Едгар Алън По
Подскок-Жабок

Едгар Алън По
Хоп-Фрог ^[0]

Никога не съм срещал човек тъй силно податлив на шегите като краля. Той като че живееше само за да се шегува. Да разкажеш хубава, забавна шега, и то добре да я разкажеш, беше най-сигурният път към неговото благоволение. Именно така получили признание и седемте министри на краля — с превъзходните си качества на шегаджии. И до един те приличаха на него: високи, снажни, угоени мъжаги, при това неподражаеми шегобийци. Дали хората трупат лой от шегите, или в самата лой се крие нещо, което предразполага към шеги, никога не успях да установя, но едно е несъмнено, че мършав шегаджия е rara avis in terris^[1].

За изтънчеността или както сам го наричаше, „живеца“ на смешките, кралят много-много не се интересуваше. Особено се възхищаваше той от широтата в една шега, ала често, вместо с нея, се задоволяваше само с дължината. Префиненостите му досаждаха. Пред „Задиг“ на Волтер той предпочиташе „Гаргантюа“ от Рабле, а грубите шеги подхождаха на вкуса му далеч повече от остроумните духовитости.

По времето, за което ви разказвам, придворните смешници още не бяха напълно излезли от мода. В дворовете си някои от европейските „сили“ продължаваха да държат шутове, нагиздени в пъстри дрехи и островърхи шапки със звънчета; от тях очакваха всеки път, в подходящия момент, готови язвителни остроти, за да им подхвърлят трохите от кралската трапеза.

Нашият крал, от само себе си се разбира, и той си имаше шут. Всъщност кралят изпитваше донякъде известна нужда от мъничко глупост, макар и само като уравновесяващо противодействие срещу съкрушителната премъдрост на седемте премъдри мъже, негови министри, а да не говорим за самия него.

Но неговият шут (по-право смешник) не беше само шут. В очите на краля той струваше три пъти повече, защото беше джудже и на това отгоре хром. В онези дни джуджетата, както и шутовете, бяха нещо най-обикновено в кралските дворове и мнозина монарси биха се видели в чудо как да си прекарват дните (а дните в двореца са много, много по-дълги, отколкото другаде), ако нямаха край себе си шегобиец, който да ги разсмива, а ведно с него и джудже, на което да се присмиват. Но както вече отбелязах — нашите смешници, в деветдесет и девет случая от стоте, са тлъсти, шишкави и тромави, затова и Подскок-Жабок (така наричаха шута) беше за нашия крал почти неизчерпаем източник на постоянно самодоволство, та нали в едно лице той притежаваше тройно съкровище.

Сигурен съм, че при кръщението кръстниците на джуджето не са му дали името „Подскок-Жабок“, то му е било прикачено по общо съгласие на седемте министри, защото шутът не можеше да върви като останалите хора. И наистина Подскок-Жабок можеше да пристъпя само с нещо приблизително наподобяващо походка — горе-долу нещо средно между подскок и гърч, — движение, което беше безпределно забавно и, то се знае, носеше утеха на краля, защото (като оставим настрана грамадния, издут търбух и прекалено голямата глава) кралят, поне така смяташе целият двор, имаше превъзходна фигура.

Но макар и Подскок-Жабок, поради недъга, обезобразил нозете му, винаги да се движеше с невъобразима мъка, било по пътя, било по пода, удивителната сила, с която природата очевидно бе дарила мускулите на ръцете му като обезщетение за недостатъка на долните крайници, му позволяваше да извършва истински подвизи, що се отнася до сръчността — станеше ли дума за дърво, въже или нещо друго, по което трябваше да се покатери. При подобни упражнения той действително приличаше много повече на катеричка или на маймунка, отколкото на жабок.

Не бих могъл с точност да кажа откъде бе родом Подскок-Жабок. Но сигурно от някоя варварска страна, която никой никога не бе чувал — много, много далеч от двора на нашия крал. Подскок-Жабок и едно девойче, кажи-речи, съвсем същото джудженце като него (но изящно и съразмерно сложено, а и великолепно танцуваше), насила били отвлечени от родните си стрехи в съседните провинции, а оттам изпратени като подарък на краля от един от неговите всепобеждаващи генерали.

И никак не е чудно, че при тези обстоятелства възникнала близка дружба между двамата малки пленника. Не минало дълго и те станали първи приятели. Подскок-Жабок, въпреки безбройните забавления, които устройваше, не се ползуваше с име и не беше по силите му да прави много услуги на Трипета; но тя, заради грацията и ненадминатата си красота (макар и джудже), беше всеобщо обичана и галена от всички, затова имаше много по-голямо влияние и всеки път, когато можеше, не пропускаше удобния момент, за да се възползува от него и да облагодетелствува Подскок-Жабок.

По случай някакво голямо тържество, забравих вече какво, кралят реши да устрои маскарад, а винаги когато имаше маскарад или нещо подобно, както Подскок-Жабок, така и Трипета неизменно биваха призовавани да покажат своите дарби. Подскок-Жабок беше особено изобретателен при подготовката на маскарадни шествия, при измислянето на самобитни маски и костюми за карнавални балове — нищо не можеха да сторят без негова помощ.

