Едгар Алън По
Сянка — Притча

Едгар Алън По
Сянка

Да! Ако ще би и в долината

на сянката да прекрача…

Псалом от Давида

Ти, който четеш, си все още сред живите, но аз, който пиша, отколе вече ще да съм извървял своя път към селенията на сенките. Защото, истина говоря, невнятни неща ще станат, незнайни неща ще се разкрият и несчетни лета ще се изнижат, дорде хората спрат очи върху тази хроника. А тогаз, когато спрат очи, едни няма да хванат вяра, други ще се усъмнят, но ще се намерят и неколцина, на които не малко храна за размисъл ще дадат писмената, изсечени тук с железния резец.

Годината бе година на ужас и на изпитания, по-безпределни от ужаса, за които няма още име на тази земя. Защото безчет знамения и поличби се явиха; и надлъж, и нашир, над море и над суша в необятния простор Чумата размахваше черни криле. Ала за онези, които разбираха езика на звездите, не убягна прокобата, изписана по небесата; и за мен, гърка Оинос, един измежду тях, бе напълно ясно, че е настъпило вече голямото слънчево противостоене на седемстотин деветдесет и четвъртата година, когато в дома на Ариес^[1] планетата Юпитер се съчетава с червения пръстен на гибелния Сатурн. Духът на неведомото, който витаеше в небесата, ако не изпадам в прекалено голяма заблуда, намери израз не само във физическата орбита на планетата Земя, но и в душата, въображението и помислите на целокупното човечество.

Над потири хиоско вино, между стените на патрициански дом в мрачния град на име Птолемаис, седяхме ние, седмина, през нощта. Към нашата зала нямаше друг вход освен грамадната бронзова врата — вратата, изработена от занаятчията Коринос, и бидейки дело на изкусен майстор, тя се залостваше отвътре. А черните завеси в мрачната стая укриваха от взора ни луната, посърналите звезди и безлюдните улици… ала не успяваха да прогонят прокобата и спомена за Злото. Край нас витаеше нещо, което не ми се удаваше напълно ясно да проумея… нещо, и материално, и нематериално… нещо угнетително в атмосферата… някакво усещане, сякаш те душат… безпокойство… и над всичко тегнеше онова ужасяващо състояние на съществото, когато нервите са изопнати, сетивата — изострени и будни, а могъществото на съзнанието лежи унесено в дрямка. Смъртна тегота бе надвиснала над нас. Усещахме я как налива крайниците ни… покъщнината… потирите, от които пиехме; всичко бе подтиснато от нея, отпуснато… всичко освен пламъците на седемте железни светилника, озаряващи нашия пир. Възправяйки се в удължени, стройни, светливи силуети, те горяха бледи, съвсем неподвижни; а в огледалото, изплувало от тяхното сияние върху кръглата абаносова маса, около която седяхме, всеки от нас присъствуващите съзираше бледината на собствения си лик и неспокойния блясък в сведените очи на другарите си. При все това се смеехме и се веселяхме кой както може… но някак неестествено и пресилено; пеехме песните на Анакреон, което бе чиста лудост; пиехме без мяра, макар и пурпурното вино да ни напомняше кръв. Защото в залата имаше още един присъствуващ в лицето на младия Зоил. Мъртъв, той лежеше изопнат в цял ръст, загърнат в саван; добрият и злият дух на пиршеството. Уви! Той не взимаше участие в нашето увеселение, само лицето му, обезобразено от чумата, и очите, в които Смъртта не бе успяла да угаси напълно пламъка на гибелната треска, само те единствени сякаш проявяваха онова любопитство към нашата веселба, каквото мъртвите навярно биха могли да проявяват към веселбата на тези, чиято смърт е пред прага. Макар и да усещах — аз, Оинос, — че очите на покойника се взират в мене, пак се мъчех да не пускам до съзнанието си горчивината на техния израз, втренчено забивах поглед в глъбините на абаносовото огледало и с гърлен, звучен глас пеех песните на Теиосовия син. Ала малко по малко песните ми глъхнеха, ехото от тях се рееше далече-далече нейде сред черните траурни драперии на залата, изгуби сили, накрая се превърна в неразличим отглас и тъй замря. И ето — из черните драперии, където отзвуците от песента замряха, към нас пристъпи тъмна и неясна сянка — сянка, каквато човешкият силует би хвърлил, когато месецът тегне ниско в небесата: но това не беше сянка ни на човек, ни на бог, ни на друго някое познато нам същество. Миг-два, трепетна, тя се лута из драпериите, дордето най-после ярко се открои върху бронзовия лик на вратата. И при все това сянката бе смътна, безформена, неясна, бе сянка нито на човек, ни на божество: ни на гръцко божество, ни на халдейско божество, нито дори на египетско божество. И там спря тя, сянката, на бронзовия праг, под арката на двете колони, ограждащи вратата, закова се неподвижна и безмълвна и така остана. А вратата, при която сянката се спря, беше, ако паметта ми не ме мами, точно срещу нозете на младия Зоил, загърнат в саван. И ние седмината, виждайки как сянката се появява измежду драпериите, не посмяхме да я погледнем открито, само сведохме очи и втренчено забихме взори в глъбините на абаносовото огледало. И накрая аз, Оинос, отроних едва чуто няколко слова — попитах сянката къде е нейното обиталище и как се именува. И сянката отвърна:

