М. Николски
Жан Батист Люли (5)

V. Поправената грешка

— Ти отде си дошъл? — извика зачуденият лакей.

— Вас какво ви трябва? Де е господарят ви? Аз трябва да го видя.

— Гледай чудо! И наистина как попадна тук? Как стигна след нас в Турин?

— Също тъй, както и вие, с тая само разлика, че вие яздехте на коне като слуги, а аз бях в каретата.

Слугата се смути и взе да говори с момчето по-вежливо.

— Херцогът е в гостната стая, вдясно, на втория етаж. Ако попита за закуската, кажете му, че ей сега ще бъде готова.

Люли бърже се спусна по стълбата; през отворената врата той видя херцог Гиз, седнал на писмената маса с гръб към вратата.

Момчето тихо се приближи до него, като държеше в ръка получените от него пари.

Като чу стъпки, херцогът се обърна.

— Кой е тук? — попита той.

— Аз съм, Батист Люли; снощи Вие ми дадохте погрешка златна монета, а през нощта, като ме взехте за просяк, хвърлихте ми сребърна монета; ето ги, аз ви ги нося обратно — като каза туй, Люли сложи парите на масата.

— Снощи? — повтори зачуден херцогът. — Снощи аз бях във Флоренция и решително нищо не помня.

— Де ще помните Вие всичко, но аз ви помня; та ето парите ви, а на мен дайте от тях колкото обичате.

— Нищо не разбирам! — говореше херцогът, като се вглеждаше в лицето на детето. — Аз те виждам за пръв път.

— Как? Вие не помните, че ви свирих снощи на цигулката си в гостилницата „Санто Спирито?“

— Сега си спомних! Но какво искаш? Как си дошъл тук?

— На кой въпрос да ви отговоря? — попита момчето.

Херцогът се засмя.

— Разбира се, на първия.

— Що ми трябва? Нищо ми не трябва; исках само да върна парите, що ми дадохте вчера във Флоренция; аз помислих, че сте сгрешил; не може да бъде да ми платите тъй много за свирнята! А вместо това Вие втори път ми хвърлихте пари, като ме взехте за просяк! И аз не мога да ги приема, когато не съм просяк. Аз свиря на цигулка и с това честно си изкарвам хляба.

— Колко добро момче си ти! — каза херцогът, като улови момчето за ръка. — Е, сега кажи как си дошъл тука?

— С голяма мъка — отговори момчето. — Отначало ви потърсих там, но не знаех как да доближа, та бърках и бърках, докато най-сетне докараха колата ви. Какво трябваше да правя? Когато всички се наместиха, аз се метнах на подложката и се крепих там, додето се счупи колата ви… Когато тя се спря, аз пак се опитах да поговоря с вас и да се върна по-скоро във Флоренция, дето си бях оставил едничкия имот; а вместо това Вие не ми дадохте да издумам и ми хвърлихте милостиня, като ме нарекохте просяк. Туй ме оскърби, аз бях готов да ида на края на света, само да обясня, че не съм просяк. Но тъй като на подложката не ми беше много леко, аз влязох в коша при вашето куче и стигнах с вас тука. Това е всичко; сега, ако обичате, дайте ми нещо за свирнята; аз бързам да се върна във Флоренция.

— Какво си оставил там, та тъй бързаш?

— Цигулката си. Не ми се смейте; защото туй е всичкото ми богатство, друго нищо нямам. Аз се боя да не са я счупили, като ме няма.

— На̀, да си купиш друга цигулка! — каза херцогът, като извади от джоба си няколко златни монети. — Купи си нова, ако другата е счупена.

— Новата няма да бъде като онази!

— Как тъй?

— Разликата е голяма!

— Какво момче си!

— Вие това не разбирате. Вие имате толкоз неща, че и да се изгубят едно-две от тях, надали ще и забележите, а аз нямам нищо, освен цигулката си: Тя е моят приятел, аз съм свикнал с нея; другата цигулка няма да бъде това, каквото беше първата!

— Тогава вземи тези пари и тичай за цигулката си: може да си я намериш.

— Всичките тия пари?…

— Да, всичките.

Люли не знаеше какво да отговори от учудване.

— Закуската е готова — обади един от слугите.

Херцогът стана, но като дойде до вратата, обърна се и видя, че момчето гледа парите замислено, и попита:

— Какво чакаш? Имаш още нещо да ме молиш?

— Да — отговори Люли, — на мен не ми се ще да се разделя с вас!

— А цигулката?

— Какво да правя? Колкото и да ми е мъчно за нея, ще се потрудя да я забравя.

— Щом е тъй, можеш да се споразумееш с моите хора и да дойдеш с мене в Париж.

— Благодаря ви! — извика момчето с възторг и взе да целува ръцете на херцога.

Момчето заведоха в Париж. Да го последваме там и ние.