пясък на височина човешки ръст. Над чувалите надничаше горната част на опаковъчен сандък. Останалата част от контейнера бе мистерия, но вътре нямаше никого и бърз оглед с помощта на фенерчето не разкри никакви коварни капани.

Райдър отстъпи назад и направи справка с дадения му от Хауард детектор на радиацията. От него се разнасяше щракане като от някакъв дяволски маракас. Осветеният циферблат на детектора показваше стрелка някъде в положение на „3 часа“.

— Три хиляди и четиристотин рада — извика той.

— Три хиляди и четиристотин?! Затваряй! Махай се веднага! — Останалият без костюма си Хауард вече тичаше с всички сили по кея. — Бягай! Бяга-а-а-й…!

Райдър опря рамо в тежката врата, натисна я да се затвори и се втурна със скорост, на която не вярваше, че може да е способен. Задмина Хауард, сякаш той стоеше на едно място, и стигна в началото на кея за рекордно време за човек без коленни връзки. Хауард се довлече след него и прогони всички чакащи възможно най-далече.

— Покойник ли съм? — задъхано запита Райдър.

— Може би — отговори му Хауард. — Нека видя каква доза си поел и после ще те закараме в болница, но първо ще трябва да дезактивираме костюма ти, за да не облъчиш някой от нас.

— Болница? Мразя иглите. Дръжте ме далеч от болниците. — Обзет от слабост, Райдър седна на земята. — Започвайте дезактивирането. Трябва да се измъкна от този костюм… не си чувствам топките.

 

 

Нолан раздели времето в кабинета си между две задачи: окончателното манипулиране на файловете в подсигуровката на Уотърман — специалната версия за ФСС — и подготовката за пътуването до Шри Ланка. Вместо почивка проверяваше на всеки половин час акаунта си в Safe-mail за новини от семейството.

Прочете късото описание на Хекър за едва ли не физическия сблъсък с Матюс пред „Клуб Аватар“. Матюс бе настоявал за върховенство на ЦРУ. Командированите тук агенти на УБН трябвало да му докладват, всички документи трябвало да минават през него, а УБН трябвало само да поддържа връзка с местната полиция. Освен това Матюс бе уведомил Вашингтон и Хекър трябвало да очаква отзоваването си всеки момент. Затова най-доброто било да се прибере у дома и да започне да си събира багажа.

Хекър просто бе посъветвал Матюс да си го начука, но бе добавил:

— Когато приключа с теб, единствените заплахи, които ще изричаш, ще бъдат иззад решетките.

Това накара Нолан да се разсмее. Хекър бе съобщил на Нолан, че е записал целия разговор с Матюс и че се надява ДЦ да бъде отзован или уволнен до изгрев-слънце, сряда.

 

 

Райдър се радваше на повече внимание от родилка първескиня. Тойотата „Прадо“ лавираше из трафика — отдалечаваха се от терминала Тилава, — а вниманието на Хауард бе раздвоено между външния вид на Райдър и дозиметрите, прихванати към костюма му и разположени около шията му. Сержант Танър седеше до шофьора, беше стиснал силно устни и въртеше глава като на тенис мач. Друг джип на УБИ с трима от Диваците ги следваше на пет метра, сякаш бяха свързани с виртуален бънджи ластик. Придвижването им беше бавно, защото бе седем часът и трафикът все още бе натоварен. По немощното настояване на Райдър пътуваха не за болницата, а за резервната конспиративна квартира на УБН, известна като Хогуортс. Хекър вече бе организирал там да бъдат посрещнати от работещия за американското посолство лекар.

Хауард каза за трети път:

— Райдър, наистина не знам какво да ти кажа. Показание от 3400 рада на гайгеровия брояч е наистина критично високо, но индивидуалният ти дозиметър показва само 2800 рада, а този на шията ти дори още по-ниско ниво — 2400. Това е сериозно, но не бих казал, че е фатално. Как се чувстваш?

