М. Николски
Вениаминъ Франклинъ (3)

III. Взематъ го подъ стража

У Якова Франклинъ се бѣха събрали нѣколко души да поговорятъ за последнитѣ статии на вестника, които вдигнаха толкова шумъ.

— Чудно нѣщо! — казваха едни: — но пъкъ нали въ последния брой бѣше тъй рѣзко писано!

— Какво се интересува правителството за мнението на частенъ човѣкъ? — говорѣха други.

— Работата е, че, сякашъ, полицията е обърнала особено внимание…

— Но…

— Все пакъ е чудно!

— Не, най-чудното е, — заговори        Яковъ, че авторътъ на тѣзи статии е дома ми, и азъ го не зная!

— Позволете менъ да кажа две думи — помоли Томасъ, — азъ ще ви обясня всичко.

— Мълчи — прошепна му Вениаминъ.

— Не, вие ще ми позволите да кажа; да приемемъ, че съмъ глупавъ, но азъ мога да назова автора на тѣзи статии.

— Казвай по-скоро! Казвай кой е? — завикаха отвредъ.

— Не смѣя да го посоча,        но господарьтъ би могълъ, да би желалъ.

Яковъ вдигна рамене.

— Видите ли — продължаваше Томасъ — авторътъ на тѣзи статии ги пише самъ, защото умѣе да пише, и тъй като казватъ, че е тукъ, вкѫщи, а тукъ знаятъ да пишатъ само двамата братя Франклиновци, отъ които единиятъ е много младъ, пъкъ и твърде заетъ съ четене, вий вече разбрахте…

Тукъ всички се спуснаха къмъ Якова и взеха да го упрѣкватъ, че се е крилъ отъ всички.

— Азъ намѣрихъ съчинителя, дайте ми обещания доларъ, — смѣло каза Томасъ.

— Чухте ли новината? — попита той.

— Каква новина?

— Щѣли да арестуватъ съчинителя!

По-младиятъ Франклинъ извика отъ очудване.

— Сиречъ, ако още не е, безъ друго ще го арестуватъ.

— Ще рече, знаятъ го? — попита Яковъ.

— Съветвамъ те да идешъ негде, — каза му нѣкой, — защото ти, като издатель на журнала, въ всѣки случай; ще отговаряшъ. Тебе ще хванатъ пръвъ.

— Мигаръ мислишъ, че могатъ да затворятъ брата ми? — попита уплашенъ Франклинъ.

— Разбира се, ако не се намѣри виновния.

— Полицейскиятъ дойде! — обади единъ отъ работницитѣ, и въ сѫщия мигъ вратата се отвори, и конетаблътъ^[1] влѣзе.