Нощта, определена за това празненство, настъпи. Под надзора на Трипета бяха подредили залата великолепно — там имаше всичко, което би могло да придаде пищно éclat^[2] на един маскарад. Целият двор бе в трескаво очакване. А колкото до костюмите и маските, както лесно бихте се досетили, всички бяха вече готови. Мнозина си ги бяха измислили (съобразно ролите, които щяха да изпълняват) още преди седмица, а някои и преди месец и всъщност всички вече бяха установили и най-незначителната подробност… като изключим краля и седемте министри. Защо не вземаха решение, не бих могъл да ви кажа, освен ако не си правеха нещо като шега. Навярно това, че бяха толкова тлъсти, ги затрудняваше в тяхното решение. Така или иначе, времето си течеше и като последно спасение те прибягнаха до Трипета и Подскок-Жабок, пратиха да ги повикат.

Когато двете приятелчета се явиха при краля, свариха го да седи на чаша вино със седемте министри от своя кабинет; монархът изглеждаше в извънредно лошо разположение на духа. Той знаеше, че Подскок-Жабок не обича вино, защото то довеждаше бедното недъгаво създание до безумие, а безумието не е особено приятно усещане. Ала кралят обичаше грубите шеги и винаги му доставяше удоволствие да кара Подскок-Жабок насила да пие и (както кралят се изразяваше) „да се весели“.

— Ела, Подскок-Жабок — рече той, когато шутът и приятелката му влязоха в залата, — изпий до дъно тази чаша за здравето на отсъствуващите ти приятели (тук Подскок-Жабок въздъхна) и после ни позволи да извлечем облага от твоето въображение. Имаме нужда от маски… от маски, приятелю… нещо необикновено… невиждано досега. Уморихме се от това вечно еднообразие. Хайде, пий! Виното ще избистри мозъка ти.

Подскок-Жабок се помъчи както обикновено да отвърне с шега на кралските предизвикателства, само че този път силите не му стигнаха. По една случайност днес беше рожденият ден на бедното джудже и заповедта да пие за своите „отсъствуващи приятели“ извика сълзи в очите му. Много едри и горчиви капки паднаха във високия бокал, когато то покорно го пое от ръката на тирана.

— А — ха-ха-ха-ха! — тресеше се кралят, докато джуджето неохотно пресушаваше чашата. — Виждаш ли какво прави хубавото вино. Охо-о, очите ти вече заблестяха!

Горкото създание! Големите му очи по-скоро засвяткаха, отколкото да заблестят, защото виното подействува на възбудения му мозък силно и мигновено. С припряно движение шутът постави чашата обратно на масата и огледа събралите се с полуобезумял поглед. Всички като че бяха крайно развеселени от успеха на кралската „шега“.

— А сега на работа! — подкани първият министър, извънредно тлъст мъж.

— Да — каза кралят. — Хайде, Подскок-Жабок, помогни ни. Маски, драгоценни приятелю мой! Имаме страшна нужда от маски… за всички ни… ха-ха-ха! — И понеже останалите сметнаха, че това е шега, седмогласен хор се зае да приглася на смеха му.

И Подскок-Жабок се усмихна, макар и едва доловимо и донякъде унесено.

— Хайде, хайде — нетърпеливо подхвана кралят, — няма ли какво да ни предложиш?

— Старая се да измисля нещо необикновено — отвърна джуджето някак разсеяно, защото виното го бе объркало напълно.

— Стараеш се! — разярен, викна тиранът. — Какво искаш да кажеш с това? Аха-а, разбирам! Мрачен си и имаш нужда от още вино. Ето, пий! — И той наля догоре друга чаша и я подаде на хромото джудже, което само го погледна, поемайки си издълбоко дъх.

— Пий, ти казвам! — кресна чудовището. — Или дяволите ще те…

Джуджето се подвоуми. Кралят стана синкавочервен от гняв. Придворните глуповато се захилиха. Трипета, смъртнобледа, пристъпи до кралския престол, падна на колене пред него и почна да се моли да пощадят приятеля й.

Няколко секунди, явно изумен от дързостта й, тиранът не свали очи от девойката. Изглежда, вече не знаеше нито какво да стори, нито какво да каже… та по най-подходящия начин да изрази възмущението си. Най-сетне, без да произнесе звук, той грубо отблъсна момичето и плисна в лицето му съдържанието на препълнения стакан.

Горкото девойче стана, както можа, не се осмели дори да въздъхне и отново зае предишното си място в долния край на масата.

Почти половин минута гробовно мълчание — лист, не — перушинка дори да беше паднала, пак щеше да се чуе. Тихо, но остро и провлечено скърцане, което се разнесе като че едновременно от всички ъгли на залата, изведнаж наруши мълчанието.

— Защо… защо… защо издаваш тоз шум? — попита кралят, като се обърна побеснял към джуджето.

А то, дошло вече донякъде на себе си от опиянението на виното, втренчи спокоен поглед в лицето на тирана и просто възкликна:

— Аз… аз? Как е възможно да съм аз?

— Звукът май идва отвън — забеляза един от придворните. — Струва ми се, че е папагалът на прозореца, остри си клюна о решетките на кафеза.

— Вярно — отвърна монархът и сякаш това предположение много го облекчи, — а бих могъл в рицарската си чест да се закълна, че скърцането беше от зъбите на тоя негодник.

При тези думи джуджето се разсмя (кралят самият беше твърде голям шегаджия, за да се разсърди на нечий смях), като оголи големите си, яки и безкрайно противни зъби. Нещо повече, шутът изрази безпределната си готовност да поглъща вино, колкото поискат. Монархът се усмири, а Подскок-Жабок пресуши още една чаша, без каквото и да било видимо злотворно въздействие, и веднага с жар пристъпи към плановете за карнавала.