— Чувствам се сякаш съм на път да те гръмна, ако още веднъж ме попиташ как се чувствам.

Райдър използваше смелия си глас, но истината бе, че беше изплашен до смърт. Лъчевата болест не бе в менюто на кариерата му, когато бе избрал опцията за ранно пенсиониране след единайсет години служба в морската пехота, за да постъпи в УБН като началник на сигурността за Южна и Югоизточна Азия и личен бодигард на Хекър. Беше готов по-скоро да излезе само по бандаж по улиците на Фалуджа от 2004-та, отколкото да се занимава с дезактивиране на уран 235.

В главата му изникна нещо, което го накара да се сепне.

— Сардж, ако не доживея да стигна до конспиративната квартира, предай на Хекър, че съм видял риба в червено и синьо на опаковъчния сандък. Стикер или етикет. Това е важно. И каквото и да става, не позволявай на Хауард да ме вкара в болница. Последният служител на посолството, който влезе в болница, беше изкормен там.

Отново се подпря на вратата, изнемощял от усилието, и пак повърна в пластмасовия илик, който Хауард държеше пред устата му. В колата отдавна миришеше на жлъчни сокове. Райдър избърса уста с опакото на ръката си.

 

 

— Кажи на екипа си да не нрави нищо, лейтенант Конърс. Свалете оръжие и отидете като група при колите. Не давайте на армията нищо, освен документацията от терминала. Задръжте телефоните си. Те няма да ви докоснат и с пръст. Ако продължат да блокират колите ви, останете в джиповете и ми се обадете. Ще бъда удивен, ако не се махнат от пътя ви, след като се качите в колите. Може и да се правят на корави, но са изплашени. Бирма не иска война с Щатите заради притежанието на телефоните ви. Обадете ми се в случай на каквито и да било проблеми по пътя към новата конспиративна квартира и аз ще дойда с гръм и трясък. Засега просто се старайте да усложнявате ситуацията. И благодаря за всичко!

Хекър се бе запознал с лейтенант Конърс малко по-рано същия ден. Конърс и останалите Диваци бяха излезли в отпуск, за да дойдат без подготовка в Бирма като лична услуга на Райдър. Тези хора не бяха обелили и дума оплакване, не очакваха никакво заплащане, освен възстановяване на пътните им разноски и бяха рискували всичко без уговорки.

Когато трийсетина щатни военни бяха заобиколили двата камиона с брезентови платнища, Диваците бяха реагирали с рехав кордон около учените на МЕ, правейки възможна евакуацията на Райдър и натоварването му в миниконвоя от два джина. Бяха останали в пълна бойна готовност в продължение на два часа: наблюдаваха как „Хауард и сие“ грижливо дезактивират кея, а кранистите внимателно товарят обратно свалените сандъци на „Бандана“. Някъде към 21:30 един БТР и два камиона в маслиненозелен цвят бяха пристигнали с рев и от тях се бяха изсипали 50–60 командоси в камуфлажни униформи. Без да насочват оръжията си, те бяха започнали да напредват към хората на Конърс.

След разговор с Хакър по сатфона Конърс оттегли всичките си бойци и изтъргува документите, иззети от офисите на властите на контейнерния терминал, срещу безопасно напускане. При само седем стрелци беше нужен наистина голям кураж, за да изгледаш висш офицер в очите и да му заявиш, че няма да предадеш телефона си, още по-малко оръжието си. И докато всичко това ставаше, Хекър не можеше да различи по тона на Конърс дали предлага пица, или се готви да започне престрелка.

Последният половин ден се бе оказал най-трудният в професионалната кариера на Хекър. Матюс едва си бе тръгнал от „Клуб Аватар“, когато Зо и Хекър се бяха озовали в дипломатическа схватка с големия началник на рангунската полиция относно кой има право да задържа разпитваните от Джонсън задържани. Осъзнавайки, че върви по тънък лед, Хекър бе предал оцелелите хора на Телър плюс двамата от екипажа на „Бандана“. След деветдесет минути пушене на цигари, махане с ръце и викане Зо бе уредил нещо като доброволно предаване на арестуваните. Посмачканите и замаяни заложници, с качулки на главите и свински опашки на китките, бяха изведени от „Клуб Аватар“ от хората на Зо и натоварени на камионетка.