— Аз съм сянка и моето обиталище е близо до катакомбите на Птолемаис, досам мрачните поля на Хелузион, дето те опират о зловонния Харонов канал.

Тогава от ужас и седмината подскочихме разтреперани от столовете, стояхме уплашени и обзети от треска, защото в гласа на сянката прозвънваха тонове, които не бяха тонове само на едно същество, а на множество същества, и от слог на слог, преливайки се, те пронизваха скръбно слуха ни със спомена за дълбоко скътаната в паметта ни и добре позната реч на хиляди и хиляди мъртви другари.

Истина, истина ви казвам, макар че вървя през долината на Сянката…

Давидови псалми.

Вие, които ме четете, сте още между живите; ала аз, който пиша тия редове, отдавна ще съм преселен в областта на сенките. Защото, истина ви казвам, странни работи ще настанат, много тайни ще ви се открият и много, много столетия ще минат, докато тия ми бележки бъдат съзрени от хората. И когато бъдат съзрени, едни не ще повярват, други ще се съмняват, а малцина от тях ще намерят в словата, начертани с железен резец на тия ми записки, достоен предмет за размишления.

Годината бе година пълна с ужаси и с чувства много по-силни от самия ужас, такива, каквито с думи не могат се изказа. Защото много чудеса и знамения бяха станали и широко от вси страни, над море и суша, се бяха разперили черните криле на чумата. Учените звездобройци, обаче, твърде добре знаеха, че небето предвещаваше някакво злощастие; а за мене гърка Оинос, беше ясно, че настъпва връщането на оная седемстотин и деветдесет и четвърта година, в която, при появяването на знака Белие, планетата Юпитер се съединява с червения кръг на ужасния Сатурн. Особеният дух на вселената, ако се не лъжа, проявяваше могъществото си не само върху физическия глобус на земята, а също и върху душата и съзерцанията на цялото човечество.