— Не мога да кажа във връзка с каква представа — забеляза той съвсем спокойно, като че никога през живота си не беше вкусвал вино, — но тъкмо след като ваше величество удари момичето и плисна виното в лицето му… тъкмо след като ваше величество направи това и докато папагалът издаваше онези странни звуци вън, на прозореца, тъкмо тогава ми хрумна една великолепна и забавна идея… една от шегите в моята родина… шега, която много често разиграваме помежду си при нашите маскаради, но тук тя ще бъде съвършено нова. Жалкото е, че за нея трябват осем души, а…

— Ето ни! — извика кралят, като се разсмя, че така остроумно е открил това съвпадение. — Точно осмина сме, ни повече, ни по-малко… аз и моите седем министри. Казвай! Какво е това забавление?

— Наричаме го — отвърна хромото джудже — „Осемте оковани орангутана“ и то е наистина превъзходно забавление, стига добре да се изиграе.

— Ние ще го изиграем — отбеляза кралят, като се изпъчи и примижа.

— Прелестта на тази игра — продължи джуджето, — се крие в уплахата, която предизвиква у жените.

— Великолепно! — в хор изреваха монархът и седемте министри.

— Аз ще ви маскирам като орангутани — продължаваше да обяснява джуджето, — оставете всичко на мен. Приликата ще бъде дотолкова поразителна, че всички участници в карнавала ще ви вземат за истински зверове… и, разбира се, ще останат колкото ужасени, толкова и изумени.

— О, превъзходно! — възкликна кралят. — Подскок-Жабок, от тебе човек ще направя!

— Като раздрънквате оковите, бъркотията става още по-голяма. Ще си помислят, че сте избягали от пазачите си en masse^[3]. Ваше величество просто не може да си представи какво впечатление ще направят на маскарада осем оковани маймуни, за които почти всички присъствуващи предполагат, че са истински; после ще се втурнете с дивашки крясъци сред гъмжилото от дами и господа в изящни и пищни тоалети! Контрастът ще бъде неповторим!

— И трябва да бъде! — отсече кралят, а министерският съвет побърза да се надигне (понеже времето напредваше), за да осъществи замисъла на Подскок-Жабок.

Начинът, по който джуджето маскира всички като орангутани, беше извънредно прост, но напълно сполучлив за целта. По времето, за което ви разказвам, тези животни се срещаха извънмерно рядко в цивилизования свят, а тъй като костюмите, които джуджето измисли, бяха превъзходно звероподобни и много страшни, можеше да се допусне, че приликата с действителността е постигната напълно.

Най-напред кралят и министрите навлякоха плътно прилепващи фланели и гащи от трико. След това се омазаха с катран. Когато стигнаха до този стадий на приготовленията, някой предложи и пера, но джуджето тутакси отхвърли предложението, като нагледно обясни на осмината, че за козина на животно от рода на орангутана с много по-голям успех биха могли да използуват кълчища. И върху катранения слой налепиха пласт дебели валма кълчища. След това отнякъде измъкнаха и една дълга верига. Най-напред я увиха около кръста на краля и я завързаха, после — около кръста на следващия и пак я завързаха, и така — един подир друг, всички подред. Когато и приготовленията с оковите привършиха, участниците в играта се наредиха в кръг, плътно един до друг, защото веригата не им оставяше повече място, а за да изглежда всичко напълно естествено, Подскок-Жабок прокара остатъка от веригата на кръст през кръга, също както постъпват днес ловците на шимпанзета или на други големи маймуни в Борнео.

Големият салон, в който трябваше да се състои маскарадът, представляваше кръгла зала, много висока; денем слънчевият светлик проникваше само през едно-единствено прозорче, изрязано на тавана. А нощем (помещението бе тъкмо за вечерни увеселения) се осветяваше от грамаден канделабър, който висеше на верига, подаваща се от таванското прозорче; веригата се спускаше и се вдигаше с помощта на тежък топуз, както обикновено се практикува, но (за да не загрозява) топузът беше прокаран отвън купола, над покрива.

Украсата на залата бяха предоставили на Трипета, ала за някои подробности, както изглежда, тя се бе ръководила от по-трезвите преценки на своя приятел, джуджето. По негова внушение, специално за това тържество, махнаха канделабъра. Восъчните капки (които в такава горещина бяха неизбежни) щяха да нанесат сериозни повреди върху пищните костюми на гостите — поради извънмерно големия наплив в салона нямаше как да се държат встрани от центъра, тоест от канделабъра. В различни ъгли на залата, така че да не пречат, поставиха допълнителни свещници, а в дясната ръка на всяка кариатида^[4], подпряна до стената, забучиха по един грамаден факел — всичко петдесет-шестдесет, от които се разнасяше сладостно благоухание.

Осемте орангутана, придържайки се най-строго о съветите на Подскок-Жабок, търпеливо изчакаха полунощ (когато залата се изпълни до краен предел с маски), за да се появят. И още незаглъхнали ударите на часовника, те нахълтаха, не — по-право се претърколиха накуп, защото веригата ги спъваше и всички изпонападаха, когато влизаха.

Сред маскираните настъпи невъобразим смут, който изпълни сърцето на краля с ликуване. Както той и министрите му бяха предположили, мнозина от гостите решиха, че тези свирепи на вид същества ако не точно орангутани, то все пак сигурно са някакви зверове. Много от дамите припаднаха от страх; и ако кралят не беше взел предпазни мерки да не се внася оръжие в салона, веселяците на бърза ръка можеха да изкупят шегата си с кръв. И какво стана — естествено всички се втурнаха към вратите, но кралят бе наредил, щом влезе, веднага да обърнат ключовете, а джуджето бе предложило то да ги прибере.

