Едгар Алън По
Сянка — Притча

Edgar Allan Poe
Shadow—A Parable

Да! Ако ще би и в долината

на сянката да прекрача…

Псалом от Давида

Ти, който четеш, си все още сред живите, но аз, който пиша, отколе вече ще да съм извървял своя път към селенията на сенките. Защото, истина говоря, невнятни неща ще станат, незнайни неща ще се разкрият и несчетни лета ще се изнижат, дорде хората спрат очи върху тази хроника. А тогаз, когато спрат очи, едни няма да хванат вяра, други ще се усъмнят, но ще се намерят и неколцина, на които не малко храна за размисъл ще дадат писмената, изсечени тук с железния резец.

Годината бе година на ужас и на изпитания, по-безпределни от ужаса, за които няма още име на тази земя. Защото безчет знамения и поличби се явиха; и надлъж, и нашир, над море и над суша в необятния простор Чумата размахваше черни криле. Ала за онези, които разбираха езика на звездите, не убягна прокобата, изписана по небесата; и за мен, гърка Оинос, един измежду тях, бе напълно ясно, че е настъпило вече голямото слънчево противостоене на седемстотин деветдесет и четвъртата година, когато в дома на Ариес^[1] планетата Юпитер се съчетава с червения пръстен на гибелния Сатурн. Духът на неведомото, който витаеше в небесата, ако не изпадам в прекалено голяма заблуда, намери израз не само във физическата орбита на планетата Земя, но и в душата, въображението и помислите на целокупното човечество.

Над потири хиоско вино, между стените на патрициански дом в мрачния град на име Птолемаис, седяхме ние, седмина, през нощта. Към нашата зала нямаше друг вход освен грамадната бронзова врата — вратата, изработена от занаятчията Коринос, и бидейки дело на изкусен майстор, тя се залостваше отвътре. А черните завеси в мрачната стая укриваха от взора ни луната, посърналите звезди и безлюдните улици… ала не успяваха да прогонят прокобата и спомена за Злото. Край нас витаеше нещо, което не ми се удаваше напълно ясно да проумея… нещо, и материално, и нематериално… нещо угнетително в атмосферата… някакво усещане, сякаш те душат… безпокойство… и над всичко тегнеше онова ужасяващо състояние на съществото, когато нервите са изопнати, сетивата — изострени и будни, а могъществото на съзнанието лежи унесено в дрямка. Смъртна тегота бе надвиснала над нас. Усещахме я как налива крайниците ни… покъщнината… потирите, от които пиехме; всичко бе подтиснато от нея, отпуснато… всичко освен пламъците на седемте железни светилника, озаряващи нашия пир. Възправяйки се в удължени, стройни, светливи силуети, те горяха бледи, съвсем неподвижни; а в огледалото, изплувало от тяхното сияние върху кръглата абаносова маса, около която седяхме, всеки от нас присъствуващите съзираше бледината на собствения си лик и неспокойния блясък в сведените очи на другарите си. При все това се смеехме и се веселяхме кой както може… но някак неестествено и пресилено; пеехме песните на Анакреон, което бе чиста лудост; пиехме без мяра, макар и пурпурното вино да ни напомняше кръв. Защото в залата имаше още един присъствуващ в лицето на младия Зоил. Мъртъв, той лежеше изопнат в цял ръст, загърнат в саван; добрият и злият дух на пиршеството. Уви! Той не взимаше участие в нашето увеселение, само лицето му, обезобразено от чумата, и очите, в които Смъртта не бе успяла да угаси напълно пламъка на гибелната треска, само те единствени сякаш проявяваха онова любопитство към нашата веселба, каквото мъртвите навярно биха могли да проявяват към веселбата на тези, чиято смърт е пред прага. Макар и да усещах — аз, Оинос, — че очите на покойника се взират в мене, пак се мъчех да не пускам до съзнанието си горчивината на техния израз, втренчено забивах поглед в глъбините на абаносовото огледало и с гърлен, звучен глас пеех песните на Теиосовия син. Ала малко по малко песните ми глъхнеха, ехото от тях се рееше далече-далече нейде сред черните траурни драперии на залата, изгуби сили, накрая се превърна в неразличим отглас и тъй замря. И ето — из черните драперии, където отзвуците от песента замряха, към нас пристъпи тъмна и неясна сянка — сянка, каквато човешкият силует би хвърлил, когато месецът тегне ниско в небесата: но това не беше сянка ни на човек, ни на бог, ни на друго някое познато нам същество. Миг-два, трепетна, тя се лута из драпериите, дордето най-после ярко се открои върху бронзовия лик на вратата. И при все това сянката бе смътна, безформена, неясна, бе сянка нито на човек, ни на божество: ни на гръцко божество, ни на халдейско божество, нито дори на египетско божество. И там спря тя, сянката, на бронзовия праг, под арката на двете колони, ограждащи вратата, закова се неподвижна и безмълвна и така остана. А вратата, при която сянката се спря, беше, ако паметта ми не ме мами, точно срещу нозете на младия Зоил, загърнат в саван. И ние седмината, виждайки как сянката се появява измежду драпериите, не посмяхме да я погледнем открито, само сведохме очи и втренчено забихме взори в глъбините на абаносовото огледало. И накрая аз, Оинос, отроних едва чуто няколко слова — попитах сянката къде е нейното обиталище и как се именува. И сянката отвърна:

— Аз съм сянка и моето обиталище е близо до катакомбите на Птолемаис, досам мрачните поля на Хелузион, дето те опират о зловонния Харонов канал.