В отговор Зо бе изтъргувал с един от присъстващите офицери сваляне на обсадата на „Клуб Аватар“. Бе обещал на шефа на полицията да заведе в централното управление на полицията Джонсън за разпит на следващия ден точно в 08:00 сутринта, което — всички го знаеха — бе равностойно на заповед за депортиране. Всички агенти на УБН в конспиративната квартира можеха да задържат оръжията си, което не бе лишено от логика предвид избитите прозорци, зейналата дупка в дневната и липсващите шест метра от обграждащата стена.

Зо бе пропуснал да спомене пред шефа на полицията, че неговите хора бяха записали разпитите на Джонсън. Записите сега се намираха на безопасно място в Дъбърн Парк, където персоналът на УБН можеше спокойно да започне да ги превежда. И така май беше най-добре, реши за себе си Хекър. Ако Джонсън бе имал повече време за работа с пленниците, може би щеше да изпълни заплахата си да започне да реже пръсти.

Останките от екипа на УБН бяха прекарали над четири часа в разчистване на „Клуб Аватар“, бяха изнесли арсенала на Райдър тайно по джиповете, бяха събрали личните вещи, нарязали несъществените документи, подредили в кашони съществените, заедно с компютрите и останалата електроника. Хората на Хекър се бяха трудили трескаво, за да спасят максимално възможното, защото в мига, в който се оттеглеха, армията със сигурност щеше да разкости клуба.

Последната конфронтация на терминала се бе оказала катастрофална на няколко нива. За начало, те така и не бяха разбрали какво съдържа контейнерът, освен че става дума за силно радиоактивен предмет, сложен в опаковъчен сандък, висок малко под два метра. Дори това нищожно късче информация бе струвало прескъпо на Райдър. Загубата на документацията от терминала щеше да затрудни проследяването на собствеността върху контейнера, но според Конърс някой бе проявил съобразителността да снима с телефона си няколко страници.

Съвсем ясно изглеждаше, че Телър е свързан с могъща проправителствена фракция, която можеше да се опълчи на президента на Бирма и при желание беше способна да мобилизира войска. Хекър бе осъзнал, че трябва да очаква това, още повече че Телър се бе оказал в състояние да има достъп в реално време до имиграционния архив и регистрацията на колите. По изключение Матюс бе невинен. Това бе изпълнено от местен човек с висока позиция в хранителната верига. По традиция Щатите се измъкваха от подобни ситуации, пръскайки пари като конфети на гей парти. Хекър обаче се питаше дали това ще сработи и този път и какво ще извлече Нолан от ситуацията.

Хекър се качи в джипа и нареди на шофьора си да тръгне по дългия път за Хогуортс, в случай че ги следяха. Смени батерията на телефона си, включи го отново и видя текстово съобщение от Софи. Но жена му трябваше да изчака.

— Боб? Сам се обажда. Удобно ли е?

— Ами наближава полунощ и се готвех да ти пратя имейл. Нещо ново след „Битката за клуб Аватар“?

— Доста. Да започнем оттам, че Травис успя да погледне в силно радиоактивен контейнер на терминала и може би да получи фатална доза. Сега е на път за другата ни конспиративна квартира, където го чака за преглед докторът на посолството. Утре го качваме на първия самолет за Сингапур, където ще го поемат лекарите на флота и специалистите по тежки форми на лъчевата болест.

— О, боже! Това е ужасно. И какво е намерил в контейнера?

— Не сме сигурни. Докарат ли го тук, първата ми задача е да получа от него подробно описание. Травис ми се обади веднъж, след като се върна в обхват на мобилния си. Голям мотокар, сандък висок към два метра, широк два и половина — три и неизвестно колко дълбок, заобиколен от брезентови чували с пясък, пръст, олово… не знаем повече. Толкова е успял да види за петте секунди, през които е светил с фенерче. А, и още нещо. Видял е на сандъка опаковъчен стикер: риба в червено и синьо.