Когато бъркотията достигна своя върх и всяка маска гледаше само как да се спаси (защото блъсканицата сред изпадналата в паника тълпа действително създаде истинска, и то не малка опасност), веригата, на която обикновено висеше канделабърът и която бяха издърпали нагоре, когато го сваляха, почна, както всички забелязаха, съвсем бавно да се спуска, дордето най-сетне куката на долния край спря на три стъпки от пода.

Подир известно време, когато кралят и седемте му другари на воля се бяха търкаляли на вси страни из залата, най-после се намериха в центъра и, разбира се, в непосредствена близост с веригата. Дордето се въртяха там, джуджето, което безшумно ги бе последвало по петите, подстрекавайки ги да не прекъсват суматохата, сграбчи тяхната верига точно там, където се прекръстосваше диаметрално под прав ъгъл. И тук, на това място, с бързината на мисълта то закачи куката, на която обикновено висеше канделабърът, и мигом, с помощта на невидима сила, веригата се вдигна нагоре, така че никой да не може да стигне куката, а като неизбежна последица орангутаните се скупчиха един връз друг, лице срещу лице.

В това време маските донякъде се поуспокоиха от уплахата и почнали да гледат вече на цялата работа като на добре замислено забавление, избухнаха в гръмогласен смях, любувайки се на положението, в което бяха изпаднали орангутаните.

— Оставете ги на мене! — изкрещя тогава Подскок-Жабок; пискливият му глас без усилие заглуши всеобщата врява. — Оставете ги на мене! Струва ми се, че ги познавам. Само по-добре да ги поогледам и веднага ще ви кажа кои са. — И като се запремята през множеството, успя да се добере до стената, грабна факела от една от кариатидите, върна се и застана в средата на залата… с ловкостта на маймунка скочи върху главата на краля, а оттам се покатери няколко стъпки нагоре по веригата, като държеше факела все надолу, уж за да оглежда по-внимателно осемте орангутана, продължавайки да крещи. — Ей сега ще ги разбера кои са!

В този момент, докато всички маски (и маймуните заедно с тях) се превиваха от смях, шутът най-неочаквано изсвири пронизително — веригата рязко се вдигна нагоре, на около тридесетина стъпки, като повлече със себе си уплашените и боричкащи се орангутани, и там се закова — по средата между прозорчето на тавана и пода. Вкопчил се в издигащата се верига, Подскок-Жабок продължаваше да поддържа предишното разстояние между себе си и осемте маски, продължаваше (сякаш нищо не бе станало) да навира факела в тях, давайки си вид, че се мъчи да открие кои са.

Този полет така изуми всички, че, кажи-речи, цяла минута никой не издаде глас — гробно мълчание. Наруши го само някакво приглушено, но остро скърцане, подобно на онова, което по-рано бе привлякло вниманието на краля и на неговите велможи, след като монархът бе плиснал виното в лицето на Трипета. Но сега вече не можеше да има съмнение откъде идва звукът. Издаваха го огромните зъби на джуджето, което скриптеше и скърцаше с тях, а от устата му излизаше пяна; с израз на безумна ярост то впиваше очи в лицата на краля и на седемте му другари, извърнати нагоре към него.

— Аха-а! — извика най-после освирепелият шут. — Аха-а! Сега вече почвам да проумявам кои са тез хора!

И като се престори, че оглежда по-отблизо краля, джуджето поднесе факела до кълчищените валма, с които беше го маскирал — мигом ярък огнен език обви целия костюм. За по-малко от половин минута и осемте орангутана пламнаха стихийно, а стълпеното гъмжило крещеше ужасено и ги гледаше вторачено отдолу, безсилно да им се притече на помощ.

Накрая огнените езици, неочаквано и яростно заподскачали, принудиха шута да изпълзи малко по-нагоре по веригата, та да избяга от тях; дордето се катереше, тълпата за миг отново замря в мълчание. Възползувайки се от случая, джуджето още веднаж заговори.

— Сега вече ясно виждам — рече то — що за хора са тези маски. Та това е един велик крал със своите седем тайни съветника — един безсъвестен крал, който не се посвени да удари беззащитна девойка… и седемте му съветника, които одобриха тази жестокост. А пък аз, аз съм просто Подскок-Жабок, смешникът… и това е последната ми смешка.

Понеже и катранът, и кълчищата, здраво залепнали о него, много бързо горяха, още преди джуджето да довърши кратката си реч, възмездието му се увенча с успешен край. Осемте трупа се люлееха на веригите — зловонна, почерняла, отвратителна и неразличима маса. Хромото създание запокити факела по тях, бавно-бавно се изкатери до тавана и изчезна през прозорчето.

Предполагаше се, че Трипета, настанена на покрива над салона, беше взела участие в огненото отмъщение на своя приятел и че после двамата заедно са избягали в своята родина — защото нито нея, нито него никой никога вече не видя.

Бележки

[1] Рядка птица; рядкост (лат.). — Б.пр. ↑

[2] Блясък (фр.). — Б.пр. ↑

[3] Вкупом (фр.). — Б.пр. ↑

[4] Женска скулптурна фигура, която крепи или поддържа корниз. — Б.пр. ↑

Уверявам ви — никога не съм срещал човек по-увлечен и по-отдаден на шегата от тоя бабанка цар. Най-голямото му удоволствие бе шегата. Разкажете му някоя хубава духовита приказка — ама изкусно му разкажете — и вие ще намерите най-сигурния път към неговото благоволение. Затова и седемте му министри бяха все хора известни със своите шегобийски дарби. И подобно на своя царствен господар, те всички се радваха на огромно телосложение и доста почтени благоутробия, като че ли нарочно приспособени, за да произвеждат смях. Винаги ме е затруднявал въпросът дали шегобийството кара хората да затлъстяват, или в самата тлъстина се крие нещо, което предразполага към шегобийство. Ала неоспорима истина е, че ако се намери на тоя свят някой сух шегобиец, за него смело може да се каже rara avis in terris.

