М. Николски
Жан Батист Люли (3)

III. Напуснатата цигулка

Люли постъпи тъй необмислено, че отначало и не разбираше всичката си глупост. Нему беше драго да седи отзад на колата, която теглеха шест яки коне, ако и да бе длъжен да се държи през всичкото време за подложката на колата, за да не падне.

Като измина тъй някое време, Люли се размисли и си спомни какво съкровище остави във Флоренция. Като сираче той нямаше ни баща, ни майка, ни роднини, ни приятели, при все това скръбта му беше тъй голяма, че той заплака.

— Какво направих! Какво направих! — въздишаше той. — Бедната ми цигулка! Какво ще стане с нея без мене? Аз я хвърлих на стълбата на гостилницата, може някой да я настъпи и да я счупи!… Безумец! Как можах да я забравя там? О, да беше тя при мене! Да предположим, че мога да си купя друга с тая златна монета, но първо тая монета не е моя, второ, новата цигулка няма да е като другата.

В това време нещо се строши на колата и момчето падна.

— Какво стана? — зачу се в колата сънливият глас на херцога.

— Ресорът се счупи — отговори един от слугите му, — но ние сме близо до селото и някой може да иде с кон за ковача.

— Хайде по-скоро! — гневно отговори херцогът. Пратеният отиде. Между това Люли, като отскочи, взе да се оглежда и въпреки тъмнината, разбра, че местността му е позната.

— Нищо, не сме изминали много път, аз все ще намеря пътя за Флоренция — утешаваше се момчето, без да смята, колко коне са потребни да се измине такъв път за шест часа. — Сега е най-удобният случай да заговоря с херцога и да му върна златната монета, а сетне ще се върна назад и може би ще сваря цигулката си цяла.

И Люли весело се приближи до колата, но там глъчката и шумът го смутиха, херцогът мъмреше хората си, а те хвърляха вината един на друг.

В това време се показа отдалеч светлина и скоро пристигнаха няколко конници.

Като се надяваха да си заминат скоро, всички се успокоиха и Люли сметна за удобно да се приближи до херцога, който гледаше навън от колата, за да му върне най-сетне златната монета, която тъй тревожеше момчето.

Но едва се приближи и начена боязливо своята реч, херцогът му хвърли милостинята и каза на слугите да прогонят просяка.

— Просяк! — повтори Люли. — Просяк!

И с тия думи той тръгна след колата, която вече поправена, тихо продължаваше пътя си.