— Логото на „Малейжа Еърлайнс“! Изпрати ми снимката при първа възможност. Ако разполагате с робот сапьор, можете да го използвате, за да преместите чувалите и…

— Боб, Боб! Намали темпото. Армията беше обградила екипа ни и се наложи да напуснем терминала. В един момент силите бяха осемдесет оръжия срещу по-малко от десет наши. Хората ни едва се изтеглиха, без да им пръснат задниците.

— Ключът към похищението и правдоподобността на онова, което говорим от събота насам, е в този сандък, маркиран с логото на MAS^[2]. Кога ще се върнат хората ти?

— Не зависи от мен. Посланик Мартин обработва Байдън, който на свой ред се опитва да накара президента Теин да попита какво, по дяволите, става с достъпа ни до терминала. Дадох на Мартин записа на заплахите на Матюс, който направих тези вечер пред „Клуб Аватар“. Той ще лобира вицето да уреди уволнението или поне отзоваването на онзи кучи син до утре сутринта. Мартин най-сетне стопли, че Матюс не може да няма отношение към прикриването на Телър. Мартин е въздухар, но поне може да шепне в ухото на Байдън. Това е важно.

— Изследвайте разпитваните затворници за лъчева болест. Обзалагам се, че поне за няколко от тях ще се окаже, че са били на летището. Онези с най-високи дози са хората, които са премествали сандъка с ръцете си.

— Имам още лоши новини. Тук пристигна лично рангунският шеф на полицията и двамата със Зо си мериха пагоните. Зо загуби. Върнахме им всички пленници в замяна на изтеглянето им от „Клуб Аватар“, но задържахме записи на разпитите на Джонсън. Докато сега говорим с теб, преводачите в Дъбърн Парк работят над тях. Откъсите, които успях да прочета, са много интересни. Един от охранителния екип на Телър е казал, че към 03:10 в събота сутринта на Писта-1 е кацнал голям бял самолет. Останал е там към петдесет минути и после е излетял. Не може или не иска да каже дали е бил самолет на малайзийските авиолинии, но какво друго е могъл да бъде? Потвърдил е също, че са разтоварили карго и са прекатурили голям сандък, докато са го изваждали от товарния отсек.

— Това е… радиоактивните обекти трябва да се съхраняват в оловен екран. В противен случай на летището в Куала Лумпур с щяло да бъдат открити. Когато хората на Телър изпускат сандъка, оловната обшивка се счупва. Може би дори не са знаели с какво си имат работа. Но при откъсването на сандъка от палета не е имало лесен начин да върнат съдържанието в контейнер. Това обяснява цялото денонощие закъснение до събота следобед, когато Кяо и аз видяхме трите контейнеровоза по пътя. Предполагам, че са сковали сандъка, но доста хора са получили тежко облъчване. След като са разбрали, че нещо не е наред, са закарали с камиони чували с пясък на Писта-1, за да екранират по някакъв начин сандъка, след като вече е бил в контейнера. Само че онези, които са направили това, са пострадали много сериозно. Това е другото, което чухме от затворниците, с които поработи Джонсън. Те мислят, че на борда на самолета е имало смъртно опасна болест, защото някои от другарите им вече са мъртви, а други — на легло.

— Тежка лъчева болест. Всеки, стоял наблизо до онзи сандък, когато е паднал, е получил опасна доза. Телър вероятно е сред пострадалите. Ще има нужда от лечение. Къде в Рангун можеш да отидеш, ако си хванал потенциално фатална болест, която никой не знае как да лекува?

— Нямам представа, но експатите използват една от две възможни клиники. Ще пратя в тях агенти утре, на отваряне, и ще видим дали Телър ще се появи. Кой знае, може вече да е мъртъв.