Що се касае до остроумие или сенките на духовитостта, както сам царят се изразяваше, ще ви кажа, че едва ли му и хрумваше подобна мисъл. Той имаше голяма слабост към грубата шега и от любов към самата шега, поглъщаше я, колкото и дебелашка да бе тя. Остроумните шеги го отегчаваха. Той би предпочел Раблевия Гаргантюа пред Волтеровия Задиг и ако щете, шегите с действие отговаряха много повече на неговия вкус, отколкото шеги с думи.

В онова време, в което се разиграваше тая историйка, професионалните смешльовци още не бяха напълно излезли из мода в дворците. Някои от великите континентални сили все още държаха свои луди; те биваха нещастници, нашарени и окичени с островърхи шапчици със звънчета; те винаги трябваше да бъдат готови да казват при първо поискване по някоя хубава остроумна реч, в замяна на трохите, които падаха от царската трапеза.

Не ще съмнение, че и нашият цар си имаше своя луд. И действително, той чувствуваше нужда от нещо като лудост, макар било то за да я противопостави на тягостната разумност на седемте умни хора, които му служеха за министри — ако не смятаме и него в това число.

Обаче неговият луд, професионалният му смешльо, не беше само луд. Цената му се утрояваше в очите на царя от обстоятелството, че той беше същевременно и джудже, и хром. В онова време беше твърде обикновено нещо да срещаш джуджета и луди в дворците; и за мнозина владетели времето би минавало много бавно — а в дворците времето минава много по-бавно, отколкото гдето и да е другаде — ако няма някой смешльо да ги поразвесели или пък някое джудже да ги поразсмее. Ала, както вече забелязах, всичките тия смешльовци, деветдесет и девет на стоте, биват тлъсти, обли и тежки — тъй щото голяма гордост беше за нашия цар да притежава в лицето на Хоп-Фрог — така именуваха лудия — цяло тройно съкровище, което се съдържаше в една и съща личност.

Струва ми се, че кръщелното име на джуджето не е било същото, което носеше сега. Ала понеже не можеше да ходи като другите хора, по единодушното одобрение на седемте министри, прикачи му се това име, Хоп-Фрог. И действително, царският шут не можеше да се движи, освен във вид на удивителна — нещо между скок и клатушкане, един вид движение, което доставяше на царя непрекъснато забавление и разбира се, твърде приятно развлечение; понеже, въпреки изпъкналото му благоутробие и образувалата се доста почтена издаденост на главата му — царят минаваше пред своите придворни за много красив човек.

Ала, макар че, благодарение на кривите си крака, Хоп-Фрог се движеше твърде трудно — неимоверната мускулна сила, с която природата бе надарила ръцете му, като че ли за да го възнагради за несъвършенството на долните части на тялото му, — го правеше способен да извършва с удивителна ловкост сума подвизи, касаещи се до катерене по дървета, по въжета или каквото и да било друго, което може с подскачане да се улови. При тия упражнения той имаше повече вид на катерица или на малка маймунка, отколкото на жаба.

Не мога да определя точно от коя страна произхождаше Хоп-Фрог. Сигурно бе дошъл от някой неизвестен край на Ларбария — на доста голямо разстояние от двореца на нашия цар. Хоп-Фрог и едно момиче, малко по-големичко джудже от него — ала чудно стройна и изкусна танцьорка — са били задигнати от собствените им родни огнища, в лимитровските провинции и изпратени в дар на царя от някой генерал, комуто се е усмихнала победата.

При подобни обстоятелства не може да ни учудва тясното приятелство, което се бе завързало между двамата малки пленника. И действително, те в твърде кратко време станаха заклети приятели. При всичката голяма усърдност на Хоп-Фрог да разсмива с всевъзможни смехории царя и неговите седем министри, той никак не се ползуваше с популярност в двореца и затова не можеше да принесе големи услуги на Трипета — ала поради своята миловидност и пленителна красота на джудже — тя беше предмет на всеобщо удивление и нежна грижа; тъй щото, тя се ползуваше с голямо благоволение и никога, при всеки удобен случай, не забравяше да го използува за своя мил Хоп-Фрог.

Не помня по какъв велик тържествен случай — царят бе решил да даде бал с маски; и всякога при такъв маскарад или какъвто и да било друг подобен празник дарбите на Хоп-Фрог и Трипета биваха несъмнено използувани. Хоп-Фрог особено, биваше тъй изобретателен в декоративната част, по новите типове и преобразования за маскарада, щото изглеждаше, че нищо не би могло да стане без негово съдействие.

