М. Николски
Жан Батист Люли (2)

II. Златната монета

Момчето не знаеше как да отиде до велможата и що да му каже, но все пак то вървеше напред, като се провираше през коридорите и кухните.

Стигна го един слуга, който носеше ястие и като го взе за един от слугите, предаде му ястието, метна му през рамо една кърпа и бърже се върна в кухнята.

Момчето, като че цял живот беше слугувало, лесно се промъкна в стаята с блюдото в ръка, предаде го на другия слуга, а сам взе да търси херцога.

Като го видя, той падна духом: херцогът не беше вече онзи ласкав и приветлив непознат, а горд и недостъпен велможа.

— Може би той сам ще ме забележи и ще заговори с мене — утешаваше се момчето, — тогава ще му върна златната монета.

Като застана зад стола на херцога, момчето взе да му услужва, както един опитен лакей умее да прави това, но херцогът не го забелязваше. Вечерята се свърши, забързаха да вървят, а бедното момче не намери време да върне на херцога златната монета.

В отчаянието си то се завтече при един от слугите.

— Извинете, моля — начена то смутено, но аз трябва да поговоря с вашия господар, преди да си замине…

— Виж какво си намислил! Скоро да си идеш оттук! — с презрение отговори слугата, като вдигна ръка да го удари.

— Можеш и да ме удариш, само ми дай възможност да поговоря с господаря ти; удари, де — настояваше момчето, — не бой се, няма да ти отвръщам.

— И таз хубава!

— Не се безпокой, да бих желал, аз бих могъл, ако не тъй, то инак — момчето му подложи крака си — и ти би паднал на очите си.

Слугата не можеше да удържи смеха си.

— Е, кажи, защо ти е херцогът?

— Да ти кажа. Аз си свирех на цигулката, а херцогът ме слушаше, сетне ме похвали, а преди да си отиде, извади из джоба си една монета и ми я хвърли. Когато я поех, видях, че е златна.

— Е?

— Искам да я върна на херцога.

— Как да я върнеш?

— Да, ще му я върна, защото херцогът навярно е недогледал; мигар дават за такова нещо златна монета?

— Ех, че си глупав италианец! — каза слугата, като махна ръка и отмина.

— Глупав! Глупав! Не, не глупав. Ако херцогът, като ми я дадеше, кажеше: „Вземи, Батист, тази златна монета, то аз, разбира се, щях да я приема, но той не я погледна, просто я хвърли и навярно погрешка; а аз не ща херцогът, като се върне в Париж и си преброи парите, да ме сметне за безчестен човек. Не, аз това не приемам!“

Настъпи нощ тъмна, безлунна.

Всички се бяха разтичали и се готвеха да тръгнат с факелна светлина.

Слугите, пажовете, всички бяха на конете си, херцогът бавно се качи в колата си, раздаде се шумът на бича и колата, като се помести тихо, тръгна напред.

Бедното момче, като не знаеше какво да прави, качи се отзад на колата и от никого незабелязано замина с другите.