Седем души една нощ бяхме насядали около няколко бутилки, пълни с пурпурно Хиоско вино, във вътрешността на един великолепен дворец, в мрачния град Птолемаис. А залата, в която бяхме, имаше само един вход с висока бронзова врата, вещо изработена от художника Коринос, която само отвътре се затваряше. И черни завеси закриляха тая печална зала и по тоя начин ни запазваха от злокобния изглед на месеца и звездите и на безлюдните улици; ала не току-тъй лесно можехме да се отървем от онова предчувствие и от спомена за бедствието, което ни застрашаваше. Навред около нас и пред нас имаше неща — и очебиещи, и необясними, — които не мога ясно да определя, — една задушлива атмосфера, — някаква тегота, мъка и на всичко отгоре, онова ужасно положение, в което се намират нервните хора, когато чувствата им са жестоко напрегнати, а разумът притъпен и жалък. Някаква смъртна тежест притискаше духа ни. И тя се разстилаше по цялото ни тяло — по мебелите на залата, по чашите, с които пиехме и всичко изглеждаше угнетено и паднало духом — всичко, освен пламъците на седемте железни лампи, които осветяваха нашето пиршество, изпускаха слаба лъчиста светлина и неизменно светеха, бледни и неподвижни; и в кръглата абаносова маса, около която бяхме насядали, и която техният блясък превръщаше в огледало, всеки от присъствуващите гледаше бледността на собственото си лице и безпокойния блясък в печалните очи на другарите си. Ала все пак ние продължавахме да си се смеем, и някаква необикновена веселост бе ни обхванала — веселост истерична; и пеехме безумните песни на Анакреон, и лееше се изобилно пурпурното вино, макар че то ни напомняше пурпурния цвят на кръвта — в залата имаше друга, осма личност, — младият Зоил. Прострян мъртъв и обвит в саван, той беше геният и демонът на това зрелище. Уви! Никакво участие не взимаше той в нашето забавление, освен със своето сгърчено от болки лице и очи, на които чумата бе успяла да угаси само половината от техния пламък и които изглеждаха, като че ли се интересуват от нашето веселие дотолкова, доколкото могат мъртвите въобще да се интересуват от веселието на ония, които са обречени на смърт. Ала ако и да почувствувах аз, Оинос, устремените върху мене очи на покойника, все пак се силех да не прониквам в горчивината на тяхното изражение и, вгледан упорито в дълбочините на абаносовото огледало, високо и със звучен глас пеех песните на поета Теос. Ала постепенно гласът ми отпадаше и ековете му кънтяха надалеч през черните завеси на залата, отслабваха, ставаха неясни и най-сетне заглъхнаха. И ето че от дълбочината на черните завеси на залата, гдето замираше екът на нашите песни, се издигаше мрачна, неуловима сянка — подобна на оная на луната, когато се намира низко на небесния свод, прилична на човешка, ала не бе то сянка нито човешка, нито на бог, нито пък на някое познато същество. И като потрепери за миг между завесите, застана най-сетне на повърхнината на бронзовата врата — видима и права. Ала неясна, безформена и неуловима бе тя. И не беше то сянка нито човешка, нито на бог — нито на гръцко, нито на халдейско, нито пък на някое египетско божество. И стоеше сянката върху голямата бронзова врата и под нейния кръгъл корниз — и няма, и неподвижна, — ала все повече и повече вземаше определен вид и най-сетне остана неподвижна. И, доколкото си спомням, вратата, върху която стоеше сянката, беше тъкмо срещу краката на младия увит в саван Зоил. А ние, седмината другари, като съзряхме как се подаваше низ черните завеси сянката, не смеехме и да я погледнем. И наведохме очи и гледахме постоянно в дълбочините на абаносовото огледало. И след малко, аз, Оинос, се осмелих да произнеса доста низко няколко думи и попитах сянката, от где е и как се зове. И сянката отговори:

— Аз съм сянка и жилището ми се намира до подземните гробници на Птолемаис и съвсем близко до мрачните адски поляни, които включват в себе си нечистия канал на Харон!

И тогава скокнахме всички в ужас от местата си и стояхме треперещи, изтръпнали и слисани; защото тембърът на гласа на сянката не беше глас само на едно, а на множество същества, и тоя глас, като си изменяше тона при всеки слог, долиташе смътно до нашия слух, като подражаваше познатите и много близки нам тонове на хиляди и хиляди изчезнали наши приятели!