Настана определената вечер за празника. И за да се даде по-голям блясък на маскарада, предоставена бе на разположение на публиката — под надзора на Трипета — великолепна зала, с всевъзможни дивни украшения, каквито може да измисли човешкият ум. Целият двор бе в трескаво очакване. А що се касае до избора на отделните костюми и роли, можете да си представите, вярвам, че всеки си бе избрал тъкмо по своя вкус. Мнозина даже бяха си определили ролите, които ще изпълняват, още преди седмица, па даже и месец преди определения ден и никъде вече не се чувствуваше неувереност или пък нерешителност — освен у царя и неговите седем министри. Защо ли се колебаеха те, не мога да ви обясня — освен ако и в това не се е криела някаква шега. Най-вероятното е, че им е било много трудно да измислят какво да представляват на маскарада, поради извънредно голямата си тлъстина! Ала нямаше що, трябваше, като последно средство, да прибегнат до Трипета и Хоп-Фрог. И те пратиха да ги повикат. Когато двете малки приятелчета изпълниха заповедта на царя, завариха го да държи царствено чаша вино, заедно със седемте членове на своя частен съвет, ала повелителят изглеждаше много зле разположен. Той знаеше, че Хоп-Фрог много се боеше от виното, защото това питие възбуждаше клетото хромо човече дори до полуда, а лудостта май не е средство за поддържане на добро настроение. Ала царят обичаше собствените си прекалености и удоволствие му правеше да принуждава Хоп-Фрог да пие и — според царствения му израз, да го принуди да бъде весел.

— Хоп-Фрог, ела тук — каза той, щом смешникът и неговата приятелка се показаха на прага на вратата, — я глътни тая пълна чашка за здравето на отсъствуващите твои приятели (тук Хоп-Фрог въздъхна) и ни послужи със своето въображение. Имаме нужда от типове — от характери, юначе, — от нещо ново — необикновено. Омръзна ни това вечно еднообразие. Хайде, пий! — виното ще възбуди твоя спящ гений!

Хоп-Фрог, по привичка, се опита да отговори с някоя духовитост на думите на царя; ала усилието му тоя път отиде напусто. Тъкмо днес бе рожденият ден на клетото джудже и заповедта на царя да пие за отсътствуващите му приятели направи да бликнат сълзи от очите му. И в това време, когато то приемаше снизено от ръката на своя мъчител чашата, няколко едри горчиви капки капнаха в нея.

Догдето джуджето изпразваше чашата с видимо отвращение — „Ха! Ха! Ха! Ха! — изръмжа тиранинът. — Я гледай колко се бои от една чашка винце! Ехе! Светнаха му вече очите!“

Клетото момче! Виното подействува на възбудения му мозък така, щото големите му очи не само бяха светнали, ами изпущаха и огнени искри!

То остави нервно сребърната чаша на масата и впи почти безумен поглед върху присъствуващите. Изглеждаше, че всички ужасно ги забавляваше успехът на царската шега.

— А сега, на работа! — рече първият министър — един доста тлъстичък човек.

— Да — потвърди царят, — хайде, Хоп-Фрог, дай ни своето съдействие. Типове, типове, хубавото ми момче, характери, имаме нужда от характер! — всички имаме нужда от това! — Ха! Ха! Ха! Ха!

А понеже министрите съглеждаха известна духовитост в тия думи, и седемте в хор отговориха на царствения смях. И Хоп-Фрог се смя, ала леко и разсеяно.

— Хайде! Хайде! — каза нетърпеливият цар — Нищо ли не ти иде на ум?

— Старая се да измисля нещо ново — отговори слисано джуджето, понеже беше съвсем зашеметено от виното.

— Стараеш ли се! — извика свирепо мъчителят. — Какво искаш да кажеш с това? Аха! Разбирам. Мръщиш се. Значи, искаш още вино. Дръж, пий! — и той напълни още една чаша и я подаде на хромото момче, което бе зяпнало в очите му и тежко-тежко въздишаше.

— Пий, ти казвам — викаше чудовището — или дявол те!…

Джуджето се колебаеше. Царят почервеня от гняв. Царедворците се усмихваха жестоко. Трипета, бледна като мъртвец, пристъпи до престола на повелителя и като коленичи пред него, смирено го помоли да пощади нейния приятел.

Тиранинът известно време я гледаше с ококорени очи, очевидно поразен от подобна смелост. Той изглеждаше като че ли не знаеше що да предприеме — нито пък да изрази своето негодувание по такъв начин, щото напълно да го задоволи. Най-сетне мълчаливо я отблъсна силно от себе си и запрати препълнената до върха чаша право в лицето й.

Клетото момиче стана от мястото си и без да посмее да въздъхне даже, отново зае мястото си пред масата.

Настана минута на гробна тишина, минута, в която муха да прехвръкнеше, би се чула. Някакво глухо, но все пак доста ясно и продължително скърцане със зъби като че ли се разнесе по всички краища на стаята и наруши тая гробна тишина.

— Защо, защо — защо ти вдигна тоя шум? — попита царят, като се обърна свирепо към джуджето.

Последното, което като че ли бе поизтрезняло малко, погледна втренчено, ала мирно и кротко тиранина в очите и простичко промълви:

— Аз ли — аз? Как мога аз да сторя това?

— Стори ми се, че звукът идеше отвън — забеляза един от дворцовите хора; папагалът, зад прозореца ще да си е тракал човката о железата на клетката си.

— Така трябва да е — отвърна монархът, успокоен донейде от това предположение, — ала кълна се в рицарската си чест, готов съм да се закълна, че скърцаха зъбите на тоя нещастник.

При тия думи, джуджето прихна да се смее (царят беше дотолкова уверен в своята духовитост, щото и тоя смях счете за следствие от тая си дарба) и скръцна силно и ужасно със зъбите си.

И за да угоди на царя, отиде дотам даже, щото заяви, че се чувствува страшно разположено да пие, да пие колкото е угодно на царя.