— Ако беше мъртъв, нямаше да ни изхвърлят от терминала, нито щяхме да загубим пленниците си в „Клуб Аватар“ — каза Нолан. — Не, той още е на сцената. Дръж ме в течение как се развиват нещата около Травис и ми се обади, ако при вас се случи нещо. Питам се дали не е имало и втори самолет на пистата онази нощ. Такъв, който може да е бил използван за извеждане на ВИП.

 

 

Половин час след полунощ Хуанила почука на плъзгащата се врата, отделяща семейния кабинет от основната спалня.

— Господине? Имате посетител. Мили е. Твърди, че било важно.

Нолан слезе до алеята за коли, отключи вратата за пешеходци и излезе на улицата.

— Да, Мили, какво има?

— Няма ли поне да ме поканиш да вляза?

— Не, няма. Започнал съм да правя куп неща и трябва да ги довърша.

— Не мога да повярвам, че снощи ме държеше в обятията си, а тази вечер не ме каниш дори на кафе!

— Мили, моментът не е подходящ за подобен разговор, но след като си дошла, можем да седнем ето тук.

Настаниха се в двата края на скамейката от тик, използвана за събуване и обуване на обувките. Отчасти умилостивена. Мили му подаде дебел плик.

— Какво е това?

— О… това-онова за наемани пилоти и чартърни авиокомпании. Изглежда, има само една, най-много две фирми, които са изпълнявали полетите от Азия със замесените в 11 септември и „Джемаа Исламия“. Това е групировката, свързана с индонезийския духовник Башир, който стои зад атентатите в Бали. Мисля, че ще бъде от интерес за теб.

— Сигурен съм в това. Ще прочета всичко още тази нощ — обеща той. Останаха да седят в мълчание. Той я гледаше с нови очи. Все още беше симпатична, но довеждането й в дома му беше заложило шашка динамит под брака му.

— Виж, Боб. Знам, че имахме заедно само две нощи. Не искам от теб да напускаш жена си. Това би било много самонадеяно от страна и на двама ни, но след като вече сме преспали, не е ли странно, че сега изобщо не искаш да разговаряш с мен?

— Щастлив съм да говоря с теб. Всъщност цял ден разговаряхме. Имам нужда от теб в анализа. Освен това те харесвам и бих желал да прекарвам повече време с теб. Снощи беше много специална вечер. — Усмивката на Нолан бе искрена, но погледът на Мили оставаше пълен със съмнения. Той реши да доразвие офанзивата с чар: Ти си прекрасна жена. Нямам представа какво толкова лошо може да се е случило между теб и Травис…

— Травис? Травис е нищо! И никога не е бил нещо. Аз се чувствам по-добре с по-възрастен, зрял, улегнал мъж. Някой, с когото мога да споделя мислите си и да чуя нещо, казано от сърце. Някой, за когото най-важното не е кога отново ще може да изчука някоя.

Нолан опита друга тактика:

— Мили, аз съм семеен. Бракът ми не е идеален и вината за това е най-вече у мен. Съпругата ми я няма, но когато се върне, всичко това така или иначе трябваше да приключи. А и ти така или иначе си базирана в Рангун…

— По дяволите, Боб, не искам от теб да се жениш за мен! Искам просто човек, с когото да мога да разговарям. Имам много проблеми. В главата ми се реят какви ли не мисли. Понякога ми се струва, че съм на път да полудея. Смятах, че ти можеш да ми помогнеш. Изглежда, съм сбъркала. — Ядосана, тя скочи на крака.

— Мили! Мили! — Той се опита да я хване за ръката, но тя се изтръгна и бързо тръгна по улицата. Той я последва, но внимаваше да остане на безопасно разстояние, в случай че й хрумне внезапно да спре.

Без да се обръща, тя каза:

— Няма за какво да ти благодаря, Боб. Абсолютно за нищо.

Той поклати глава, върна се, влезе и заключи вратичката. После се качи в къщата, като за всеки случай заключи и входната врата.