Тогава от ужас и седмината подскочихме разтреперани от столовете, стояхме уплашени и обзети от треска, защото в гласа на сянката прозвънваха тонове, които не бяха тонове само на едно същество, а на множество същества, и от слог на слог, преливайки се, те пронизваха скръбно слуха ни със спомена за дълбоко скътаната в паметта ни и добре позната реч на хиляди и хиляди мъртви другари.

Yea, though I walk through the valley of the Shadow.

Psalm of David.

YE who read are still among the living; but I who write shall have long since gone my way into the region of shadows. For indeed strange things shall happen, and secret things be known, and many centuries shall pass away, ere these memorials be seen of men. And, when seen, there will be some to disbelieve, and some to doubt, and yet a few who will find much to ponder upon in the characters here graven with a stylus of iron.

The year had been a year of terror, and of feelings more intense than terror for which there is no name upon the earth. For many prodigies and signs had taken place, and far and wide, over sea and land, the black wings of the Pestilence were spread abroad. To those, nevertheless, cunning in the stars, it was not unknown that the heavens wore an aspect of ill; and to me, the Greek Oinos, among others, it was evident that now had arrived the alternation of that seven hundred and ninety-fourth year when, at the entrance of Aries, the planet Jupiter is conjoined with the red ring of the terrible Saturnus. The peculiar spirit of the skies, if I mistake not greatly, made itself manifest, not only in the physical orb of the earth, but in the souls, imaginations, and meditations of mankind.

Over some flasks of the red Chian wine, within the walls of a noble hall, in a dim city called Ptolemais, we sat, at night, a company of seven. And to our chamber there was no entrance save by a lofty door of brass: and the door was fashioned by the artisan Corinnos, and, being of rare workmanship, was fastened from within. Black draperies, likewise, in the gloomy room, shut out from our view the moon, the lurid stars, and the peopleless streets- but the boding and the memory of Evil they would not be so excluded. There were things around us and about of which I can render no distinct account- things material and spiritual- heaviness in the atmosphere- a sense of suffocation- anxiety- and, above all, that terrible state of existence which the nervous experience when the senses are keenly living and awake, and meanwhile the powers of thought lie dormant. A dead weight hung upon us. It hung upon our limbs- upon the household furniture- upon the goblets from which we drank; and all things were depressed, and borne down thereby- all things save only the flames of the seven lamps which illumined our revel. Uprearing themselves in tall slender lines of light, they thus remained burning all pallid and motionless; and in the mirror which their lustre formed upon the round table of ebony at which we sat, each of us there assembled beheld the pallor of his own countenance, and the unquiet glare in the downcast eyes of his companions. Yet we laughed and were merry in our proper way- which was hysterical; and sang the songs of Anacreon- which are madness; and drank deeply- although the purple wine reminded us of blood. For there was yet another tenant of our chamber in the person of young Zoilus. Dead, and at full length he lay, enshrouded; the genius and the demon of the scene. Alas! he bore no portion in our mirth, save that his countenance, distorted with the plague, and his eyes, in which Death had but half extinguished the fire of the pestilence, seemed to take such interest in our merriment as the dead may haply take in the merriment of those who are to die. But although I, Oinos, felt that the eyes of the departed were upon me, still I forced myself not to perceive the bitterness of their expression, and gazing down steadily into the depths of the ebony mirror, sang with a loud and sonorous voice the songs of the son of Teios. But gradually my songs they ceased, and their echoes, rolling afar off among the sable draperies of the chamber, became weak, and undistinguishable, and so faded away. And lo! from among those sable draperies where the sounds of the song departed, there came forth a dark and undefined shadow- a shadow such as the moon, when low in heaven, might fashion from the figure of a man: but it was the shadow neither of man nor of God, nor of any familiar thing. And quivering awhile among the draperies of the room, it at length rested in full view upon the surface of the door of brass. But the shadow was vague, and formless, and indefinite, and was the shadow neither of man nor of God- neither God of Greece, nor God of Chaldaea, nor any Egyptian God. And the shadow rested upon the brazen doorway, and under the arch of the entablature of the door, and moved not, nor spoke any word, but there became stationary and remained. And the door whereupon the shadow rested was, if I remember aright, over against the feet of the young Zoilus enshrouded. But we, the seven there assembled, having seen the shadow as it came out from among the draperies, dared not steadily behold it, but cast down our eyes, and gazed continually into the depths of the mirror of ebony. And at length I, Oinos, speaking some low words, demanded of the shadow its dwelling and its appellation. And the shadow answered,

“I am SHADOW, and my dwelling is near to the Catacombs of Ptolemais, and hard by those dim plains of Helusion which border upon the foul Charonian canal.”

And then did we, the seven, start from our seats in horror, and stand trembling, and shuddering, and aghast, for the tones in the voice of the shadow were not the tones of any one being, but of a multitude of beings, and, varying in their cadences from syllable to syllable fell duskly upon our ears in the well-remembered and familiar accents of many thousand departed friends.