Монархът се успокои и Хоп-Фрог погълна още една пълна чаша, без да прояви най-малко отвращение и веднага с жар се впусна да обяснява своя план за маскарада.

— Не мога да ви обясня — забеляза той твърде спокойно и като че ли не бе турил капка в уста — как и двамата сме дошли до една и същата мисъл, ала тъкмо след като Ваше Величество удари момичето и запрати чашата в лицето му, тъкмо след като Ваше Величество извърши това и догдето папагалът вдигаше оня странен шум зад прозореца, хрумна ми една чудесна шега — една игра, която по нашите страни често се употребява в маскарадите; ала тука тя ще бъде голяма новост; едно е лошото само, че тя изисква непременно осем души, а пък…

— Е, че ние сме осем! — извика царят, ухилен до уши от това майсторско изобретение — Осем, тъкмо осем — аз и моите седем министри! Е, казвай, каква е тая игра?

— Ние я наричаме — каза хромото човече — осемте оковани орангутана и тя е, мога да кажа, чудесна, когато се изпълни добре.

— Ще я изпълним — каза надуто царят и сви намръщено вежди.

— Хубостта на тая игра — продължи Хоп-Фрог — се състои в ужаса, който вселява между дамите.

— Превъзходно! — изръмжаха в хор монархът и неговите министри.

— Аз ще ви облека като орангутани — продължи джуджето, — само оставете всичката тая работа на мене. Вие така ще бъдете уподобени на тях, щото всички ще ви помислят за същински зверове — и, не ще съмнение, толкова ще ви се боят, колкото и удивляват.

— О, каква прелест! — възкликна царят — Хоп-Фрог! От тебе пък ние човек ще направим!

— Веригите имат за цел да увеличават смущението със зловещото си дрънкане. На всички ще се стори, че вие сте избягали от своите пазачи. Не можете да си представите, Ваше Величество, какъв ефект биха произвели осем оковани орангутана — считани от болшинството на зрителите за същински зверове, — които с диви викове нахлуват всред едно множество от великолепно натруфени мъже и жени. Контрастът ще бъде безподобен!

— Това ще бъде! — каза царят; и съветът се вдигна бързо-бързо — понеже вече ставаше късно, — за да тури в изпълнение плана на Хоп-Фрог.

Начинът, по който той преобразяваше тия господа в орангутани, беше доста прост, ала предостатъчен за изпълнение на неговия план. По онова време, когато се разиграваше тая история, подобен род зверове бяха голяма рядкост в цивилизования свят; а оприличаванията, които правеше джуджето, бяха толкова звероподобни, колкото и отвратителни, щото всички намериха, че сходството е пълно.

Хоп-Фрог най-напред много умело навлече в прилепнали до тялото ризи и трика царя и неговите министри. После ги намаза хубаво с катран. Догдето се извършваше тая операция, на някои от придворната шайка им хрумна да се окичат с пера, ала това бе отхвърлено от джуджето; то твърде лесно можа̀ да убеди осемте господа, като им заяви, че неведнъж е виждало тия животни и че косъмът на орангутаните по-вярно би се възпроизвел с ленени нишки. И така, един гъст пласт лен се налепи по катрана. След това се донесе една дълга желязна верига. Най-напред Хоп-Фрог я метна през шията на царя — и така го тури под своята власт; после през шията на един от неговата шайка, когото също тури под своята власт; и най-сетне, последователно, през шията на всеки от тях, като постъпи все по същия начин. Когато ги окова всички здраво и ги отдалечи един от друг, по възможност по-далече, те образуваха един кръг; а за да бъде сходството най-поразително, Хоп-Фрог прекара незаетата част от веригите около целия образуван кръг, в два диаметъра с прави ъгли, според метода, употребяван в днешно време от ловците на Борнео, които ловят шимпанзета или други подобни тям животни.

Голямата зала, в която щеше да се състои балът, беше кръгообразна, намираше се доста нависоко и пропущаше слънчевите лъчи само през едничкия прозорец на тавана. Нощно време — за което тя бе специално предопределена — се осветяваше главно от един кристален полилей, увиснал на желязна верига в самия център на тавана, който се издигаше и спускаше посредством един двигател; но за да не разваля хубавия изглед на залата, тоя последният преминаваше извън кубето и отвъд покрива. Предоставено бе на Трипета да бди над декорирането на залата; ала сигурно ще е била упътвана в известни подробности от благите и верни бележки на своето хромо приятелче. Кристалният полилей, за тоя случай, бе махнат по негов съвет. По неговото мнение, при тая задушна атмосфера не би могло да се избегне капенето на восъчните свещи, което би причинило сериозни повреди по разкошните тоалети на поканените гости, на голяма част от които, поради голямата навалица в залата, не би било възможно да избегнат центъра й, т.е. областта на кристалния полилей. И вместо него — много нови свещници бяха поставени по различните пунктове на залата извън пространството, което заемаше тълпата; а на дясната ръка на всяка от кариатидите^[1], които се издигаха величествено срещу стените — на брой всичко около петдесет до шестдесет — бе поставена по една факла, от която се разнасяше някаква много приятна миризма.

По съвета на Хоп-Фрог, за да влязат в залата, осемте орангутана чакаха търпеливо, докато се изпълни съвършено с маски, т.е. дори до полунощ. Ала без да дочакат дванайсетия удар на часовника, те се втурнаха или по-скоро, търколиха се всички вкупом — защото веригите ги спъваха и те един през друг се прекатурваха на влизане.

Те произведоха такова сътресение всред маските, щото душата на царя се изпълни с блаженство. Както се и очакваше, голяма част от посетителите, ако не взе тия същества напълно за орангутани, най-малко ги сметна за същински, от някой непознат тям род, зверове. Доста жени припаднаха от ужас и ако царят не бе намерил за благоразумно да запрети всяко оръжие, самият той, заедно със своята шайка, щяха може би да заплатят с кръвта си за тая им шега. С една реч, всички хукнаха към вратите; ала царят бе дал заповед, тутакси след влизането му в залата да ги затворят и според съвета на джуджето, да се предадат ключовете в ръцете на последното.

И когато смущението бе в най-големия си разгар и всеки мислеше само за своето спасение — а тая обзета от панически страх тълпа действително я грозеше голяма опасност, — веригата, която служеше за окачване на кристалния полилей, и която бе вдигната дотогава, започна постепенно да се спуска и спуска, догдето свитият й на кука край достигна около три стъпки до земята.

След малко царят и седемте му другари, с падане и ставане и с голяма мъка, най-сетне стигнаха до центъра на залата и в непосредствено съприкосновение с веригата. Догдето се намираха в това положение, джуджето, което постоянно вървеше подире им и непрестанно им напомняше да не се боят от нищо, — сграбчи двата края на веригата и със светкавична бързина ги вкопчи за куката, която обикновено служеше за окачване на полилея; и в миг, като че ли дръпната от някаква невидима сила, веригата се издигна толкова нависоко, щото беше съвсем невъзможно да се достигне с ръка отдолу и вследствие на което вдигна със себе си осемте орангутана, поставени лице с лице едни срещу други.

В това време маските се бяха поокопитили от обзелия ги ужас; и понеже цялата тая работа им се струваше да е някаква майсторски скроена шега, като видяха смешното положение на маймуните, оглушиха залата със смях.

— Оставете ги на мене! — извика Хоп-Фрог, и острият му пронизителен глас закънтя всред шума на тълпата — оставете ги на мене, струва ми се, че ги познавам, познавам! Само мъничко да ги зърна и веднага ще ви кажа кои са.

Тогава, отваряйки си и с крака, и с ръце път през тълпата, той стигна до една от стените, изтръгна факлата от една от кариатидите, върна се по същия начин, по който бе и дошъл, към центъра на залата — скокна с маймунска ловкост на главата на царя, — покатери се по веригата, — наведе факлата, за да разгледа групата орангутани и викаше непрекъснато: „Ей сега ще узная кои са те! Ей сега ще узная кои са те!“

И догдето цялото събрание — в това число и самите маймуни, — се превиваха от смях, ненадейно се разнесе едно остро свиркане; веригата бързо-бързо се издигна около тридесет стъпки нагоре — като завлече със себе си и уплашените орангутани, които употребяваха напразни усилия да се откопчат, и останаха така увиснали във въздуха, между кубето и пода. Хоп-Фрог, заловен здраво за веригата, полетя и той заедно с нея, ала запази първоначалното си положение и непрестанно махаше факлата към осемте маски, и изглеждаше, че се старае да узнае кои са тия лица.

Всички присъствуващи бяха се до такава степен вцепенили, щото настана дълбока тишина около една минута. Но тя беше прекъсната от някакъв подземен шум, едно ужасно скърцане на зъби, подобно на онова, което беше вече обърнало вниманието на царя и на неговите съветници, когато тоя последният бе запратил виното в лицето на Трипета. Ала в тоя случай нямаше защо да се търси от где излизаше тоя шум. Той се изтръгна из зъбите на джуджето, което така скърцаше с тях, като че ли искаше да ги разкъса с устата си и стреляше със светналите си от гняв очи царя и седемте му другари, чиито лица бяха вторачени в него.

— А! А! — извика най-сетне бясно джуджето. — А! А! Започвам да се сещам кои са тия господа!

Тогава, под предлог да разгледа по-отблизо царя, то доближи факлата до ленената козина, с която той беше покрит, и тя мигновено лумна в пламъци. След половин минута и осемте орангутана горяха със страшна бързина всред виковете на множеството, което, поразено от ужас и безсилно да им окаже каквато и да е помощ, ги гледаше отдолу.

Скоро пламъците избухнаха изведнъж със страшна сила и принудиха смешника да се изкатери толкова високо по веригата, щото огънят да не може да го достигне, и догдето извършваше това си движение, тълпата изпадна наново в моментно мълчание. Джуджето схвана мига и отново взе думата:

— Сега вече — каза то — ясно виждам що за маски са тия. Виждам един велик цар и седемте му частни съветници, цар, който никак не се подвоумява да удря плесница на едно беззащитно момиче, — и неговите седем съветници, които го насърчаваха в жестоките му деяния. А ако искате да знаете кой съм аз, — ще ви кажа — аз съм смешникът Хоп-Фрог — и тази е последната ми шега!

Благодарение на бързата възпламеняемост на конопа и на катрана, по който бе прилепен, преди още да свърши джуджето кратката си реч, отмъстителното дело бе вече извършено. Осемте трупа висяха на веригите си — черни, вонящи и отвратителни угарки. Хромото човече запрати факлата си връз тях, покатери се пъргаво към тавана и изчезна през отвърстието на кубето.

Разправят, че Трипета е стояла на стража над покрива на залата и е служила като съучастница на своя приятел в това ужасно отмъщение, и че двамата заедно са избягали към родното им място; и никой от тогава не ги е видял.

Бележки

[0] Скокни-жаба ↑

[1] Статуя, представляваща мъж или жена, която подкрепя някой стълб. — Б. пр. ↑